|

Документи

Документи

Календар

Черен календар на комунизма
Защо българските ученици не знаят истината за комунизма ПДФ Е-мейл
Рубрики - Образование: комунизъм
Написано от Любомир Пожарлиев   
Вторник, 05 Ноември 2013 11:39

alt
Сайтът desebg.com публикува изследването „Комунизмът в учебниците” на Любомир Пожарлиев, докторант в катедра “Социология” на СУ “Св. Климент Охридски”. Той е представен на конференцията „Образованието за комунистическия режим и европейските демократични ценности на младите хора в България днес“, организирана от фондация „Конрад Аденауер”, Център за Европейски изследвания в Брюксел при ЕНП и фондация „Център Хана Аренд” през септември 2013 г. в София. Текстът се препечатва от портала „Култура” със съгласието и разрешението на колегите. Заглавието „Защо българските ученици не знаят истината за комунизма” е на desebg.com.

 

Целта на учебната програма по история е учениците “да разширят познанията си за най-стойностните явления в историческото развитие на българите и да обогатят представата си за своята етнокултурна идентичност”. Тоест да възпитава национална гордост и идентичност, която се мисли етнокултурно! Комунистическият период е проблем за постигането на тази цел.

Целта на този текст е да представи основните акценти в образованието по история на България, засягащо представянето на комунистическите режими, в частност в България, през периода 1944–1989 г., така както ги откриваме в учебните програми и утвърдените от Министерството на образованието и науката учебници. Фокусът е върху гимназиалния курс, т.е. учебната програма и учебниците за 11-и клас, като ще коментирам и  учебната програма за 6-и клас. Основните въпроси, на които ще търся отговор, са следните: чрез кои понятия се обяснява случилото се през периода 1944–1989 г., какви подпериоди се обособяват, каква е оценката за този период, кои сфери от  живота са обхванати, кои ключови събития и личности са изведени на преден план.

 

alt

 

Този интерес не е самоцел, а произтича от ясен проблем – изследването, проведено от НЦИОМ през юни 2013 г., показа, че голяма част от младите българи познават бегло близкото ни минало, объркват личности и събития. И моето питане е – това незнание има ли основания в начина, по който се преподава историята на комунистическия период в българското училище, или е въпрос на незаинтересованост от страна на младежите?


Учебни програми за задължително образование по “родна история”[1]

История на България се изучава в 5-и и 6-и клас в основния курс на обучение и в 11-и клас в гимназията. Ще коментирам сега действащите учебни програми[2] (виж бележките най-долу под текста, б.а.) . В 5-и клас историята тръгва “от най-ранната проява на човека по българските земи” и стига до XVII в., като в учебната програма изрично се посочва, че фокусът трябва да е върху VII–XIV век. В 6-и клас се проследява българската история от XVIII до XX век. В 11-и клас се предлага “системен курс по българска история”. Учебното съдържание е ориентирано към затвърдяване на придобитите знания и умения в процеса на цялостното обучение по История и цивилизация в училище. Учениците разширяват познанията си за най-стойностните явления в историческото развитие на българите и обогатяват представата си за своята етнокултурна идентичност, което им помага да разберат по-лесно миналото на другите народи”[3].

Последното цитирано от мен изречение ясно показва целта на образованието по история – да възпитава национална гордост и национална идентичност, която, подчертавам, се мисли етнокултурно! Подчертавам това, защото при така поставена цел е логично да се отминават бегло събития, които не представят страната ни и българите в добра светлина, събития, възприемани като “срамни”, а целите на образованието по история биха били различни, ако националната идентичност се разбира не етнокултурно, а граждански.

Гражданската идентичност предполага възпитаване на автономна критична позиция, която си дава сметка както за негативните, така и за позитивните страни на нашата история, и не мисли съжителството на дадена територия като българско, а като съжителство на всички, които обитават тази територия. В Новото време тези “всички” се наричат граждани. Ще проверя дали тази цел на образованието по история в гимназията се отразява, и ако да – как, на представянето на периода 1944–1989 г; както и ще търся отговори на поставените в началото въпроси.

