Днес, 6 януари 2022 г., се навършват 22 години от смъртта на Илия Минев, политическият затворник с най-дълъг престой зад решетките по време на комунистическия режим.

Годишнината от неговата кончина не се отбелязва по никакъв начин у нас. Основателят на Независимото дружество за защита на правата на човека по времето на комунизма днес е забравен, точно толкова, колкото през 2000 г., когато почива, оставен в мизерия в старчески дом в Пазарджик.

Както и други известни антикомунисти и борци за свобода и демокрация по време на тоталитарното комунистическо управление и Илия Минев е забравен, а неговото дело не е известно на младите поколения, въпреки че той е пример за непримиримост и несломим дух по време на комунизма.

На 10 декември 2021 г., в Деня на правата на човека организации на турци и техните наследници, изселени от комунистическия режим по време на т. нар. възродителен процес, организираха онлайн Кръгла маса, озаглавена „Гласове от остров Белене, последният концлагер на Европа“.

В дискусията участваха юристи, правозащитници, университетски преподаватели и жертви на комунистическия режим, търсещи своите права чрез граждански организации на изселниците в Турция.

Турската медия ТРТ публикува подробен репортаж от онлайн събитието. Desebg.com го публикува, позовавайки се на сайта news.bg, който първи препечата информацията в България. Заглавието е на desebg.com.

Много важна част от знанието за комунистическите режими са не само архивните документи от периода 1944-1989 г., но и преките свидетелства на жертвите. В България, с единични изключения, тези свидетелства започнаха да се появяват едва след краха на тоталитарната система в края на 1989 г., когато страхът от нови репресии върху самите жертви или техните близки започна постепенно да изчезва, а мисълта стана свободна.

Трябва да се има предвид и факта, че по тези причини не всички спомени на жертвите, издадени след 1989 г., са писани преди това, по време на тоталитарното управление на БКП. Мемоарите на Йордан Вълчев и Стефан Бочев са сред малкото, които въпреки риска от тежки последствия са писани по време на комунистическата диктатура.

Почти всички жертви на комунистическия режим, създали мемоарна литература, са определяни от същия този режим като негови идеологически и политически врагове и няма да е преувеличено да се каже, че те представляват цялата палитра от българското общество.

На пръстите на едната ръка обаче се броят авторите на мемоари от периода на тоталитарния комунизъм в България, които преди да бъдат хвърлени в месомелачката на насилието на комунистическата партия са нейни верни кадри.

Документалният филм „Второто освобождение“, посветен на съветската окупация на България (1944-1947), стартира при голям интерес.

Той бе излъчен премиерно в рамките на тазгодишния „София Филм Фест“ в петък (17 септември 2021 г.) в условията на противоепидемични мерки и 30% заетост на зала „Люмиер“ в НДК, като билетите свършиха рано-рано и много зрители останаха разочаровани, че не могат да изгледат документалната лента.

Автори на сценария са историкът Евелина Келбечева и Светослав Овчаров, който е и режисьор на филма.

60-минутната лента представя периода на съветска окупация (до края на 1947 г. в България остават съветски военни части от Трети украински фронт и си тръгват, едва след като политическата опозиция на комунистическата партия е унищожена, б.а.), стъпвайки на неизвестни за широката публика архивни документи, а също така и архивни кадри.

Въпросът за съветската окупация на България досега е бил обект само на исторически изследвания (виж книгата на историка Веселин Ангелов „Третата национална катастрофа“, 2005 г., б.а.).