Сайтът desebg.com публикува доклада на разследващия журналист Христо Христов „Завещанието на тоталитарното управление на БКП и опитите за декомунизация”, презентация от който беше представена на конференцията „Тоталитаризмът в България 1944-1989: Преосмисляне чрез знание“, проведена в гр. Враца на 20-21 ноември 2016 г. и организирана от община Враца и фондация „Истина и памет”. Тя беше посетена от ученици, студенти, преподаватели и граждани от Враца.

Кървавата цена на режима

Когато говорим за тоталитарния комунистически режим и искаме да го оценим обективно е много важно да знаем какво е неговото истинско завещание. Каква сметка оставя, когато комунистическата система рухва през 1989 г.?

Преди обаче да разгледам основните аспекти на това завещание, ще дам най-общи данни за цената, която българското общество заплаща за изграждането на 45-годишната илюзия за комунизма, при което всички ще са равноправни и ще получават по равно от благата.

Тази цена е кървава. Изследователите и историците са длъжници, тъй като и 27 години след краха на тоталитарния комунистически режим в България все още не са извършени точни проучвания на броя на жертвите.

Само в първите няколко месеца след преврата на 9 септември 1944 г.  са убити без съд и присъда или са безследно изчезнали между 25 000 и 30 000 души.

С началото на т. нар. политическо правосъдие чрез „народния съд” са издадени над 9 100 присъди, от които над 2 600 души са осъдени на смърт. Ликвидиран е политическият, стопанският и духовен елит на българската нация.

За периода 1944-1989 г. може с достатъчно основания да смятаме, че жертвите възлизат на около  250 000 души, подложени на различни репресии – убийства, въдворявани в лагери, изпращани в затвори, изселвани, а също така следени и разработвани от Държавна сигурност. Като към тях прибавим членовете на семействата жертвите на комунистическият режим възлизат на най-малко 1 млн. български граждани.

Към тази цифра следва да се прибавят и 850 000 български граждани от мюсюлманската общност, пряко пострадали при насилствената смяна на имената от БКП (360 000 от тях принудително напуснали България през лятото на 1989 г.). Мащабите на репресиите и броят на жертвите на комунистическата диктатура нареждат България на първо място от страните от бившия Източен блок, след тези в СССР.

Икономическата катастрофа от управлението на БКП

Икономическото „завещание” на БКП е повече от ясно. Лицето на т. нар. развит социализъм бяха празните магазини и щандове на гладната Луканова зима през 1990 г.

Всъщност истината за икономическата несъстоятелност на управлението на БКП учениците няма как да научат от учебниците, тъй като там липсва най-елементарна информация за това, че под „ръководната роля” на компартията България е фалирала три пъти – през 1960, 1977 и през 1987 г.

Тези факти са документално установени от българската прокуратура през 1990 г. по дело №4 за установяване на причините за икономическата катастрофа от управлението на БКП.

Също така не само българските ученици, но и голяма част от българското общество не знае, че при първия фалит лидерът на БКП Тодор Живков еднолично и по чисто криминален начин продава българския златен резерв от 23 тона на Москва, за да върне част от дълговете към Кремъл, който тогава е основен кредитор на БКП.

В края на 1989 г. в резултат на „вещото” управление на БКП режимът завещава близо 11 млрд. долара външен дълг. Тези милиарди долари задължения обаче вече са към западните банки на „гнилия капитализъм”, без обаче комунистическата върхушка начело с Живков да разкрива пред българското общество, че строи комунизъм със заеми от Запада.

Българите изплащахме дълговете на комунизма до 2015 г. И сега различните правителства прибягват до заеми, но разликата с комунистическият режим е огромна. Външният дълг при БКП е най-строго пазената тайна, докато днес всички ние знаем кога съответните управляващи прибягват при заеми, има дискусия, а в крайна сметка решенията за тях се взимат там където трябва – в Народното събрание.