“Стартът” към програмата за 11-и клас е зададен с понятията “тоталитаризъм”, “комунизъм”, “одържавяване“, чрез които периодът е представен в 6-и клас. В 10-и клас, когато се изучава сравнителна история на съвременната епоха – от Първата световна война до днес, по интересуващата ни тема са въведени следните понятия: демокрация, авторитаризъм, тоталитаризъм /пак/ с подразновидности комунизъм, фашизъм, националсоциализъм; култ към личността, “студена война”, “Източна Европа”.

В  учебната програма за 11-и клас в голяма степен се нарушава “класическия” за историята хронологичен принцип на подредба, тъй като темите са организирани около различни социални сфери в опит да се следват Държавните образователни изисквания (ДОИ). От седемте теми, комунистическият период е включен само в Тема 1: “Политическо развитие, тръгващо от идването на българите на Балканите до наши дни”, като влиза в общата подтема “политическо развитие на българите в модерната епоха”, т.е. за периода от 1878 г. до 1989 г. Неслучайно в тази твърде обширна тема са дадени крайно разнородни понятия: федерация, автономия, теокрация, коронована демокрация, съветизация[4].  

 

alt

 

Аз не мога да направя никакъв извод за визията на авторите на тази програма за периода, който ни интересува, единственото понятие, което се отнася за него е “съветизация”, и донякъде “посткомунистическо общество”. Единственото споменаване е в очакваните резултати от стандарта, назован “Установява и обяснява връзката между политически, стопански, идейни и социални промени” като “Установява промените в българското общество… в периода на съветизацията”. В същото време има поредица очаквани резултати като – “дава примери за прояви на толерантност в националната история”, отделно “оценява като проява на гражданско поведение спасяването на българските евреи през Втората световна война”, “определя приносите на България в средновековната християнска цивилизация”, “дава примери за присъствие на българите в световните културни и научни постижения” и т.н. и т.н.

Поставената цел в преамбюла на учебната програма е постигната – учениците “да разширят познанията си за най-стойностните явления в историческото развитие на българите и обогатят представата си за своята етнокултурна идентичност” и така историята да възпитава национална гордост и етнонационална идентичност. Комунистическият период е проблем за постигането на тази цел. Защото ако се приеме, че той ограничава свободите на хората, че е тоталитарен, а тоталитарните режими не са гордост, а срам, то от гледна точка на изискването за гордеене, той трябва бързичко да се премине, да няма акцент върху него, да се покаже като ефект от изцяло външно влияние – “съветизация”, като геополитическо следствие, за което ние българите нямаме вина, то ни е сполетяло, но вече е свършило.

Никой няма отговорност за случилото се в този период, но и никой не се е съпротивлявал, това е един безличностен сив кратък отрязък от историята на несвободно живеене. Според мен това е скритото послание и логика на скромното /не/присъствие на комунистическия период в програмата. Друг подход от гледна точка на поставената цел за формиране на националната гордост, би могъл да възвеличае комунистическия период, да го покаже като период на важни завоевания и на ярки личности, допринесли за добруването на българския народ, по подобие на апологията на хановете.

Това все още не се е случило, но принципно е възможно, ако обучението по история се полага в категориите на национален срам и гордост, а не като опит да се опитаме да разберем миналото си в цялата му сложност, опитвайки се да бъдем безпристрастни в самото разбиране от гледна точка на историческата ситуация, и същевременно да го оценяваме от позициите на съвременните демократични граждански ценности.

