„Никакви лица и събития в тази книга не са измислени.

Всяка прилика с изобличените в корупция, злоупотреби и в усилията за тяхното прикриване не е случайна.

Авторите не благодарят за съдействието на когото и да било, защото не се намериха желаещи.”

Това са финалните думи в книгата „Ядреналин” на Иво Инджев и Георги Котев, която се появи на пазара в края на април 2012 г. Финалните надписи обаче могат да бъдат и начало на разказа-разследване на една от най-добре пазените в тайна действителност, добре скрита зад секретността на атомната централа в „Козлодуй”.

За онези, които се чудят както се крие зад „Ядреналин” самите автори посочват: пълната история на едно прикривано с години престъпление с ядрено гориво в АЕЦ „Козлодуй” и други тайни на атомните катакомби.

Иво Инджев отново използва играта с думите и в случая успешно е заменил адреналин с ядреналин, хрумване, което зарежда с енергия и очакване книгата още от само й заглавие. Той вкара този израз в употреба още в предишната си книга „Течна дружба”. С него там илюстрира една от стратегиите на Путинова Русия за налагане на енергийна зависимост на българската държава чрез ядрената си политика и енергийния бизнес.

Епицентърът на „Ядреналин” на Инджев и Котев обаче не е Кремъл. Русия е само една от причините за разиграващите се тъмни схеми в АЕЦ „Козлодуй”. Централното място се заема от самата атомна централа край Козлодуй. Тя е пресечената точка по оста Брюксел – Москва. Брюксел ли, защо пък Брюксел, ще се запита онзи, който все още не е разгърнал книгата? .

Съюзът на репресираните почете жертвите на най-кървавия атентат през миналия век – взривяването на църквата „Света Неделя” от функционери на комунистическата партия. В храма днес беше отслужена заупокойна панихида в памет на над 200 души от политическия, военен и обществен елит, загинали при атентата преди 86 години (ранените са над 500).

„До събитията 11 септември това беше най-големият атентат, който е извършван изобщо в цивилизования свят", коментира пред БНР доц. Драго Михалев, заместник-председател на съюза на репресираните.

По думите му датата трябва да се отбелязва и помни, за да не се повторят никога подобни събития, които разделят българското общество. .

В пълна зала на Клуба на културните дейци в Ловеч в четвъртък вечер се състоя премиерата на второто издание на документалната книга на Христо Христов „Секретното дело за лагерите” (изд. "Сиела).

Интересът към нея е оправдан – документалното изследване е посветено на последния лагер на комунизма край Ловеч, просъществувал в периода 1959-1962 г., както и отдавна изчерпаното първо издание на книгата (1999 г.).

Пред аудиторията авторът разказа как през 1998-1999 г. е получил безпрецедентен достъп до 48-те тома по съдебното дело за престъпленията в лагерите. По това време Христов е съдебен репортер във в. „Демокрация” и отразява разследванията на прокуратурата по различни престъпления на комунизма, едно от което е делото за лагерите край Ловеч и Скравена.

През 1998-1999 г. съдебният процес срещу Гогов, Ръжгева и Газдов е висящ, но делото все още не е прекратено. Достъпът до материалите е разрешен от тогавашният зам.-председател на Върховния съд и председател на Военната колегия към съда ген. Николай Чирипов. Той е и председател на съдебния състав, дал ход на делото за лагерите през 1993 г.

Днес, през април 2012 г., когато отбелязваме 90-годишнината на Радой Ралин, неговите избрани интервюта могат да бъдат четени като отворена книга-завет. "Вървя си по пътя" е разговорен урок по достойнство, последователност и личностно отстояване. Особено за млада България, сред която паметта за Ралиновото творчество, вдъхновило поколения българи за ценностите на свободата, като че ли все повече избледнява. Избледнява и заради мълчанието на онези, които отказват да си спомнят Радой като един от автентичните разказвачи на  надеждите и разочарованията белязали несвършващия български преход, в който "лидери са полуинтелигентите, а милионери – импротентните", както казваше Радой.

„Вървя си по пътя” е територия на Ралиновата донкихотовски отстоявана, отстоявана и отстоявана, катадневно насъщна като въздуха, като хляба лична и личностна свобода на мненията и съмненията, с която той искаше да зарази колкото може повече българи. Успя ли?! 

Днес в интернет публикациите за Радой може да прочетете например как бил влюбен в проститутка, как в Прага разкрил цял канал за проститутки или пък че бил фен на „Атака” и други подобни недомислици.

Радой Ралин беше много самотен човек и си отиде още по-самотен  - въпреки шумната публичност около него. Спомняте ли си „Самотният човек” на Борис Христов: „...той може пепел да яде, но няма да се моли”. Не случайно в едно от последните си стихотворения Радой написа: „Не се състоя срещата ми с моя живот”. Казваше: „Аз съм един унищожен писател и един убит сатирик”. Беше дори решил да се откаже от българското си гражданство, защото не желаеше да бъде поданик.