Освен външния дълг от 11 млрд. долара управлението на БКП „завещава” на българското общество и 26 млрд. лева вътрешен дълг. Тази цифра също липсва от учебниците по история, но тя е изражение на докараните до пълен фалит военнопромишлен комплекс, селско стопанство, електроника и всички останали отрасли на плановата икономика.

По времето на комунизма никога не е отчитана инфлацията, което прави абсолютно несъстоятелна цялата водена по това време статистика или стъкмистика, както хората я наричаха.

От средата на 60-те години Живков прибягва до тайно използване на спестяванията на гражданите в ДСК, за да запълва различни бюджетни дупки, а на мястото на тези спестявания идва безконтролното печатане на левове без покритие.

Демографска криза

Демографската криза, предизвикана от неразумното управление на БКП е друг много важен аспект от наследството на комунизма. С изкуствената урбанизация в резултат на предприетата от БКП ускорената индустриализация на България е извършено убийството на българското село.

Българските села системно са обезлюдени като жителите им са принудени да обезпечат големите индустриални обекти – мегаломански проекти, които след краха на комунизма през 1989 г. отпушват спиралата на масовата безработица в България поради своята икономическа несъстоятелност и изкуствено поддържани дотогава чрез системата на държавните дотации.

През лятото на 1989 г. 360 000 български граждани от турски произход ся принудени на сила да напуснат България (т. нар. голяма екскурзия). Това също дава отражение върху демографската карта на България, а в резултат на тези принудителни мерки българската икономика губи над 1 млрд. лева заради това, че няма кой да замести тези хора на полето, в ТКЗС-та и в заводите и тяхното изгонване е удар върху реколтата, която остава неприбрана и снижава производството допълнително.

След 1989 г. и последвалата вече видима икономическа катастрофа голяма част от българите предпочитат да потърсят по-добър живот, но никога на изток, а винаги на запад, което също е показателно. Така че тотално фалиралото управление на БКП е причината да изгони от Родината най-малко 1 млн. българи – икономически имигранти.

Културна криза

По времето на комунизма българинът е откъснат от изконните му духовни корени чрез съветизацията на страната.

Забранени са празници, свързани с националния бит и култура и са натрапени за честване „празници”, свързани с БКП и СССР.

Достатъчно е да прочетете „Задочни репортажи за България” на убития от Държавна сигурност с помощта на КГБ писател Георги Марков, в които той много точно е описал как българите са принудени от атеистичния режим да престанат да празнуват Рождество Христово, но за сметка на това са заставени да празнуват рождения ден на „вожда” Сталин до смъртта му през 1953 г. и други примери.

Натрапената съветска култура и задължителното възприемане като единствено правилен метод в изкуството – т. нар. социалистически реализъм, е друго голямо покушение върху българската култура, изкуство и битност.

Нравствена криза

За да бъдем точни трябва да отчетем факта, че Тодор Живков действително построява комунизма, но не за българското общество, а за един тесен кръг от комунистическата върхушка и техните семейства, които са наричани правоимащи.

За техните домове, вили, храна, облекло, почивки, охрана, ловни мераци и други развлечения, както и за всякакви прищевки се грижи преторианската гвардия на Живков или Пето управление на ДС – Управление за безопасност и охрана (УБО).

Чрез УБО тази комунистическа каста всяка година получава хиляди левове безотчетни средства, добити от контрабанда под контрола на ДС, като по този начин Живков пряко корумпира висшия комунистически апарат и си осигурява неговата лоялност.

Но като говорим за нравствената криза от управлението на БКП ще се позова да думите на наследника на Живков – Петър Младенов. Той не е по-различен от предшественика си, тъй като не казва истината публично пред българското общество, но за сметка на това я споделя през висшето ръководство на МВР-ДС на 25 ноември 1989 само две седмици след принудителното оттегляне на Живков. Пред ръководството на МВР и ДС Младенов признава за тази нравствена криза, заявявайки:

• Стигна се до нравствена криза.
• Има корупция.
• Има неверие [в партията] и цинизъм – аз да съм добре, другите сами да се оправят.
• Нашият живот [на партийната върхушка] не беше открит.
• Има увлечение по голям разкош – харчене на пари в грамадни размери. Народни пари.
• Ние сложихме поколението на младите, което е на 20-30 години да живее в едни ужасни условия от морална гледна точка, когато му приказваме едно, а  то гледа друго – как живеем...