 

Учебници по история – 11-и клас

След като учебната програма е толкова обща, неясна и трудна за операционализация, учебниците следват класическия исторически стереотип – по хронологични периоди: Средновековие, Възраждане, Ново и най-ново време или подобни разбивки. В рамките на тези периоди те задават подпериоди и описват сферите, както те ги определят, в рамките на съответния период. За мен този подход е по-продуктивен, защото показва едновременно приемствеността и промените в българската история и същевременно се опитва да обхваща определени сфери на обществения живот. Но неяснотата на програмата дава и свобода на осмислянето и категоризацията на този период в различните учебници[5]. За нас е важно да разберем какви послания излъчват и сходни ли са те.

Уроци:
Издателство „Анубис” – 10 стр., 2 урока: 1.Към утвърждаване на еднопартийна система /1944-1948/; 2. Тоталитарен социализъм.
Изд. „Кръгозор” – 17 стр., 4 урока: 1.Преход към еднопартийна система /1944-1948/; 2.България по време на тоталитарния социализъм /1949-1989/; 3.Развитие на културата /1944-1989/; 4.Българската политическа емиграция след 9 септември 1944 г.     
Издателство „Просвета” – 23 стр., 6 урока: 1.Управление на Отечествения фронт (1944-1948) ;
2.Политическата система в България (1949-1956);  3.Политическият режим на Тодор Живков (1956- 1989);
4. Международни отношения и външна политика на България  (1944-1989)”                     5.Българската икономика в най-ново време;
6.Култура и културна политика на България след Втората световна война.
Издателство „Планета 3” – 32 стр., 5 урока в отделен раздел, наречен “Към сталинизъм и обратно към демокрация” 1.Годините на “народната демокрация” /1944 -1947/;
2.Сталинизмът в България /1948-1953/;
3.Умерена десталинизация / 1953-1962/
4.Големите експерименти от 60-те до 80-те год.
5.Крахът на социализма в края на 80-те год. Първи стъпки към демокрация.


Подпериоди:

“Анубис”:

1944-1948 г. – Към утвърждаване на еднопартийна система.

1948-1956 г. – Налагане на Сталиновия модел на социализма.

1956-1985 г. – Курс към десталинизация и Априлска линия на партията.

1985-1989 г. – Провал на тоталитарната система, обвързва се с М. Горбачов и съветската перестройка.

Всички периоди се обвързват със Съветския съюз.

“Кръгозор”:

1944-1948 г. – Преход към еднопартийна система.

1949-1989 г. – Тоталитарен социализъм с подпериоди: 1949-1953 – Налагане на Сталинския модел; 1953-1956 – Априлският курс на БКП; 1956-1985 – Режимът на Тодор Живков; 1985-1989 г. – крах на комунистическия режим, обвързва се с М. Горбачов и съветската перестройка.

Периодизацията се обвързва със Съветския съюз.

“Просвета”:

1944-1948 г. – Управление на ОФ.

1949-1956 г. – Политическата система в България. Авторитарно управление на Вълко Червенков.

1956-1989 г. – Политически режим на Т.  Живков.

“Планета 3”:

1944-1947 г. – “Народна демокрация”.

1948-1953 г. – Сталинизъм в България.

1953-1962 г. – Умерена десталинизация.

60-те – 80-те г. – Големи експерименти.

Края на 80-те – Крах на социализма и преход към демокрация.


Използвани понятия

“Анубис” – Ключово е определението “тоталитарен” – “тоталитарен социализъм”, “тоталитарна система”, “сталински тоталитарен модел”. Използва се и “Сталинов модел на социализма”, “съветски модел “, “еднопартийна система”, “комунистическа диктатура”. Периодът 1944-1948 – “народна демокрация” = “контролирана многопартийна система”, “национализация”, “колективизация на селското стопанство” с “еталон – съветската колективизация”. “Десталинизацията” се отъждествява с “Априлската линия на партията”. “Номенклатура”. Не се използва “модернизация”.

