Днес, 1 февруари 2013 г., за трета поредна година България чества Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.

През 2011 г. правителството на Бойко Борисов прие на тази дата официално да се почитат жертвите на комунизма. В мотивите си кабинетът посочи, че „1 февруари 1945 г. е денят, в който посрещат смъртта регенти, депутати, офицери, министри, общественици, жертви на Първи състав на т. н. Народен съд. Той става знаков за нашата история, защото поставя началото на кървавите репресии срещу българския народ”.

Малко известен факт е, че предложението за официалното утвърждаване на тази дата е на незабравимия Дими Паница. То е внесено в Министерския съвет от името на президентите Желю Желев и Петър Стоянов.

През 2012 г. президентът Росен Плевнелиев стана първият действащ държавен глава, който участва в специална тържествена церемония на 1 февруари пред Мемориала на жертвите на комунизма с отдаване на военни почести.

 Преди това той беше призован с отворено писмо от репресирани от комунистическия режим да отдаде почит на 1 февруари, което ще е важен знак, че жертвите на комунизма не са забравени.

Първият по-цялостен опит за литературоведски анализ на част от творчеството на Георги Марков събра почитатели на писателя на премиера на изданието в Унгарския културен институт в София днес.

Автор на книгата „Георги Марков. Да пишеш, за да можеш да умреш“ е Цвета Трифонова, известна с книгите си „Писатели и досиета”, „Данаил Крапчев и в. „Зора”. Незабравимото”, „Никола Вапцаров. Текстът и сянката”.

Новата книга, посветена на част от литературните произведения на Георги Марков” включва осем студии и статии, писани между 2007 г. и 2011 г.

Обект на литературоведски анализ са романът „Покривът“, пиесите „Комунисти“ и „Архангел Михаил“, есетата от цикъла „До моя съвременник“, както и посмъртно публикуваният сатиричен роман „Достопочтеното шимпанзе“ в съавторство на Георги Марков и Дейвид Филипс. .

На 6 януари 2013 г. се навършиха 13 години от смъртта на един от най-автентичните антикомунисти – основателят на Независимото дружество за защита на правата на човека Илия Минев (1917-2000). В електронната библиотека на desebg.com представи книгата на д-р Иван Гаджев за този забравен борец за човешки права – „Непримиримият Илия Минев”.

Публикацията предизвика голям интерес и това ме провокира да потърся връзка с Иван Гаджев, който живее от края на 60-те години в САЩ. Освен интервюто, което той даде, д-р Гаджев изпрати и специален текст, посветен на големия българин Илия Минев, който публикувам по-долу. Очаквайте интервюто с Иван Гаджев утре.

Христо Христов

 
Илия Минев ни даде неповторимия пример на мъченически и самоотвержено пожертвани здраве, щастие, живот. До средата на 1987 г. нямах представа за неговата личност. Името му започнах да срещам оттогава в бюлетина на радио „Свободна Европа”, който приятели със сходни на моите интереси и убеждения имаха грижата редовно да получавам. Този служебен обзор представляваше непрекъснат извор на новини от българския и западния печат, на коментари по политически, религиозни и други теми. Веднъж реших да се обадя по телефона на смелия, несломим борец за правата на човека в България и да му изразя своята морална подкрепа и възхищение.

След „История на Народна република България” Институтът за изследване на близкото минало издаде през 2011 г. книгата „НРБ от началото до края” – втори мащабен опит за представяне на историята в 45-годишния период на комунистическия режим у нас.

Защо се наложи институтът да предложи втори  вариант на историята на комунистическото управление в страната в периода 9 септември 1944 г. – 10 ноември 1989 г.? Причините са две. Първо, защото в „История на Народна република България” акцентът е изместен повече към теоретичната част за случващото по време на комунизма. И втората е, че в този първи опит са пропуснати някои съществени исторически факти.

„НРБ от началото до края” предлага историята за комунистическото властване, като в структурно отношение авторите й стъпват върху три основни периода. Първият, обхващащ 1944-1956 г., разглежда заграбването на властта от комунистическата партия и налагането на класически сталински режим.

През втория период (1956-1986) режимът се характеризира с преминаване от „срамежлива” десталинация към известно нормализиране на всекидневието в контекста на липсата на основни права и свободи, засилено „социалистическо строителство”, търсене на изход от икономически затруднения. „Късният български комунизъм е режим без история, ако не смятаме псевдосъбитийната хроника на формализирания и ритуализиран до крайност официален живот”, посочва проф. Ивайло Знеполски, под чиято редакция е изданието.

Затова пък третият период (1987-1989) е белязан от завръщане на събитието. Знеполски отбелязва, че на първо място избива зле прикриваната репресия на режима, насочена към българските турци. Според него този трети период обхваща финалната криза на режима и неговото мирно, но добре обмислено оттегляне, позволило на най-адаптивната част от номенклатурата да запази контрол върху икономическите лостове и съдебната система.

Заглавията на тези трите основни части в структурата на „НРБ от началото до края” са: