През май 2010 г. бях поканен от организацията Netzwerk  für Osteuropa-Berichterstattung (n-ost) в Берлин по повод международна дискусия за достъпа до информация. След приключването й имах няколко часа свободно време и помолих преводача Николай Стойков да посетим някое от емблематичните места в Берлин, свързани с ЩАЗИ.

Така се озовахме в Gedenkstatte Berlin-Hohenschonhausen (http://www.stiftung-hsh.de/) – тайният затвор на източно германското министерство на Държавната сигурност, известно повече като ЩАЗИ (Ministerium für Staatssicherheit).

До падането на Берлинската стена това е било едно от най-секретните места в Източен Берлин по време на комунизма. Днес затворът е превърнал в мемориал, съхраняващ паметта за страховитата Държавна сигурност на ГДР.

Годишно той се посещава от  над 300 000 души, включително от много млади хора – ученици и студенти и е пример за това по какъв начин подобни места могат да бъдат организирани като мемориали. Държавна сигурност.com ви представя репортаж , видео и фотогалерия от тайния затвор на ЩАЗИ в Берлин. .

ВИДЕО: Тайният затвор на ЩАЗИ отвътре

Десетилетия наред едно място в Източен Берлин крие зад дебели и високи стени строго охранявана тайна – системата и методите, по които ЩАЗИ се разправя с германците и чужденците, които попадат в ръцете й. Затворът за водене на предварително следствие на източногерманската тайна полиция е толкова секретно, че то остава да липсва от топографските карти чак до 1994 г., пет години след падането на Берлинската стена и срутването на комунизма в Централна и Източна Европа. Секретният затвор крие много тайни на ЩАЗИ – тук намират края си стотици германци, пречупени са хиляди човешки съдби, смачкано е човешкото достойнство на всеки арестант.

„Подводницата”

Началото на затвора е поставено след падането на Берлин в края на Втората световна война. В покрайнините на източната част на бомбардираната германската столица НКВД (Народный коммисариат внутриннних дел – Народен комисариат за вътрешни работи (обединена служба за държавна сигурност на СССР, 1922-1923 г., 1934-1943 г.) изгражда място, където извършва негласни разпити и чистки на заловени германци. За да не бъде забелязан и да привлича вниманието затворът в първоначалния си вид е бил само подземен. Килиите са се пълнили с вода до коленете на арестантите и оттам идва прозвището му – „Подводницата”. След арестантите се озовават и до 12-годишни деца. 15 000 деца са били арестувани в този период и обвинени, че са били т. нар. „върколаци”, организирани в съпротива срещу Червената армия.

„Освен че са подгизвали във вода, арестуваните са били набутвани в тесните килии по 12 души, така че да не могат да се отпуснат и да стоят през повечето време изправени. За тоалетна са служили кофа или тенджера”, разказва Юрген Брайтбарт, гид в затвора. Жените са били изнасилвани от съветските войници. Тифът и туберкулозата са били постоянни спътници на хората имали нещастието да попаднат в това зловещо място.

Между 3000 и 4000 души намират смъртта си в затвора през 40-те и началото на 50-те години. Когато след обединението на Германия започват разкопки в района са открити масови гробове в кратери от бомби от Втората световна война.

В ръцете на ЩАЗИ

НКВД контролира затвора до 1951 г. След това той е поет от създадената година преди това ЩАЗИ. Подземието е просъществувало до 1961 г., когато са били построени и надземните сгради. Те са скрити от висока каменна ограда. Само вишки за наблюдение в ъглите са подсказвали, че това място е специално. Началникът на затвора в продължение на 27 години е живял в един от жилищните блокови срещу местоработата си. Много от надзирателите са били устроени по същия начин.

Арестуваните пък изобщо не са знаели къде ги откарват, тъй като или са били превозвани в закрити коли или не им е позволявано да гледат. „Постепенно затворът се превръща в т. нар. предварителен арест – място, където „враговете” на комунистическата партия в ГДР са били затваряни, и където са изтръгвани показанията и са се провеждали съответните следствени действия”, обяснява Юрген Брайтбарт.