 

alt

 

“Кръгозор” – “Народна демокрация” – “съветски модел на политическа система… характерни черти на модела са ръководната роля на БРП /к/, допускане за известно време на многопартийна система…”, “тоталитарна политическа система”, “тоталитарен социализъм” -  “пълен съветски контрол”; Еднопартийна система, планова икономика, национализация; политическа диктатура от сталинистки тип. Режим на Тодор Живков, запазващ тоталитарния характер на политическата система в България. Ускорена индустриализация. Не се използва “модернизация”.

“Просвета” – “Тоталитарна държава”, “тоталитаризъм”, “тоталитарна комунистическа държава”, “тоталитарна система”. Като понятие тоталитаризмът се отнася консистентно за целия период, като е препотвърден с конституцията от 1971 г. и „Възродителния процес” и като цяло с линията на Живков. Други – “народнодемократична власт”, “сталинизъм”, “съветизация”, “национализация”, “колективизация”. Не се използва “модернизация”.

“Планета 3” – Понятията се въвеждат спрямо периода:  “народна демокрация” – “преходен период между 1944 и 1947 г. на източно-европейските страни. Идеята е да стигнат до социализма по път, различен от съветския. “Народна демокрация” не предполага диктатура на пролетариата, а участие на широки слоеве”. Периодът 1948-1953 г. се нарича “нов тип политическа система” = “сталинизъм”. Номенклатура; модернизация; индустриализация; национализация; културна революция. “Съветски модел на държавен социализъм” – с отлики от първообраза, по-мек. Следва “умерена десталинизация” – 1953-62 г.

Периодът от 60-те до 80-те години се нарича “големите експерименти”, обвързва с режима на Т. Живков, който се определя чрез идеите му “които са разнообразни, несрещани често в други страни от Източна Европа”, предизвикващи “удивлението  на външния свят и правят България уникална в съветския блок” – стр. 394. Не се използва “тоталитаризъм”, предпочитано понятие “социализъм”, а не “комунизъм”, “държавен социализъм”.


Сфери

“Анубис” – Фокусът е върху политическата сфера – и двата урока засягат преди всичко нея. Има обособени раздели в уроците за международните отношения, най-вече за влиянието на СССР. Кратки сведения за икономиката, още по-кратки за образование и изкуство.

“Кръгозор” – Фокусът е върху политическата сфера – 2-та първи урока. Има урок за образованието, науката и културата и урок за българската политическа емиграция. В рамките на първите два урока има раздели за социалистическата икономика и за външната политика, най-вече като връзки със СССР. В “Светът и ние” се задава международна рамка.

“Просвета” – Политическа сфера – централна; международни отношения и външна политика; икономика, култура и културна политика, в нея са обособени изкуство, наука и образование.

“Планета 3” – Уроците следват хронологията на политическата история, но се отделя голямо място на външно-политическите отношения, като вътрешните събития се извеждат като следствие от отношенията между външно-политическите сили, главно между САЩ и Русия; разглеждат се и отношенията на Балканите. Проследяват се и промените в икономиката и в културата.


Оценка на периода

“Анубис” – Изцяло отрицателна.

“Кръгозор” – Изцяло отрицателна.

“Просвета” – Като цяло отрицателна

“Планета 3” – Балансирана – дават се и положителни, и отрицателни черти.


Най-често споменавани личности

“Анубис” – Сталин – 10 пъти; Червенков – 9; Т. Живков – 7; Г. Димитров – 5; Тр. Костов – 5; Хрушчов – 4; В. Коларов, Н. Петков – 3.

“Кръгозор” – Т. Живков – 20 пъти!; Г. М. Димитров – 8; Никола Петков – 5; Г. Димитров – 5; Тр. Костов – 5; В. Червенков – 5; Хр. Статев – 5; В. Коларов – 4; Сталин и Хрушчов – 3. В рубриката “Личности” – Людмила Живкова и Христо Статев; Снимки и кратки биографии на Н. Петков и Т. Живков.

