Днес, 1 февруари 2013 г., за трета поредна година България чества Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.

През 2011 г. правителството на Бойко Борисов прие на тази дата официално да се почитат жертвите на комунизма. В мотивите си кабинетът посочи, че „1 февруари 1945 г. е денят, в който посрещат смъртта регенти, депутати, офицери, министри, общественици, жертви на Първи състав на т. н. Народен съд. Той става знаков за нашата история, защото поставя началото на кървавите репресии срещу българския народ”.

Малко известен факт е, че предложението за официалното утвърждаване на тази дата е на незабравимия Дими Паница. То е внесено в Министерския съвет от името на президентите Желю Желев и Петър Стоянов.

През 2012 г. президентът Росен Плевнелиев стана първият действащ държавен глава, който участва в специална тържествена церемония на 1 февруари пред Мемориала на жертвите на комунизма с отдаване на военни почести.

 Преди това той беше призован с отворено писмо от репресирани от комунистическия режим да отдаде почит на 1 февруари, което ще е важен знак, че жертвите на комунизма не са забравени.

Времето от 1989 г. до сега не беше загубено. То беше много умело употребено от различните днешни превъплъщения на Държавна сигурност, за да бъдат насадени в  съзнанието на хората и в публичното пространство няколко мита, които смятам че сега чрез вашите разкази и чрез отварянето на досиетата постепенно започват да се разсейват. Първият мит е, че досиетата са прочистени, че те не са важни, че в тях няма истина дори се появиха твърдения, че през 90-те години са били унищожени около 40% от документите oт архива на МВР. Ще ви кажа обаче, че прочита на документите сочи друго - една следа води към друга следа т. е следите остават. След три години и половина работа с документи в Комисията и двайсет години интерес към темата мога да обобщя така: Документи са унищожавани, но не са унищожени.

До този момент в Комисията има над 3 120 линейни метра документи, т.е. повече от 3 км, документи на 612 броя електронни носители, 300 броя CD и   DVD с документи и 100 броя филмови материали.

И не мислете, че това е цялата документация. Само архивните дела са над 458 000. Комплектуването на архива продължава. .

Не са много хората, жертви на Държавна сигурност, които са прочели досиетата си и след това са споделили публично съдържанието им. Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com ви представям точно един такъв случай.

През 2002 г. политическият емигрант Тончо Карабулков издаде книгата „Досие: Изменник на родината”. По-късно на основата на този разказ във Франция, където Карабулков живее, беше заснет и документален филм под заглавието „Справка”.

На 8 февруари 1949 г. двама младежи от Бургаско преминават границата с Турция при Резовска река. Единият от тях е Тончо Карабулков, член на Младежкия земеделски съюз, чиято дейност е преустановена, след като две години по-рано комунистическият режим ликвидира политическата опозиция в България и опозиционните партии са разтурени.

Утрото на този ден е слънчево и студено. Емигрантът го е запомнил за винаги. „В ушите ми още пищят виковете и зловещият лай на граничните кучета. Никога няма да забравя как бягахме по нанадолнището и как се хвърлихме в река Резвая (Резовска), границата между двете държави”, описва този момент в спомените си Карабулков.

В политическа емиграция

След Турция преминава през италианските емигрантски лагери. През 1950 г. пресича нелегално френско-италианската граница и се установи в Париж. „В продължение на 44 години от моя непрекъснат престой във Франция аз запазих статута си на политически емигрант. Женен за французойка и жител от толкова години на тая страна, аз можех отдавна да поискам да бъда натурализиран французин. Но не исках. Бях напълно интегриран в тези страна, но държах да остана политически емигрант”, посочва Карабулков.

Роден в село Българово (днес град), Бургаско той не забравя България. Води активен политически живот като публикува множество статии в на изданията на Българския национален комитет: в. „Свободна и независима България”, сп. „Освобождение”, в. „Ла Бюлгари либр е ендепандант”. Член е на редакционния комитет на „Освобождение”, председател е на Младежката секция на БНК за Европа. Става редактор на в. „Младежка борба” и член на Ръководството на Българското освободително движение, както и на редколегията на сп. „Бъдеще”.

След промените

 Завръща се в родината си през 1991 г. За кратко е директор на в. „Земеделско знаме”. От Франция сътрудничи на „Литературен форум”, „Черноморски фар”, „Век 21”. Автор е на няколко книги на български и на френски език: поезия, белетристика, романи, исторически проучвания за живота на Никола Петков. Директор е на френското сп. „Ревю периодик”, основано през 1998 г.

На 6 януари 2013 г. се навършиха 13 години от смъртта на един от най-автентичните антикомунисти – основателят на Независимото дружество за защита на правата на човека Илия Минев (1917-2000). В електронната библиотека на desebg.com представи книгата на д-р Иван Гаджев за този забравен борец за човешки права – „Непримиримият Илия Минев”.

Публикацията предизвика голям интерес и това ме провокира да потърся връзка с Иван Гаджев, който живее от края на 60-те години в САЩ. Освен интервюто, което той даде, д-р Гаджев изпрати и специален текст, посветен на големия българин Илия Минев, който публикувам по-долу. Очаквайте интервюто с Иван Гаджев утре.

Христо Христов

 
Илия Минев ни даде неповторимия пример на мъченически и самоотвержено пожертвани здраве, щастие, живот. До средата на 1987 г. нямах представа за неговата личност. Името му започнах да срещам оттогава в бюлетина на радио „Свободна Европа”, който приятели със сходни на моите интереси и убеждения имаха грижата редовно да получавам. Този служебен обзор представляваше непрекъснат извор на новини от българския и западния печат, на коментари по политически, религиозни и други теми. Веднъж реших да се обадя по телефона на смелия, несломим борец за правата на човека в България и да му изразя своята морална подкрепа и възхищение.