Много важна част от знанието за комунистическите режими са не само архивните документи от периода 1944-1989 г., но и преките свидетелства на жертвите. В България, с единични изключения, тези свидетелства започнаха да се появяват едва след краха на тоталитарната система в края на 1989 г., когато страхът от нови репресии върху самите жертви или техните близки започна постепенно да изчезва, а мисълта стана свободна.

Трябва да се има предвид и факта, че по тези причини не всички спомени на жертвите, издадени след 1989 г., са писани преди това, по време на тоталитарното управление на БКП. Мемоарите на Йордан Вълчев и Стефан Бочев са сред малкото, които въпреки риска от тежки последствия са писани по време на комунистическата диктатура.

Почти всички жертви на комунистическия режим, създали мемоарна литература, са определяни от същия този режим като негови идеологически и политически врагове и няма да е преувеличено да се каже, че те представляват цялата палитра от българското общество.

На пръстите на едната ръка обаче се броят авторите на мемоари от периода на тоталитарния комунизъм в България, които преди да бъдат хвърлени в месомелачката на насилието на комунистическата партия са нейни верни кадри.

Документалният филм „Второто освобождение“, посветен на съветската окупация на България (1944-1947), стартира при голям интерес.

Той бе излъчен премиерно в рамките на тазгодишния „София Филм Фест“ в петък (17 септември 2021 г.) в условията на противоепидемични мерки и 30% заетост на зала „Люмиер“ в НДК, като билетите свършиха рано-рано и много зрители останаха разочаровани, че не могат да изгледат документалната лента.

Автори на сценария са историкът Евелина Келбечева и Светослав Овчаров, който е и режисьор на филма.

60-минутната лента представя периода на съветска окупация (до края на 1947 г. в България остават съветски военни части от Трети украински фронт и си тръгват, едва след като политическата опозиция на комунистическата партия е унищожена, б.а.), стъпвайки на неизвестни за широката публика архивни документи, а също така и архивни кадри.

Въпросът за съветската окупация на България досега е бил обект само на исторически изследвания (виж книгата на историка Веселин Ангелов „Третата национална катастрофа“, 2005 г., б.а.).

Малцина знаят, че човекът, който изважда през 1990 г. от архива на Първо главно управление (ПГУ) на ДС досието на агент „ПИКАДИЛИ“ (италианецът с датски паспорт Франческо Гулино, който преди броени дни почина в Австрия), заподозрян за убийството на писателя Георги Марков в Лондон през 1978 г. е полк. Радослав Райков, зам.-директор на Националната разузнавателна служба, правоприемник на ПГУ.

Сайтът desebg.com припомня малко известни подробности за този момент, свързващ агент „ПИКАДИЛИ“ и ликвидирането на Марков от ДС в началото на разследването на неговото политическо убийство, като публикува интервю на Христо Христов с Радослав Райков, включено в книгата на разследващия журналист „Убийте Скитник“ – българската и британската държавна политика по случая Георги Марков (2005).

36 години след началото на демократичните промени и 40 години след началото на насилствената асимилация срещу българските граждани от турски произход, проведена от тоталитарния комунистически режим начело с Тодор Живков, фондация „Софийска платформа“, която се занимава с гражданско образование и разказва на ученици и учители за бившия концлагер „Белене“, е извършила втори „възродителен процес“ на лагеристите – сънародници от турски етнически произход, въдворени без съд и присъда в концлагера по време на третия му период (1984-1987).

Това стана известно днес, след като Сафие Юрдакул, председател на гражданската организация „Справедливост, права и културна сътрудничество на Балканите“, разпространи сигнал до медиите.