 

alt

 

“Просвета” – Т. Живков – 23!; В. Червенков – 18 ; Сталин – 7; К. Георгиев – 7; Г. Димитров – 7; В. Коларов – 5; А. Югов – 5; Тр. Костов – 5; Хрушчов – 4; Горбачов – 3; Г. М. Димитров – 2; Н. Петков – 3. Има снимки и кратка биография на Н. Петков и Л. Живкова. Само снимки – на В. Червенков и Т. Живков.

“Планета 3” – Т. Живков – 30 пъти!; Сталин – 19; Г. Димитров, Хрушчов и В. Червенков – по 12; Тр. Костов и Н. Петков – по 6; К. Лулчев – 5; А. Югов и В. Коларов – по 4; Г. М. Димитров и Л. Живкова – по 3 пъти. В рубриката “Портрети” са представени биографиите на Георги Димитров, Тодор Живков и Людмила Живкова.

Анализ на периода и използвани понятия

Както се вижда, на пръв поглед периодът е представен последователно и еднозначно във всички учебници, но при по-внимателно вглеждане се откриват и доста разлики. Това, което е сходно, е първо, концептуализацията  на комунистическия режим като тоталитарен – три от четирите задължителни учебника използват тази концептуална рамка, без този на “Планета 3”. Второ, разглеждането на комунистическия период като повторение на съветския модел и на България като изцяло зависима от СССР.

Тук отново визията на авторите на “Планета 3” не е така категорична, те твърдят, че Т. Живков има несрещани в другите страни идеи, правещи България уникална в социалистическите страни. Трето, преобладаващата оценка на периода е като цяло негативна, като се признават малък брой положителни черти, пак с изключение на авторите на “Планета 3”, които дават една по-релативистка оценка. Четвърто, водеща е политическата история, като в различните учебници присъстват с по-малък или по-голям акцент външнополитическите отношения (фокус при “Планета 3”), икономиката, културата, в която се включват наука, образование, изкуство.

Същевременно се открояват следните разлики: като изключим идеята за тоталитаризъм, останалите понятия, определящи периода не са еднозначни: “социализъм” и “комунизъм” се използват като синоними, а между двете понятия от гледна точка на идеология има разлика. Все пак предпочитаното понятие е “социализъм”, но пък се говори за “посткомунистическо общество”. Използва се “тоталитарен социализъм”, но и “държавен социализъм от съветски тип” (“Планета 3”), като не е ясно дали тези две последни понятия са равнозначни. При това се твърди, че “държавният социализъм от съветски тип” е различен от “първообраза”?

“Първообразът” вероятно е “сталинизъм” – това е често използвано понятие – който е определян като “тоталитаризъм”. Но значи ли това, че “държавният социализъм от съветски тип” не е тоталитарен? Използва се и “съветизация”, както видяхме това е и единственото понятие в учебната програма за този период, но какво по-точно се разбира под това понятие? Използва се и “нова политическа система”, като не е ясно тя тоталитарна ли е или не. И други подобни неясноти.

Интересно е, че само авторите на “Планета 3” говорят за модернизация, докато в другите три учебника това понятие липсва. Стои въпросът “социализмът” модерно общество ли е или не? Авторите на “Просвета” предпочитат да говорят за “управление” – “управление на ОФ”, на В. Червенков, режим на Т. Живков. Режимът на Т. Живков се използва и в учебника на “Кръгозор”, споменава се и в “Планета 3”. “Режимът на Т. Живков” нещо специфично ли е, значи ли това, че тоталитаризмът е преминал в авторитарен режим?

Очертава се и ново начало на комунистическия период в България – от 1948 г. или 1949 г., защото “народната демокрация” или ” управлението на ОФ” са различни от “тоталитарния социализъм”, “сталинизма” и т.н. Определенията за “народна демокрация” обаче също са различни – “контролирана многопартийна система” (“Анубис”); “съветски модел на политическа система… характерни черти на модела са ръководната роля на БРП /к/, допускане за известно време на многопартийна система…” (“Кръгозор”); “преходен период между 1944 и 1947 г., на източноевропейските страни. Идеята е да стигнат до социализма по път, различен от съветския. “Народната демокрация” не предполага диктатура на пролетариата, а участие на широки слоеве” (“Планета 3”). Самата периодизация също е доста различна, а и периодите се назовават и определят по различен начин.

