Сайтът desebg.com публикува в няколко части текста на д-р Евелина Андреева, журналист, директор „Стратегическо развитие и маркетинг към РТЦ на Нов български университет, посветен на дядо ѝ Станко Тодоров Христов. Той е роден през 1911 г. в село Извор, Радомирско. През 1952 г. е осъден на 18 години затвор по т. нар. железничарско дело с обвинението, че е ръководил нелегална организация на разтурения БЗНС „Никола Петков“ в ж.п. транспорта. През 1952 г. е въдворен в лагера „Белене“, където умира през 1954 г. Текстът е пример не само за това как трябва да се събира и пази родовата памет, но и за това, как репресията на тоталитарния комунистически режим върху хора, припознати като „врагове“, рефлектира върху техните семейства и съдба. В част 1 от историята се разказва как авторката разбира за крита с години истина за дядо си и за оставената от него тетрадка-дневник от „Белене“.

„Ако врагът не се предава, той се унищожава“ (1)
Посвещавам този текст на татко, чийто живот не стигна да разкаже историята на своя баща и да съгради храм в негова памет

Голямата семейна тайна

 – Кажи дражичко (2) – каза баба и извади от джоба на престилката си един отворен плик с писмо. Размаха го пред очите ми и победоносно произнесе: – Приеха те!

Много плаках, не исках да сменям училището, обичах съучениците и приятелите си. Вечерта подслушах обнадеждена разговор между родителите си.
– Приели са я, каза татко, но когато започнат да проучват документите ще стигнат до дядо й Станко и ще я отхвърлят.

– Много си черноглед – отговори мама, може пък тази стигма да не тежи и върху нея.
– Може, ама едва ли… – с натежал от тъга глас, каза татко.
Онази вечер за първи път чух, че има някаква тайна в семейството ни, свързана с дядо по бащина линия.

Баба не споменаваше никога за дядо

Аз помня само бабите си. Две. И двете вдовици. Баба Златка останала сама още на 37 години, при трудова злополука загубила мъжа си. Тогава мама била седми клас. Баба я изпратила в София, да учи в техникум. Отначало мама живяла при леля си, а после дошла и баба и с помощта на брат си, който бил софийски жител, построили къщата, в която живеем и днес.

Другата ми баба, Цеце, не споменаваше никога за дядо. Имало ли е го е, нямало ли е го е – не знаех до онзи ден, в който бях приета в така наричаното Училище за гениални деца в Горна баня.

Една година по-късно видях дядо Станко на снимка. Нашите бяха разчиствали мазето в селската ни къща. Татко изнесе много чували с документи, книги, ракли със снимки и стари дрехи, за да бетонира пода. Повечето неща изхвърлиха, но няколко портрета татко почисти, рамкира и окачи във вестибюла на къщата ни в Извор. Къщата на родителите му.

Всъщност портретите бяха три – на баба Райна, на дядо Тодор и на дядо Станко. Питам татко кои са тези хора, а той казва „това е баща ми“ и сочи дядо Станко, „а другите двама са моята баба Райна и моя дядо Тодор, неговите родители“. И добавя с гордост „дядо Тодор е бил кмет на Извор и по негово време е направено училището в селото“. А за дядо Станко нищо. Нито дума. Веднъж попитах баба Цеце за мъжа ѝ. Тя отговори кратко „той е починал, ти не го помниш“.

Страхът в семейството

Страх натягаше атмосферата в моето семейство. Постоянен, тежък, непреодолим. Разположил се удобно в дома ни, наложил тишина и забрава, създал теми-табу. Спрях да питам.

Разбирах, че това е някаква семейна тайна, която плаши до смърт всички и не бива да опитвам да я разплитам. Разбрах също, че заради „тази история“, както често я наричаха, татко бил войник в „черния полк“ (3), че никога нито той, нито сестра му са посмели да искат документ от ОФ, за да кандидатстват в университет или разрешение за пътуване в чужбина. Тази фобия започваше да ме гнети и да ме смачква.

През 1986 г. се дипломирах като фотограф в Техникума по полиграфия и фотография „Юлиус Фучик“. Научих че се търсят фоторепортери в БТА и подадох документи. Преборих се в типично мъжка професия тогава, за която обикновено кандидатстваха само хора от „силния пол“. И отново разговор вкъщи:

– Направила е добри снимки, но няма да я вземат, ще видиш – казва татко.
– Може пък вече да не гледат толкова стриктно, а и тя дори не познава дядо си – отговаря мама.
– Добре че никога не сме ѝ говорили за него, за да не се разчуе сред приятелите и колегите ѝ. Ще я избягват, както избягваха мен. Врагове на народа сме.

Прави бяха, че документите ми бяха гледани и коментирани от специална служба. В БТА тя се наричаше „другарят Перчев“. Масивен и строг другар, с подходящо за длъжността си име. Интервюира ме. Сигурно съм изглеждала правилно ориентирана, въпреки че родителите ми са безпартийни. Изрази надежда, че партийното ми бъдеще е пред мен и после ме назначиха. Беше 1986 г. Системата вече пропускаше. Бях на 19 години, фоторепортер в БТА. Първата работа в живота ми.

