Без съмнение книгата „Тиранията” – жертви и палачи на проф. Диню Шарланов е едно от първите важни документални свидетелства, появили се в първите години след рухването на комунизма в България.

Това е втората негова книга, публикувана през 90-те години (първата е „Българската гилогина. Тайните механизми на народния съд” (1994) в съавторство с Поля Мешкова, която сайтът също ще представи).

Редно е да отбележа, че Диню Шарланов е един от първите изследователи, които работят с архива на Държавна сигурност след промените.

Трудът хвърля значителна светлина върху чистката в българското общество и елит, започнала непосредствено след 9 септември 1944 г. в окупираната от Съветската армия България.

Проф. Шарланов посочва във въведението:

„Има събития в нашата най-нова история, които винаги ще ни съпътстват и с болка ще ни напомнят за себе си. Такива са събитията, които протичат в драматичните години на налагане на комунистическата тоталитарна система у нас след септември 1944 г. Поколение след поколение ще обръщат поглед към тях и с учудване и срам ще питат: нима това е възможно?

И наистина те ще имат основание за това грозно време на масови убийства, на изпращане на хиляди хора в лагери и изселване, на лишаване от елементарни граждански права на стотици хиляди други. Така целенасочено тираните създават социален климат на страх и на лична политическа изолация. И всичко това се извежда като основна задача на БРП (к) и се облича в държавна политика.

По същество обаче то влиза в остро противоречение с народопсихологията на българина, защото се въвежда една нетрадиционна обществена система с насилие и по волята на чужда държава.”

Иво Инджев е журналист и публицист. Работил е като кореспондент на БТА в Бейрут (1983-1987). След промените е директор на БТА (1990-1993), главен редактор на в. „Експерс” (1993-1994) и на в. „Демокрация” (1994-1995).

Вицепрезидент на Асоциацията на европейските журналисти (1994-1996). Коментатор на радио „Свободна Европа” (1995-2000). Водещ на публицистичното предаване „ В десетката” в Би Ти Ви (2000-2006). Заместник председател на Комисията по етика в електронните медии в България. Поддържа един от най-популярните блогове (ivo.bg).

Носител на наградата на БХК „Човек на годината” (2010). Автор е на книгите „Мълчанието е злото” (2009), „Президент на РъБъ” (2010) и „Течна дружба” (2011). Тази неделя сайтът Държавна сигурност.com представи последната му творба. Това е поводът за разговор с автора й.

Радио „Свободна Европа” беше огледало, в което обществата, затворени в Източния блок, можеха по-добре да видят това, което им се искаше – свободата. С тези думи някогашният коментатор на радиостанцията Владимир Костов обрисува мисията на „Свободна Европа” през годините на Студената война. Това той направи по време на международна кръгла маса „Война в ефира: Радио „Свободна Европа” и България”, която се проведе в Софийския университет „Св. Климент Охридски” на 11 ноември 2011 г.

Тя беше посветена на 60-годишнината от първото предаване на български език на радиостанцията.Според Костов, преживял атентат от страна на Държавна сигурност в парижкото метро през август 1978 г., главният противник на комунистическата власт в България не е било радиото, а собствената върхушка, която сама е изкопала гроба си.

„Добре е да се помни миналото, но за мен „Свободна Европа” не е водила война, а търсеше да подаде ръка, да покаже истината. Даваше информация, без която не може да има свобода”, сподели Владимир Костов. .

Винаги съм харесвал книгите, чиито автори още в началото изясняват своята позиция, мотивират критичния си поглед и защитават тезите си аргументирано.

Противно на онези изследователи с претенции за научност, които все гледат да се дистанцират във времето, за да изглеждат обективни и безпристрастни, а накрая ти предлагат историята или с премълчани факти, или с интерпретацията на собствената им зле прикрита идеологическа обремененост.

Книгата „Течна дружба” на Иво Инджев е смел и открит поглед към основни истини от нашето минало и настояще, както своя автор.

Неговата безкомпромисна публицистика няма нищо общо с по-голямата част от обременената от цензура и автоцензура журналистика. Вероятно, защото е свободен и независещ от конюнктурата човек, който е имал куража да е един от малцината, откъснали се сами и на глас от минали зависимости.

В първия момент заглавието на книгата може да предизвика различни асоциации и дори учудване. Онези, които обаче познават автора знаят, че той е останал верен на умението да играе с думите, така както го правеше през 90-те години в своите коментари в „Статията на Свободата” като главен редактор на в. „Демокрация” и както го прави днес в своя популярен блог (ivo.bg).

Заглавието е естествено продължение на предишните книги на публициста – „Мълчанието е злото” (2009) и „Президент на РъБъ” (2010).

„Течна дружба” не е само каламбур на „вечна дружба”, а и ехо от комунистическата пропаганда от епохата на тоталитарния режим, наложен в България с помощта на съветския ботуш. Ехо, чиито различни превъплъщения чуваме постоянно около себе си като част от българската действителност. .