 

Значими личности и персонифицирането им със събития и режими

Много важно за учебниците е кои ще са и как ще се определят значимите за периода личности, защото характерна черта на масовото съзнание и особено на по-младите е персонификацията на събития и режими. Ето защо споменаванията на значими за периода имена съвсем не е маловажно. И в това отношение има разнобой в учебниците. В три от учебниците определено доминиращата фигура за периода е Т. Живков, което означава, че той е емблемата на периода и нищо чудно, че той е най-популярната фигура и досега в масовото съзнание.

В два от учебниците има биография и снимка на дъщеря му – Л. Живкова. В духа на съветизацията Сталин също заема водещо място. Вълко Червенков също е добре представен, в някои от учебниците “води” пред Георги Димитров. Поначало лидерите на опозицията са абстрактни фигури, с изключение на Н. Петков. Доминират партийните функционери. Така чрез личностите историята се свежда само до история на БКП и се изтриват историите на хората, реагирали срещу режима, независимо, че много се говори за репресиите, а се споменават и съпротивите, но безлично.

Сходни са заключенията и на интервюираните експерти[6].


Липсата на концептуално равнище

В учебниците, а и в преподавателската практика липсва изобщо, както на концептуално равнище, така и на ниво основен текст или допълнителни задачи, извори, въпроси и т.н., идеята за всекидневна история, за социална история, за свидетелски разкази, история на манталитетите или това, което в академичните среди е утвърдено под понятието Нова културна история.

Така например в учебниците, където има приложени извори, показващи дори и репресивния характер на българския комунистически режим, то те са по дефиниция отгоре надолу. Иначе казано, те са винаги или партийни документи, или цитати от речи и изказвания на висшите партийни ръководители, основно на Червенков и Живков. Няма нито един извор за мъките на самите обекти на репресивния държавен апарат. На ниво снимки ситуацията е идентична, почти липсват снимки, показващи съдбите на репресираните или пък местата на памет, където те са пребивавали, били са избивани, измъчвани и прочие.

В нито един учебник не се съдържа дори като извор, а още по-малко в основния текст, индивидуален, дори и всекидневен разказ, показващ естеството на българския тоталитарен комунистически режим.

 

Отсъствието на репресиите

Парадоксът се състои в това, че независимо че репресивният и тоталитарен характер на режима са описани сравнително подробно и пространно в рамките на уроците, примерите, които онагледяват това описание са винаги тези на политическите елити, на апаратчиците, на мъчителите и техните документи или мемоари. И обратно, никога не са на тези, които са страдали именно от тях. Така до учениците не достига въобще представата, че тези събития реално са се случвали съвсем скоро в тяхната/нашата история, че членове на семейства на пострадалите може би стоят в същата тази класна стая, но няма нито учебник, нито учител, който да им даде думата.

 

alt

 

Насилието и репресията остават абстрактна политическа  реалност от миналото, докато ежегодната десетдневна почивка на баба и дядо в бунгалата в Китен е ясна и конкретна, но вече липсваща реалност, в съзнанието на младите членове на българското общество. Това се потвърждава като мнение и от интервютата:

„В учебниците липсват изцяло и събития, и хора, живели тогава. В нашите учебници липсва тотално – ако трябва да взема пример от СССР – живота в ГУЛаг – живота в лагерите. За нашите лагери изобщо не става дума. Все пак децата трябва за знаят какво е ставало, защото бабите им казват, че е било хубаво време. Това е резонният въпрос, те винаги го задават. Ами госпожо, щом тука е било толкова лошо, защо никой не се е оплаквал, защо баба и дядо казват, че се е живеело добре. Значи ние не сме ги направили добре тези учебници, така че децата да намират отговори на тези въпроси… Вторият проблем е всекидневието – представяне на различни гледни точки. Така изложено не предизвиква дебат.” (К. К., учител по история).

