В ръцете си държа една от най-разлистваните книги в библиотеката ми – „Българският ГУЛАГ –Свидетели”.

Сборникът от документални разкази за концлагерите в комунистическа България ме връща далеч назад в годините на първите свободни (фалшифицирани от БСП) избори и последвалото обществено недоволство, митинги и порой от събития. В тях разказите за лагерите на комунистическия режим заемат особено място.

Затова смятам, че „Българският ГУЛАГ” е първият документален разказ, събрал разпокъсаните парчета истина в книга за ужаса на Куциян, Богданов дол, Белене, Ловеч, Скравена. Все места, които се отъждествяват с едно – лагерите на комунизма.

По това време бях начинаещ репортер във в. „Демокрация” и имената на колегите Свилен Пътов (напуснал малко по-късно този свят преждевременно в една нелепа катастрофа с неизяснени докрай обстоятелства) и Екатерина Бончева будеха у мен респект и уважение.

Да не говоря за Едвин Сугарев, вече депутат от VІІ Велико Народно събрание, който покрай поетичните ми начинания ме насочи към журналистиката и ми помогна да постъпя в „Демокрация”.

Книгата е особено ценна, защото благодарение на усилията на съставителите, чрез нея може да бъде усетена атмосферата на първите години след рухването на комунизма.

Тя е съхранила над 100 разказите за лагерите на различни хора. Това не са просто разкази, а своеобразни викове от болка, унижение и ужас от преживяното. Викове на свидетели, отекващи почти като нещо невероятно в изкуствената действителност, създадена от пропагандата на отстъпващата под напора на събитията комунистическа партия.

Този разказ беше пълната противоположност на призивите на левите идеолози за някакво прибързано помирение, което да обедини народа по пътя на демокрацията.

Книгата съдържа и няколко важни документи, както и първите интервюта на висшите ръководители на репресивния апарат – бившия министър ген. Георги Цанков, заместникът му Мирчо Спасов – дясната ръка на Тодор Живков, човекът на ДС в лагера край Ловеч Николай Газдов. Както и публикации за лагерите в други издания. .

В ръцете си държа една от онези малки и непретенциозни на външен вид книги, които обаче ще ви разкрият малко известни факти от съпротивата срещу комунистическия режим в неговото начало.

Става въпрос за книгата „Боян Попов – водач на горяните в Трънско” на Николай Илиев. Авторът е краевед в Трънския край и е издал още няколко изследвания, посветени на горяните.

За първи път името на Боян Попов се споменава в третата книга на „Записки на българските страдания 1944-1989 г.” на бившия политически затворник и депутат в VІІ Велико Народно събрание Петко Огойски.

Както самият той отбелязва в предговора към изследването на Николай Илиев, авторът е успял да събере редица нови данни за дейността на четата на Боян Попов в Трънско след 9 септември 1944 г. Той ползва и спомените (ръкопис) на самия горянин.

Боян Попов е роден през 1920 г. в с. Радово на около 8 км от гр. Трън в семейство на потомствени свещеници. Завършва Трънския строителен техникум, а през 1940 г. служи войник в 6-ти пехотен полк в София. През август 1944 г. е взет запас и е изпратен в Югославия, където го заварват събитията около 9 септември 1944 г. Включен е в Инженерния полк в София и участва в укрепването на мостовете от Драгоман до Пирот.

По това време той става свидетел на убийства без съд и присъди, извършвани в Трънско от групите за прочистване, съставени от членове на БКП.

През 1945 г. е демобилизиран и започва работа като майстор – строител. Член е на земеделската дружба в родното си село, която подкрепя БЗНС на Никола Петков. След процеса срещу него и смазване на парламентарната опозиция започват преследването на земеделците по места. Боян Попов участва в създаването на нелегална земеделска организация в родния си край. През 1948 г. в Трънско започват да се появяват първите горяни. .

От Германската федерална служба за архивите на ЩАЗИ представиха няколко нови заглавия посветени на дейността и структурата на бившите източногермански тайни служби. Публикациите са достъпни на сайта на службата за всички онези, които желаят да се запознаят повече с историята на ЩАЗИ. .

Днес се навършват 25 години от аварията в АЕЦ „Чернобил”. Тя е и най-сериозната технологична катастрофа в атомна електроцентрала през миналия век.

На 26 април 1986 г. се взривява четвърти енергоблок на атомната централа, като в радиационно заразяване са обхваща 19 руски региона или почти 60 000 кв. км, с население 2,6 млн. души.

Най-засегнати са териториите на Украйна и Беларус. Липсват точни сведения за жертвите на радиацията, но се смята, че са стотици хиляди. Ефектите от нея продължават и до днес.

Руският президент вчера Дмитрий Медведев награди 16 души, участвали в ликвидирането на последиците от аварията в Чернобилската АЕЦ.

„Основният урок от аварията в Чернобилската АЕЦ е, че е недопустимо да се скрива истината за подобни инциденти, заяви Медведев като подчерта, че „всеки опит да се скрие истината, се превръща в трагедия." .