Сайтът desebg.com публикува рецензията на д-р Росица Чернокожева от Института за литература в БАН на книгата „Доблест и наказание“ –  Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи на Вили Лилков (изд. „Сиела“), чиято премиера бе тази седмица и вече е на книжния пазар. Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор е на няколко книги. Текстът е публикуван най-напред в Портал „Култура“.

Книгата на Вили Лилков „Доблест и наказание“ е посветена на знайните и незнайни герои, отдали своята дан за спасяването на българските евреи. На корицата е изобразен трънен венец, асоциациите неизбежно навеждат към трънения венец на Христос и Разпятието. Към увенчаните със същия този венец глави на нашите сънародници евреи, както и на онези, които дръзват да им помогнат, за да ги спасят?

Вили Лилков пише тази книга от десетилетие. Тя въздейства най-вече със силата на фактите. За спасяването на българските евреи е писано много. Като почнем от възхитата и гордостта, че цар Борис и България не предават своите евреи на Германия, и стигнем до обвинението, че хиляди евреи от Беломорска Тракия и Македония са депортирани и загиват.

Истината е може би някъде по средата. Не може обаче да се отрече фактът, че е направено много, за да бъдат спасени тези български граждани. Авторът се стреми да бъде обективен, редейки биографични и житейски факти за знайни и незнайни личности. Да, неслучайно употребявам думата личности, заставайки зад своите съграждани евреи, те ясно заявяват своята гражданска позиция.

Книгата на Вили Лилков има структурата на справочник. В началото авторът се фокусира върху „Еврейският въпрос в България и обществената реакция“ и „Антиеврейското законодателство“. По-нататък следват текстове за около 60 личности, които помагат на евреите в годините на Втората световна война в различни български градове.

Не са забравени духовенството, писателите, ротарианците. В специална глава авторът се спира на народните представители, защитили българските евреи, и тяхната съдба след 9-и септември 1944 г.

В навечерието на Деня за почит и признателност на жертвите на тоталитарния комунистически режим – 1 февруари – журналистката от вестник „Трета възраст” Емилия Антова потърси за разговор по темата разследващия журналист и документалист Христо Христов. Сайтът desebg.com препечатва интервю с него, публикувано във вестника, в което той отговаря на въпроси за „народния съд” (1944-1945), за отмяната на присъдите от Върховния съд след края на тоталитаризма и за отговорността на БКП/БСП.

Защо 75 години след  най- масовото произнасяне на смъртни присъди над политици –на 1.ІІ.1945 г., темата за т. нар. Народен съд продължава да е едно от най-дискутираните събития от българската история?

На 85 години днес, 6 февруари 2019 г., си отиде Тодор Кавалджиев – вицепрезидент (1997-2002), бивш лагерист и политически затворник при комунизма.

Той е роден на 26 януари 1934 г. в с. Главан, Старозагорско. След опит да възстанови Земеделския младежки съюз през 1952 г. е осъден от комунистическия режим и 11 години прекарва в затворите в Хасково, Пазарджик, Стара Загора и Плевен.

Два пъти е въдворяван в концлагера „Белене”. Към репресиите, на които е подложен, трябва да се прибави и принудителното му изселване.

След освобождаването му успява да завърши икономика в Свищов (1966-1970). Работи като проектант и счетоводител до промените.

Още преди 10 ноември 1989 г. участва във възстановяването на БЗНС „Никола Петков“.

Сайтът desebg.com публикува в няколко части текста на д-р Евелина Андреева, журналист, директор „Стратегическо развитие и маркетинг към РТЦ на Нов български университет, посветен на дядо ѝ Станко Тодоров Христов. Той е роден през 1911 г. в село Извор, Радомирско. През 1952 г. е осъден на 18 години затвор по т. нар. железничарско дело с обвинението, че е ръководил нелегална организация на разтурения БЗНС „Никола Петков“ в ж.п. транспорта. През 1952 г. е въдворен в лагера „Белене“, където умира през 1954 г. Текстът е пример не само за това как трябва да се събира и пази родовата памет, но и за това, как репресията на тоталитарния комунистически режим върху хора, припознати като „врагове“, рефлектира върху техните семейства и съдба. В част 1 от историята се разказва как авторката разбира за крита с години истина за дядо си и за оставената от него тетрадка-дневник от „Белене“. Част 2 продължава с историята на рода на Станко Тодоров Христов, с досието му в Държавна сигурност и разработката „Щанга“.