За тези негови думи българското общество научи години по-късно, когато архивите на ДС бяха отворени и от тези секретни стенограми от срещата на Младенов с ръководството на репресивния апарат на БКП ние за пореден път може да се убедим в двуличието на комунистическите ръководители.

Декомунизацията

Как българското общество трябваше да отговори на мимикрията на комунистическата партия и смяната на този многократно фалирал и довел страната до икономически и морален упадък строй?

Промяната трябваше да стане чрез пълна декомунизация, както тя беше проведена в страни като Чехия, Полша, бившата ГДР, Унгария, Германия.

Процесът на декомунизация включва четири основни направления, а именно справедливост, лустрация, отваряне на досиетата на репресивния апарат на БКП и преосмисляне на тоталитарния комунистически режим, включително чрез изучаването му в училище.

В началото на прехода бяха валидни първите три изброени направления. Необходимостта от изучаването на тоталитарния режим в средните класове се оформи като естествено продължение на декомунизацията, но в развитите общества, където културата на памет и дълг пред обществото и следващите поколения е несравним с нашата безпаметност.

Осъдени ли бяха престъпленията на комунизма?

В началото на 90-те години бяха предприети редица дела за разследване на различни престъпления на комунизма. От тях тези, които завършиха с осъдителни присъди могат да се преброят на пръстите на едната ръка.

Сред тях са делото Чернобил за престъпното мълчание на режима за аварията в атомната централа Чернобил през 1986 г., делото за унищожаването на досиетата на писателя Георги Марков, присъдата срещу последния комунистическия премиер Георги Атанасов.

Делото за убийствата в лагерите край Ловеч и Скравена беше прекратено поради давност. Във всички останали страни правосъдието възприе, че не е могла да тече такава давност, но не и у нас.

Дори главният прокурор Сотир Цацаров стана защитник на давността, след като 43-то Народно събрание с 26-годишно закъснение я отмени през 2015 г. През 2016 г. българският Конституционен съд отмени решението на парламента като противоконституционно.

Да се чуди човек как например румънският Конституционен съд взима коренно противоположно на българския съд решение, че няма давност и в Румъния съдят бивши началници на затвори и лагери за убийства в тях през 60-те години на миналия век?!

Опитите за лустрация в България

И в този сегмент от декомунизацията България е изключение като единствената страна от бившия Източен блок (без страните от бившия СССР, разбира се), в която не беше проведена лустрация.

Ще дам само два показателни примери. Първият опит за лустрация през 1992 г. в Закона за банките и кредитното дело по време на управлението на кабинета на Филип Димитров (СДС). С този текст е прието на ръководни постове в банките да не могат да бъдат назначавани сътрудници на Държавна сигурност.

Конституционният съд отменя този текст като противоконституционен, а резултатът е потресаващ – близо 400 сътрудници окупират ръководните постове в банките (Комисията по досиетата ги разкри през 2014 г.), което е показателно, че агентите и щатните служители на ДС са там, където има пари и власт.

Председателите дори на БНБ през първите 7 години от прехода са все агенти на ДС.

Всички останали опити за частична лустрация в различни закони са отменяни от Конституционния съд.

Не трябва обаче да се оправдаваме само с Конституционния съд. Ще припомня и един друг показател факт. Той се отнася до пълния политически отказ на СДС да проведе цялостна лустрация, когато има най-голямото мнозинство в парламента.

През 1998 г. СДС отказа да подкрепи единствения предлаган през прехода законопроект за цялостна лустрация – този на Народен съюз (Анастасия Мозер), коалиционен партньор на СДС в Обединените демократични сили, управлявали 1997-2001 г.

