Сайтът desebg.com публикува словото на Милена Петкова, която произнесе по време на тазгодишното поклонение в памет на жертвите на тоталитарния комунистически режим в бившия концлагер „Белене“ на остров Персин, състояло се на 31 май 2025 г. Милена Петкова е дъщеря на известният социалдемократ Михаил (Мишел) Петков (1930-2020), бивш политически затворник и концлагерист в концлагера „Белене“ през 50-те години на ХХ век. След краха на режима на БКП той е народен представител в Седмото Велико Народно събрание (1990-1991) от Българската социалдемократическа партия, в чието възстановяване след 10 ноември 1989 г. участва, а след това е посланик в Испания и Тунис.

Милена Петкова има уникалната възможност да участва в първото поклонение на „Белене“, организирано спонтанно от бивши политически затворници и лагеристи на 12 април 1990 г. на остров Персин. Тогава е едва 16-годишна. Тази година, 35 години по-късно, тя пристигна от Испания специално, за да вземе участие в годишното поклонение, организирано от Инициативна група „Белене 2025“. В момента Милена Петкова подготвя за издаване спомените на баща си Мишел Петков, в които той описва живота си в комунистическите затвори и в „Белене“ след арестуването му от Държавна сигурност през 1951 г. до освобождаването му през 1959 г. Вътрешните подзаглавия са на desebg.com.

1990 г. - за първи път на „Белене“

За пръв път стъпих на този остров преди 35 години, на 12 април 1990 година, по повод първото, след рухването на комунизма, поклонение за жертвите на концлагера „Белене“.

Тогава бях на 16 години и заедно с майка ми имахме огромната привилегия да придружим баща ми на това толкова вълнуващо събитие тук, на този остров където, както той пише в мемоарите си „от 1953 до 1956 година, изтече част от младостта ми, сред много лишения, каторжен труд, адски горещини и люти зими.“

Беше едно безкрайно, разтърсващо, откриване на побратими. Питах се как ли се разпознават след толкова много години. „Кой по очите, кой по усмивката, кой по гласа“ – ми обясни баща ми.

Следобеда се проведе възпоменанието. Беше сложена маса с жито и свещи, като за помен. Един коленичил наблизо човек плачеше: „Тук убиха приятеля ми.“ Жена, цялата в черно, седнала на сгъваемо столче се молеше със затворени очи.

„Какво искахме, за какво страдахме? За свобода!“

Отец Христофор Събев отслужи молебен за загиналите. Пя църковен хор. Говори Милан Дренчев, лидерът на земеделците и бивш лагерист в „ Белене“. Хорът запя „Сей земеделецо, хвърляй добри семена“. Доктор Дертлиев, също бивш обитател на острова, държа слово, което завърши с думите: „Какво искахме, за какво страдахме? За свобода! Нека извикаме заедно: Свобода! Свобода!“ И всички заедно през сълзи викаха „Свобода, Свобода“.

Спомням си също, че баща ми още тогава каза, че на втори обект не било останало нищо от онова, което е било навремето. Нямало я нито грубо сглобената арка на която, от едната страна била изписана известната мисъл на Максим Горки „Човек – това звучи гордо” а от другата, пак негова мисъл, „Врагът, който не се предава, се унищожава”.

Нито плаца където след целодневна каторжна работа за строене на дига на острова, са ги държали прави с часове за рапорт. Нито вишките, нито бараките, нито карцерите-землянки....

Тогава фактът че онази зловеща гледка напомняща, както баща ми споменава, нацистките концлагери Бухенвалд, Аушвиц, Дахау, липсвайки единствено крематориумите, можеше само да ни радва.

Бухенвалд, Аушвиц, Дахау са превърнати в места за съхранение на паметта

Разликата днес обаче е че Бухенвалд, Аушвиц, Дахау са превърнати в места за съхранение на паметта, за възпоменание, за поклонение, за отдаване на чест на жертвите, за напомняне на ужаса на преживяното и мащабите на невъзпрепятстваното навреме зло, за неотложната необходимост свободата да се отстоява непрестанно, неуморно, всекидневно, всекичасно..…

А тук, в България, днес, за жалост вече 36 години след рухването на комунистическата система, държавата отсъства с грижи към това място на памет. Това бездействие е поощрено и от усилията за заличаване на истината за това престъпление, което полагат все още многобройните останки от онази привидно отминала епоха.

Затова ние, потомците и близките на хората, които са били изпращани на този остров заради убежденията си и дързостта си да ги отстояват, и всички онези които искат да знаят истината за нашето близко минало, трябва да водим битка за запазване и почитане на тази памет.

Не „жертви“, а борци срещу комунизма

И когато се споменава думата „жертви“ на комунистическия режима държа да поясня нещо, на което баща ми много държеше. А то е да изтъкне, че наред с много други свои побратими попаднали тук, не се смята за „невинна“ жертва и не се брои сред стотиците хиляди върху които юмрукът на комунистическата репресия се е стоварил безразборно.

В неговия случай, той съвсем съзнателно и доброволно се е опълчил срещу нея, знаейки риска който поема и финално го довежда тук, на остров Персин.

С този дух, както споменава пак в мемоарите си „От концлагер и място за сломяване на човешкия дух, ние, политическите затворници, превърнахме тогава остров Персин в арена за пламенни дискусии на свободни граждани. Никой не поглеждаше телените мрежи, които ни обграждаха, нито стърчащите вишки-кули с насочените към нас картечници. Персин в този конкретен момент се беше превърнал в остров на Свободата.“

През този красив и в същото време зловещ остров, преобразен на моменти от силата на духа в остров на Свободата, премина пътя на моя баща. Наред с този на десетки хиляди негови събратя по съдба. Път за който той до последно, на 90 години, когато почина, твърдеше, че е бил неговият, единствено възможен и дори желан.

Длъжни сме да превърнем „Белене“ в място на памет

като Бухенвалд, Аушвиц, Дахау

На днешното възпоменание хората страдали, преминавали през изпитания на духа и тялото, отстоявали човешкото си достойнство и избора да живеят според съвестта си, тук, на този остров, през петдесетте години на миналия век, вече ги няма. Времето неумолимо завлича всичко и всички в потока си.

Но остава изживяното, изстраданото, обичаното. Остава светлата история на другарство, всеотдайно приятелство, кураж, на достойно изживян живот. На живот отвъд самото съществуване, който сам по себе си е вече история.

Нека всеки от нас, по своему положи усилия, това място, макар и със закъснение, да бъде превърнато в постоянно място на памет и посещавано, подобно вече споменатите Бухенвалд, Аушвиц, Дахау не само от наши сънародници но и от всеки, който се интересува как ние българите сме отстоявали достойнството и свободата си през онези години и се грижим, днес, за паметта на жертвите на комунистическия режим.

Нека не оставим времето, подпомогнато от усилията на тези които не искат да се знае, да затрие паметта за политическите затворници обитавали този остров.

Нека запазим и продължим тяхната история.

Това е възмездието, което тяхната саможертва y страдание, вярвам, търси.

Това е и което ние днес им дължим.