Самият той е лежал в затвора в продължение на 6 месеца през 80-те години. Брайтбарт е типичен пример за това как е могло да се озовеш не само в полезрението на ЩАЗИ, но и да се превърнеш във „враг”. „Бях хипи и имах чичо в Западна Германия, който ми изпращаше дънки и други западни дрехи, плочи със западна музика. Слушах любимите Pink Floud. Бях обвинен в западно влияние”, спомня си той.
По времето на съществуването на ГДР 12 000 западногерманци са били отвлечени от ЩАЗИ. Една голяма част от тях са преминали през тайния затвор на източногерманската Държавна сигурност. Тук арестанти са били и много представители на интелигенцията в ГДР, които не са били съгласни с комунистическия режим и са оказали съпротива.

„Арестуваме само виновните и ще го докажем”

Това е бил девизът на служители от ЩАЗИ и те са се стремели да го спазват безупречно. В основата на методите за пречупване на арестуваните е поставена психологическата обработка на „обекта”. От пълно дезориентиране през изолация и денонощни разпити, на които винаги се е демонстрирало кой командва.

След падането на Берлинската стена бившият арестант Брайтбарт научил от педантично воденото му досие, че първият разпит, който му е бил проведен в затвора, е продължил 27 часа.

Използвани са и други методи – облъчване с рентгенови апарати и поставяне под съд, от който върху главата се стичат капки. Арестантите са получавали номера и обръщането към тях е било по номера, а не по име. Контакти с останали арестанти са били невъзможни.

Разрешавало се е да се седне само по време на храна. Самата храна е била с ниско качество – супа-вода и 400 грама хляб.

През 80-те години се е разрешавало и кратки разходки на чист въздух. За целта са използвани отделни открити килии във външния двор, в които арестантите са били местени. Над тях е бдяла охрана, въоръжена с „Калашников”. Поради спецификата на откритите килии арестантите им дават прозвището „клетки на тигрите”. Разходните са траели 15-20 минути един или два пъти седмично.

Каква е била действителната обстановка в затвора разбира и дългогодишният шеф на ЩАЗИ Ерих Милке. По ирония на съдбата той е един от последните обитатели на затвора, след като е бил арестуван през 1989 г. след падането на Берлинската стена. Макар и никога след това да не е осъден за издевателствата на ЩАЗИ.

Затвор , превърнат в национален мемориал

От 1994 г. затворът е обявен за национален паметник и в него се организират посещения. Обиколките в затвора се осъществяват само на групи и се ръководят от специален гид, тъй като има опасност човек да се загуби. През 2006 г. дори се е стигнало до куриозен случай, при който представители на Европейския парламент са се оказали заключени, след като управата затворила затвора преди те да са го напуснали.

За гидове ръководството на националния паметник е привлякло някои бивши арестанти като Юрген Брайтбарт, защото с личните си впечатления и разказ те допринасят изключително умело да усети автентичната атмосфера, царяща в затвора преди 1989 г.

„Посещенията се увеличават с 15-20 процента всяка година. За 2009 г. посетителите бяха 314 000 души”, споделя Андре Кукиш, пресаташе на националния паметник. 48-50 процента от тях са ученици. „Характерно е, че по-младите посетители не знаят много за ГДР. За час и половина тук обаче те емоционално се докосват до онази система и започват да разбират за какво е била предназначена тя”, допълва Кукиш.

Обиколката започва с прожекцията на документален филм за изграждането и падането на Берлинската стена, и дейността на ЩАЗИ. Следва обиколка през тесните и мрачни подземия на „Подводницата”, а след това и през килиите в затвора, изграден през 60-те години. При обиколката човек може да разгледа бус, с който са били прекарвани арестантите, да види следи от нокти на затворници, поставени в специален гумен изолатор или да престъпи прага на килия от 80-те години. Както и да влезе в стаите за следователи или помещенията за обискиране на арестантите.

Преди обиколката да завърши и да отведе групата в една от „клетките на тигрите” Брайтбарт се спира в стая с висящи от стената тапети, напомняща за соца и с маси, ползвани от офицерите на ЩАЗИ. Отговаря спокойно на въпроси, които от групата му задават. Един русокос тийнейджър, наивно го пита: „А Хонекер (Ерих Хонекер, генерален секретар на Германската единна социалистическа партия в периода 1971-1989 г., б. а.) знаел ли е за затвора?” Юрген Брайтбарт отговаря риторично: „А Хитлер и Сталин знаели ли са за тяхното време? Знаели са. И Хонекер е знаел, разбира се.”

Репортажът е осъществен с любезното съдействие на преводача Николай Стойков.

ФОТОГАЛЕРИЯ ОТ ТАЙНИЯ ЗАТВОР НА ЩАЗИ

Фотограф: Христо Христов.