Отказът е в лицето на лидера на СДС и министър-председател Иван Костов и в лицето на избрания от СДС президент Петър Стоянов.

Отварянето на досиетата на ДС

Няма да е пресилено ако се каже, че благодарение на затворените досиета през първите 16 години на български преход се позволи на БКП/БСП и тоталитарните служби – ДС и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА да задушат демократичните процеси с агентурната си мрежа, внедрена в българските институции, политика, икономика, наука, медии, вероизповедания и на практика във всички обществени слоеве и тъкани на държавата.

Тук СДС също не се справи, дори се изкуши да използва досиетата за политически цели. През 1997 г. беше приет първият закон за досиетата, но той се оказа неуспешен опит за отваряне на досиетата. С него бяха обявени само 23-ма сътрудници.

Вторият опит – с промени в закона през 2001 г. също не се оказа достатъчно смел (и при двата опита, например, беше скрито агентурното минало на лидера на БСП Георги Първанов и бъдещ президент). Законът и комисията „Андреев” бяха отменени и закрити през април 2002 г. с гласовете на НДСВ, БСП и ДПС.

Едва в края на 2006 г. тройната коалиция беше принудена след силен обществен натиск да пристъпи към приемането на нов закон, който действа и към 2016 г.

Създадената с този закон Комисия по досиета с председател Евтим Костадинов през последните 10 години разкри мащабите на тази агентурна мрежа в законодателната, изпълнителната, съдебната власти, в медиите, банките, икономиката, синдикатите, работодателите,  в местната власт, в сферата на образованието, вероизповеданията, културата и др.

Комисията е обявила над 11 000 сътрудници, заемали ръководни постове след промените в тези сфери и поради тази причина стана неудобна на бившите комунисти и креатурите на тоталитарните комунистически служби. В същото време комисията получи висока обществена оценка за дейността си и е едно от големите достояния на гражданското общество.

Именно благодарение на отворените досиета и архиви на ДС ние днес знаем истината за комунистическия режим и репресиите му срещу българския народ.

Неизучаването на тоталитарния режим в училище

Стигаме и до последното звено от декомунизацията, което би следвало да помогне на младите поколения да научат истината за комунистическия режим, така както техните връстници го правят от години в Полша, Чехия, Словакия, Германия, Унгария и Румъния.

Нито едно мнозинство или правителство от 10 ноември 1989 г. насам не е предприело адекватни действия за приемането на модерни образователни реформи в тази посока.

а също така и да се изпълни решението на Народното събрание от 2009 г., с което българският парламент подкрепи резолюцията на Европейския парламент „Европейската съвест и тоталитаризма”, с която съдържанието на учебните програми и учебниците по история следваше да бъдат променени така че тоталитарните режими на ХХ век, включително и комунистическият, да бъдат адекватно изучавани.

През февруари 2014 г. историкът проф. Евелина Келбечева инициира гражданска петиция за необходимостта от изучаването на комунистическия режим в училище, подкрепена от над 2000 души.

В края на 2015 г. българският парламент отхвърли предложението за задължаване на Министерството на образованието и науката да въведе това изучаване, направено от депутата Борис Станимиров (Реформаторски блок).

Следва политическа петиция, подписана от 103 народни представители от ГЕРБ, Реформаторския блок и ДПС, както и от българските евродепутати, принадлежащи към ЕНП. Тази петиция е подписана и от президента Росен Плевнелиев.

Двете петиции (гражданската и политическата) са внесени в началото на 2016 г. на вниманието на министъра на образованието Меглена Кунева (Реформаторски блок), която дава обещание, че това ще бъде направено, но в следващите месеци не предприема абсолютно никакви действия. В резултат на парламентарни питания към нея става ясно, че МОН предвижда да промени съдържанието на учебните програми чак през... 2019 година. Няма никакви гаранции, че и тогава това ще се случи.