Поетът антикомунист Петър Манолов почина в неделя (7 февруари 2016 г.) в Пловдив на 76-годишна възраст, съобщи plovdiv-online.com.

Поетът беше един от последните живи дисиденти, дръзнали да се изправят срещу комунистическия режим, който се опитва да го пречупи с арест и подлагане на психически тормоз в края на управлението на БКП заради участието му и подкрепата при създаването през януари 1988 г. от политическия затворник и друг антикомунист Илия Минев Независимо дружество за защита на правата на човека.

Манолов е роден през 1939 г. в Садово, Котелско. Учи в Сунгурларе, военно училище в Силистра и завършва Софийския университет „Климент Охридски”. Работи като възпитател, журналист, метеоролог на фара на нос Емине.

През 1968 г. се заселва за постоянно в местността Иракли в землището на Емона, място което днес е известно като Пешова колиба.

В началото на 1989 г. е арестуван като секретар на учреденото през януари 1988 г. Независимото дружество за защита правата на човека в България. Държавна сигурност го подлага на разпити и му конфискува архива. Поетът обаче не позволява да бъде пречупен и обявява гладна стачка, на която е дадена гласност от радио „Свободна Европа” и други медии на Запад.

Гладува в продължение на 32 дни под денонощна охрана, поставена от режима, и ДС е принудена да капитулира и да му върне архива.

По нареждане на ЦК на БКП през февруари 1989 г. в цялата страна се провеждат открити партийни събрания за обсъждане и заклеймяване на поезията на Петър Манолов.

Следват заплахи срещу малолетния му син Манол (художника Моно Петра). В защита на поета се обявява международната демократична общност – юристи, журналисти, поети и писатели, сред които творците Курт Вонегът, Норман Мейлър, Айзък Азимов, Алън Гинсбърг, Уилям Стайрън, Рене Таверние, Блага Димитрова, Радой Ралин, Валери Петров, Евдин Сугарев и др.

На 20 май 1989 г. комунистическият режим се принуждава да екстрадира Петър Манолов от страната и той се установява във Франция.

В емиграция участва в колоквиумите „Свободата на Духа" (юни 1989 г., Париж) и „Проблемите на малцинствата" (март 1990, Копенхаген), където (под влияние на есето на Георги Марков „За благодарността") се ражда идеята за фондация „Болната планета – ВЗОВ". Сътрудничи на сп. „Континент", в. „La Pensée Russe", Радио Франс Ентернасионал и на парижкия клон на Амнести Интернешънъл.

След краха на комунизма у нас се завръща от Франция и през 1991 г. и е избран за главен секретар на Съюза на българските писатели. Фондацията му приема домакинството на международна конференция за правата на кюрдите в София (1995) и подсилва гласове против смъртната присъда на йеменски поет, тибетски електротехник, както и международно огласяване (съвместно с физика З. Вардосанидзе) на преследваните 100 грузински учени-демократи, петима от които със смъртни присъди.

Управлява издателство „Народна култура” (1997–2002), от което е уволнен при правителството на Симеон Сакскобургготски. Последните години от живота си Петър Манолов изкара в Пловдив, откъдето е прогонен през пролетта на 1989 г.

През ноември 2014 г. той присъства на откриването в София на паметника на убития от БКП/ДС писател Георги Марков. По повод 25-годишнина от началото на демократичните промени Петър Манолов беше един от наградените с орден „За граждански заслуги” от президента Росен Плевнелиев на 10 ноември 2014 г.

В едно от последните си интервюта, взето от Христо Марков, депутат от СДС в 7-то Велико Народно събрание, и публикувано в сайта Faktor.bg през януари 2015 г.,  Петър Манолов заявява, че „ръцете на комунистите са в кръв до лактите, от тях всичко може да се очаква” и че живеем във време на „режисирана свобода” . В него поетът още казва:
„ Силата на нашата памет е неотразима. Скоро на честването на 25 години от промените зададох въпрос към президента Плевнелиев защо толкова години властта в Пловдив не позволява да се изгради музей на насилието в подземията на Общината, което всъщност е твоя идея [на Христо Марков]. И той ми отговори, че поема личен ангажимент това да се осъществи.”