Издаденият неотдавна документален сборник „Държавна сигурност и краят на тоталитаризма” на комисията по досиетата ме провокира да потърся в библиотеката си една малко известна на по-широката аудитория книга с документи от този период, която ви представям днес.

Става въпрос за документалния сборник „Шесто управление срещу неформалните организации в България 1988-1989 г.”. Изданието е от 1999 г. и съвпада с 10-годишнината от рухването на Берлинската стена.

Книгата е от поредицата „Президентска библиотека” на фондацията на президента Желю Желев, а неин съставител е историкът проф. Стефан Дойнов, бивш председател на Главно управление на архивите при Министерския съвет (сега Държавна агенция „Архиви”).

Съдържа 42 документа от периода 1988-1989 г. от Централния държавен архив и архива на МВР. Сборникът обаче не е фототипно издание. Само някои от документите са придружени с факсимилета, илюстриращи оригинала.

Сборникът съдържа два типа документи. Първият е от партийните архиви – решения, доклади и стенограми от Политбюро на ЦК на БКП и Секретариата на ЦК за политиката на висшето партийно ръководство срещу учредените през 1988 г. и 1989 г. няколко организации, които са определени като „неформални”, както по-късно придобиват публичност.

Преди всичко това са Общественият комитет за екологична защита на Русе, Дружеството за защита правата на човека в България и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България.

В сборника може да откриете строго секретна информация до Политбюро на ЦК на БКП от март 1988 г., внесена от Йордан Йотов, относно учредяването на Обществен комитет за екологична защита на Русе и последвалото заседание на Политбюро по проблема, в което Тодор Живков прогнозира, че „те искат да правят дисидентска организация, да стане като партия на зелените и да подмени партията в бъдеще”;

протокол „А” №660 от заседанието на Секретариата на ЦК на БКП от 26 декември 1988 г. за дейността на т. нар. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, както и внесените за разглеждане в партийния орган оценка и справка за неформалното сдружение;

заседание на Секретариата на ЦК на БКП от 6 януари 1989 г. за обсъждане на някои мерки за подобряване на политическата и идеологическа работа с творческата интелигенция и др.

В мразовития ден на 1 февруари, 66 години след изпълнение на смъртните присъди на регентите и 17 министри през 1945 г., репресирани, депутати, наследници на осъдени от т. нар. „Народен съд” се събраха в църквата „Св. Неделя”, където с панихида беше почетена паметта на жертвите на комунистическия терор след 9 септември 1944 г.

Тази година за първи път 1 февруари се чества като Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.
Решението за това беше прието от правителството на Бойко Борисов на 19 януари 2011 г. по предложение на президентите Желю Желев и Петър Стоянов.

Отсъствие на лидери на политически партии беляза честването в „Св. Неделя”. Премиерът Борисов по същото време беше на среща с учените в БАН, а президентът Петър Стоянов отсъства от страната.

В ръцете си държа една от най-разлистваните книги в библиотеката ми – „Българският ГУЛАГ –Свидетели”.

Сборникът от документални разкази за концлагерите в комунистическа България ме връща далеч назад в годините на първите свободни (фалшифицирани от БСП) избори и последвалото обществено недоволство, митинги и порой от събития. В тях разказите за лагерите на комунистическия режим заемат особено място.

Затова смятам, че „Българският ГУЛАГ” е първият документален разказ, събрал разпокъсаните парчета истина в книга за ужаса на Куциян, Богданов дол, Белене, Ловеч, Скравена. Все места, които се отъждествяват с едно – лагерите на комунизма.

По това време бях начинаещ репортер във в. „Демокрация” и имената на колегите Свилен Пътов (напуснал малко по-късно този свят преждевременно в една нелепа катастрофа с неизяснени докрай обстоятелства) и Екатерина Бончева будеха у мен респект и уважение.

Да не говоря за Едвин Сугарев, вече депутат от VІІ Велико Народно събрание, който покрай поетичните ми начинания ме насочи към журналистиката и ми помогна да постъпя в „Демокрация”.

Книгата е особено ценна, защото благодарение на усилията на съставителите, чрез нея може да бъде усетена атмосферата на първите години след рухването на комунизма.

Тя е съхранила над 100 разказите за лагерите на различни хора. Това не са просто разкази, а своеобразни викове от болка, унижение и ужас от преживяното. Викове на свидетели, отекващи почти като нещо невероятно в изкуствената действителност, създадена от пропагандата на отстъпващата под напора на събитията комунистическа партия.

Този разказ беше пълната противоположност на призивите на левите идеолози за някакво прибързано помирение, което да обедини народа по пътя на демокрацията.

Книгата съдържа и няколко важни документи, както и първите интервюта на висшите ръководители на репресивния апарат – бившия министър ген. Георги Цанков, заместникът му Мирчо Спасов – дясната ръка на Тодор Живков, човекът на ДС в лагера край Ловеч Николай Газдов. Както и публикации за лагерите в други издания. .

С решение от 19 януари 2011 г. Министерският съвет обяви 1 февруари за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Дата не е избрана случайно, тъй като в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. е изпълнена смъртната присъда, издадена от Първи състав на „Народния съд” срещу регентите Принц Кирил Преславски Сакскобургготски, Богдан Филов – министър-председател и ген. Никола Михов., както и 17 министри.

В мотивите за решението на правителството на Борисов се посочва, че „1 февруари 1945 г. е денят, в който посрещат смъртта регенти, депутати, офицери, министри, общественици, жертви на Първи състав на т. н. Народен съд. Той става знаков за нашата история, защото поставя началото на кървавите репресии срещу българския народ".