Сайтът desebg.com ви предлага фоторепортаж от 1 февруари – Деня на признателност и почит на жертвите на комунизма. Какво се случи днесв столицата? Официалното честване на тази дата се утвърди на най-високо държавно ниво. Миналата година президентът Росен Плевнелиев участва в церемонията пред Мемориала на жертвите на комунизма край НДК, а тази година това стори вицепрезидента Маргарита Попова.

В речите и на двамата се съдържат оценки, които обществото има нужда на чуе.

Тази година за първи път (дали конюнктурно или не това ще покаже времето) Светият синод извърши панихида в патриаршеския катедрален храм „Св. Александър Невски” макар и в полупразна зала.

Присъствието на много репресирани, политици, общественици на този ден край Мемориала на жертвите на комунизма, показва, че този Ден започва да се утвърждава в обществото.

Край Мемориала на жертвите на комунизма днес можеха да бъдат видени много лица. Сред официалните бяха вицепрезидентът Маргарита Попова, президентът (1990-1997) Желю Желев, зам.-министърът на отбраната Августина Цветкова, посланикът на Франция Филип Отие, председателят на СДС Емил Кабаиванов, лидерът на Народна партия „Свобода и справедливост” Корман Исмаилов, председателят на Съюза на репресираните Драго Михалев, депутатите Касим Дал, Лъчезар Тошев, Мартин Димитров, Иван Иванов, секретарят на президента по културната политика проф. Кирил Топалов, председателят на КТ „Подкрепа” Константин Тренчев, Юлия Берберян, бившият служебен премиер Ренета Инджова, режисьорите Евгени Михайлов и Атанас Киряков, историкът Момчил Методиев, писателят Димитър Бочев, общинските съветници Вили Лилков, Борислав Бориславов и др.

Историците обикновено обичат да казват, че не е изтекло нужното време, не се е уталожила добре миналата епоха, не са се охладили страстите, за да й се посветят исторически изследвания.

Чувал съм това обяснение многократно, когато някои историци са се опитвали да отговорят на въпроса защо не са предложили своя професионален прочит на комунизма.

Затова не е учудващо, че когато Стефан Куртоа издаде част 2 „Черната книга на комунизма”, излязла през 2002 г. и преведена у нас през 2004 г., с по-обстойна част за нашата страна, в цитираната литература в главата, посветена на България, научната, издадена след 1989 г. се брои на пръсти, а редом с нея присъстват документални проучвания и разследвания на журналисти, свързани с различни аспекти на комунистическия режим.

Когато след 2006 г. досиета започнаха малко по малко да се отварят стана ясно, че голяма част от по-известните историци са агенти на бившата Държавна сигурност и това обяснява тяхното дълго мълчание и капка безкритичност за комунистическото минало.

През 2005 г., 15 години след промените, по инициатива на неуморимия Дими Паница няколко души, сред които липсваха професионални историци, бяха поканени от емигранта за учредители на Института за изследване на близкото минало (ИИБМ).

С тази обществена инициатива беше поставена основата на липсващата държавна политика за натрупването на исторически изследвания, посветени на комунизма. Към института бяха привлечени изследователи и историци от по-младото поколение.

Четири години по-късно за 20-годишнината от рухването на комунистическата система в България институтът издаде една уникална по съдържанието си книга, която представям тази неделя в електронната библиотека на desebg.com. Става въпрос за „История на Народна република България”, дело на авторски колектив, под редакцията на проф. Ивайло Знеполски.

Книгата е уникална по замисъл, тъй като е първият отговор на една по-млада генерация историци за научно изследване на комунистическата епоха. За периода от създаването на Института за изследване на близкото минало през 2005 г. до излизането на „История на Народна република България”, повечето от авторите, включени със студии в нея, издадоха към института отделно по един научен труд по определен проблем от близкото минало.

Автори на „История на Народна република България” са Александър Везенков, Даниел Вачков, Даниела Колева, Ивайло Знеполски, Иван еленков, Мартин Иванов, Михаил Груев, Момчил Методиев, Николай Вуков, Петя Кабакчиева, Пламен Дойнов, Румен Даскалов и Чавдар Маринов. .

За първи от промените през 1989 г. насам Светият синод на БПЦ открито почете жертвите на комунизма. Това стана днес, 1 февруари 2013 г., когато България за трета поредна година официално отбелязва Деня на признателност и почит на жертвите на комунистическия режим.

В патриаршеската катедрала „Александър Невски” беше отслужена панихида в тяхна памет от наместник-председателя на БПЦ и Варненски и Великопреславски митрополит Кирил. В панихидата участваха свещеници от храмовете „Св. Неделя” и „Св. София”, както  митрополит на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, който единствен, още преди да обявят досиетата на членовете на Светия синод, поиска прошка от българския народ.

Подобна църковна служба, ръководена лично от ръководителя на БПЦ, бил и временен и то в катедралния храм „Александър Невски” не е извършвана след 10 ноември 1989 г. до днес. Предните две години, когато официално се чества 1 февруари като Ден за почит на паметта на жертвите на комунизма, са се отслужвали панихиди в храмовете „Св. Неделя” (2011) и „Св. София” (2012).

Панихидата обаче не беше предварително разгласена и се проведе в почти празния катедрален храм, като на нея не присъстваха официални лица, а само ограничен брой репресирани.

Има книги от епохата на комунизма, които са абсолютно непознати на българските читатели. До 10 ноември 1989 г. те влизат в т. нар. инкриминирана литература. В тази група попадат и издания на българската емиграция, които по различни канали са внасяни нелегално в страната.

Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com ви предлагам една от тях (първата подобна книга, представена в рубриката „Памет” на сайта е швейцарското издание на „Задочни репортажи” на Георги Марков).

„Затвори и наказателни лагери” от 1979 г. е парижко издание на Българското освободително движение (БОД) – емигрантска организация, създадена от опозиционни земеделци в изгнание през първата половина на 70-те години на ХХ век. Тя е издадена в две книги, като първата е посветена на затворите в комунистическа България. Разполагам само с първата част, която преди време ми беше дадена от журналиста във вече закритата българска секция на Би Би Си в Лондон Димитър Димитров.

Тази седмица в разговор с българския емигрант в Париж Тодор Карабулков разменихме мисли за книгата. Той ми сподели и идеята в България да бъде създаден от държавата институт за изследване на емигрантската литература.

„Затвори и наказателни лагери” на БОД е добър пример какво може и трябва да съхрани българската памет за комунистическата епоха в страната.

Книга първа, крие изключително ценна информация за затворническата система в България след 9 септември 1944 г. В нея се посочва, че в края на 70-те години на миналия век в страната съществуват 18 затвора: от тях 11 са за мъже, 1 за жени, 2 за младежи (непълнолетни) и 4 за военни лица. Посочва се, че общо във всички затвори се намират над 50 000 затворници, по-голямата част от които са с политически присъди.

Стотици са осъдени за бягство през граница. Повечето от тях са младежи. Опитите за бягство се наказват със затвор от 1 до 5 години. При групите бягството коства от 3 до 8 години лишаване от свобода. Организаторите получават от 8 до 15 години затвор.

В предговора, озаглавен „Затворите и лагерите – важно оръжие на комунистите в борбата срещу българския народ”, е написано:

"Условията в затворите са мизерни. Повечето затвори са стари, влажни, нехигиенични и без отопление. Медицинската помощ е ограничена и неефективна. Само към два от затворите (Софийския и Ловешкия) съществуват болници. Храната е недостатъчна и некачествена.”