И още: „Трябва да бъдат дадени различните гледни точки – да бъдат дадени свидетелства на хора, които са преживели репресии, и свидетелства на хора, които са заемали ключови позиции и са доволни от режима.” (К.К.) „Т.е. ние няма как помогнем на учениците сами да стигат до тоя извод, защото няма върху каква база да стъпим. В българските учебници по история, специално тези за 10-и и 11-и клас, се работи с аксиоми. Борави се с аксиоми – нещата са били такива и точка по въпроса. Няма нужда от доказване.

Докато в един британски учебник за всяка една тема има по 20 или 22 исторически извори, които да бъдат анализирани в рамките на самостоятелна работа. И това е също един от огромните проблеми, който ме притеснява, защото са достатъчни няколко свидетелства от Илия Минев или от Лукан Варадинов – „Те обявиха война на целия народ”. В момента, в който направим сравнение между историческите извори, ще научим много повече. Там има признания за убийства, това са спомените на един масов убиец.” (Е. Д., учител по история.)


Комунизмът – задължително изведен в последните часове

От гледна точка на експертите по история един от водещите проблеми е, че в хронологичната логика на преподаване делът, занимаващ се с история на България след Втората световна война, е задължително изтласкан в последните часове по история, в които учениците са съсредоточени основно върху завършването си, балове, предстоящи матури или кандидатстудентски изпити. Това автоматично води до много ниска степен на усвояване на материала по история, свиване на преподаваната част от 5-6 урока до 1-2 урока.

Допълнително негативно влияние за неизучаването на комунистическия период е и фактът, че уроците, посветени на периода след Втората световна война, не влизат в подготовката нито за матурите по история, нито в кандидатстудентските изпити.


Изводи и препоръки

Следвайки анализа дотук, се открояват следните препоръки, които ще помогнат за по-доброто изучаване и разбиране на комунистическия период в училище:

От гледна точка на гражданската идентичност по-важна е рефлексията върху Съвременната история, отколкото върху домодерната епоха. В този смисъл едно намаляване на относителния дял уроци по История, които се занимават с тази епоха, за сметка на Съвременната, кореспондира повече с предмета Гражданското образование и като цяло съдейства за по-доброто възпитание в духа на европейските демократични ценности.

В тази връзка в учебната програма за 11-и клас (или в новата, която й съответства) и респективно в ДОИ да се отдели повече внимание на този специфичен период от българската история, да се въведат други понятия освен единственото, касаещо периода – “съветизация”. Да се проведе експертен дебат – кои са събитията, личностите, понятията, чрез които да се представя този период.

Да се издадат учебни помагала, подпомагащи преподаването му. Първа стъпка в тази посока е предложеното от нашия екип методическо помагало „Да преподаваме историята на комунизма“[7]. Да се проведат обучителни курсове с учителите за преподаването на този период от българската история, като специално се обърне внимание на интерактивното образование, за което всички говорят, но никога не се случва – лични истории, проекти, неща от всекидневния живот, посещение на места на паметта (Белене, Ловеч, музеи, паметници.)

 

alt

 

Създаването на нови места на паметта, а не рушенето на такива, е един допълнителен, но важен въпрос в контекста на образованието по история. Проект за Музей на терора (както на комунистическия, така и на предходния) в сградата на най-големия арест преди и след 1944-та година на Лъвов мост, интерактивно информационно и образователно табло за ареста на “Славянска беседа” в столицата, паметник на Лиляна Паница, на Людмила Славова, именуването на поне едно училище в памет на писателя Георги Марков – това е идейният и граждански принос на нашия екип в тази посока. Но той не е единствен – освободеният вече директор на ДА “Архиви” доц. Мартин Иванов бе разработил проект за Музей на страха в подземията на Държавния архив, където също е имало арест.

Да се “очовечи” преподаването за този период, да се включат истории на хора, както репресирани, така и други, за да се види какво представлява българския комунистически режим отвъд цифрите и датите[8].

 

alt

 

Да се включат теми от Новата и Най-новата история на България и конкретно от комунистическия режим в конспектите за матура по История и кандидатстудентските изпити. Така косвено ще се стимулира по-голям интерес към този период и ще се увеличат познанията на учениците. Това ще е и допълнителен стимул към учителите да обръщат повече внимание на този дял от българската история.

Всички тези препоръки са не просто препоръчителни. Те имат пряко отношение към това какво ще знаят нашите деца и техните деца за себе си и за своите родители и прародители. И ако не искаме и след 10, и след 20 години младите хора от 15 до 35-годишна възраст да са разколебани в мнението си дали е по-хубаво да се живее в емиграция или по времето на комунистическия режим, но само не и в тяхното актуално настояще, в съвременна европейска България, то по-добре е да превърнем препоръките в политики. Дългосрочни, надпартийни и винаги на база на изследвания. Част от едно такова изследване се опитах да ви предложа в този текст.

 

БЕЛЕЖКИ

[1] Учебните програми са качени на сайта на МОН – www.minedu.government.be/top_menu/general/. Ако се съди по едно издание на МОН от 2003, те са приети 2002 г. или 2003 г.

[2] Уточнявам това, защото допреди няколко месеца на сайта на МОН бяха качени предложения за нови програми. В тези програми обучението по история на България се изместваше в 6-и и 7-и клас, “систематичният курс по българска история” остава в 11-и клас. Сравнението между новите програми и старите е интересно, на пръв поглед няма драстични разлики, но има интересни, сякаш несъществени промени, от гледна точка на интересуващия ни въпрос – как се представя комунистическият период. Например, не се говори за комунизъм, а за болшевизъм.

[3] Учебна програма за 11-и клас.

[4] Всички понятия са дадени в реда, по който следват в програмата.

[5] Одобрените учебници за учебната 2013-2014 са 4: История и цивилизация за 11 клас, Вера Мутафчиева, Константин Косев, Стойчо Грънчаров, Христо Матанов, Илия Илиев, Асен Василев; Изд. Анубис, София, 2012;  История и цивилизация за 11 клас – задължителна и профилирана подготовка, Йордан Андреев, Елена Стателова, Красимира Мутафова, Петко Петков, Тодор Мишев, Изд. Кръгозор, София, 2012; История и цивилизация за 11 клас, ЗП, Васил Гюзелев, Райна Гаврилова, Иван Стоянов, Милчо Лалков, Любомир Огнянов, Мария Радева; Изд. Просвета, София, 2012; История и цивилизация за 11 клас – от древността до наши дни, ЗП, Петър Делев, Георги Бакалов, Петър Ангелов, Цветана Георгиева, Пламен Митев, Иван Илчев, Евгения Калинова, Искра Баева, Изд. Планета 3, София, 2012.

[6] Интервюирани са 15 души, учители и университетски преподаватели по история, сред тях и автори на учебници, един експерт от МОН (тъй като всички останали отказаха да бъдат интервюирани), репресирани от комунистическия режим.

[7] Свободен достъп до него можете да намерите тук: http://www.kas.de/wf/doc/kas_10764-1442-11-30.pdf?130927085054

[8] Вече има достатъчно сборници с устна история, включително на всекидневието, но и на репресиите.

 

 
FacebookTwitter
Google BookmarksLinkedin
MySpaceRSS Feed

Лагерът "Белене" - памет

Банер

Регистър

Регистър на сътрудниците на Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА

Сайт Памет

Сайт Памет

Виртуален музей

Виртуален музей на българския комунизъм
https://www.desebg.com

Библиотека

Библиотека

Речник

Коментарно
komdos
Декомунизация
Христо Христов