Тетрадката-дневник от „Белене“

В Извор сме. Горещо лято в края на юни 2001 г. Седим вечерта на малката веранда на лелината къща, а щурците свирят ли, свирят. Сякаш някой ги дирижира. Тишина и после щурецът-солист дава тон, тцрърр, тцрърр... Тогава още имаше светулки. Погледнеш в тъмното и ти присветне някое светулчесто дупе. Галактическо спокойствие, сякаш времето е спряло. Тук-там ще излае куче или някоя разгонена котка ще измяучи.

Гледаме бТВ, ядем салата и поливаме с домашна ракия. Толкова е българско и семейно. Татко, мама, леля, чичо. Аз и съпругът ми. Децата още играят някъде из двора. Скоро мръкна, нищо че минава 22,00 ч. По телевизията - репортаж от Камен бряг. Палатки, коли, хора. Ще посрещат July Morning. Бил „български празник“, нищо че го озвучават с Uriah Heep.

В сърцето ми, в мислите ми, в душата ми…
Оставяйки бурите и мрака зад себе си
И поемайки по свой собствен път…
Дойде и решението – Аз ще търся ТЕБ!, пее Джон Лоутън.

– Утре е 1-ви юли – каза татко и отсипа малко от ракията на земята.
– Намерих тетрадката-дневник. От „Белене“ – включи се леля и влезе в къщата, за да я донесе.

Сякаш ток премина през роднините ми. Разпукване на напластения в душата страх. Чувах ускореното им дишане. Предстоеше първия свободен разговор по едно табу, темата за моя дядо Станко.

Леля донесе пожълтяла ученическа тетрадка. На корицата ѝ чавдарче, което с красив почерк изписва „Сталин – мир“. Зад гърба на момичето наднича рамкиран портрет на другаря Георги Димитров.

„Осведомявам, че съм в „Белене“

Леля разлисти внимателно изтънелите и пожълтели страници. Дядо беше направил красиви таблици, разграфени в пет колонки: номер, дата, номер на колета, до кого, кратко съдържание. Внимателно беше описал всяко писмо и пратка, които е изпращал от „Белене“ до своето семейство в периода 14 юни 1953 до 5 май 1954 г.

Първото писмо от 14 юни 1953 г. беше изпратил до съпругата си Цветанка със сюжет „осведомявам, че съм в Белене“. През март 1954 г. „честитка за пролетта“ до децата си Радослав и Линчето. Имаше и писма „до мама“, до „Лена и Киро“ и др.

За тази 1 година беше изпратил 12 писма. Следваше нова таблица с почти същите колонки, но вместо „до кого“, фигурираше графа „от кого“. Беше получил 7 писма.

Страница „свиждания“ беше най-празна. Едно през 1953 г. и едно през следващата 1954 г. С Цветанка, жена му. Тук леля се разплака. Спомни се, че е била единайсет годишна, когато майка ѝ отишла да види баща ѝ Станко в затвора. Носела храна, чорапи, плетен вълнен пуловер, малко пари.

Почти нищо от това не ѝ разрешили да остави, но ѝ дали възможност да го види за 30 минути в присъствие на милиционер. Когато го въвели в полутъмната стая, баба Цеце припаднала, едва го познала. Леля попи сълзите си.

„Писмо-молба чрез гражданина началник“

Татко мълчеше. Вечерта предполагаше откровения и спомени, които никога досега не бях чувала. Не смееха да ги изричат на глас. Щурците сякаш бяха замлъкнали. Взех тетрадката и на мигащите светлинки от празничните лампи на верандата прочетох на глас ръкописно написаното писмо - молба:

Чрез Гражданина Началник
на затвора – обект 2
с. Белене Свищовско
До Гражданина Началник
На отдел затвори
София

Молба
От затворника Станко Тодоров Христов
Гражданино Началник,
Имам счупване и разместване на носните кости следствие на ж.п. катастрофа в резултат на което носните ходове са запушени и дишането през носа невъзможно.
Моля нареждането Ви да бъда изпратен в болницата при Софийския затвор да ми се направи операция, като се има предвид, че ежедневния производствен план изпълнявам над 150% над нормата.

15.IV.1954 год.                                            С почит:
с. Белене                                                    (подпис)

– На 1 юли 1954 г. дядо ти умира – каза татко. На 43 години. Останахме полусираци, аз на 19, леля ти на 12 години, а майка вдовица.

Бележки:
(1). Цитат от Максим Горки, изписан на портала на обект II в концлагера „Белене“.
(2). „Дражичко“ е народно наречие от радомирския край, което произлиза от драго; драго ми е да го чуя/кажа, хубаво ми е.
(3). Черната рота или черния полк са известни метафори на казарма за репресирани или техни синове в периода след 9 септември 1944 г. Една от най-тежите военни служби е полкът в Симеоновград (град Марица от 1947 до 1981 г.), където татко е бил тежкокартечар.

СЛЕДВА Част 2: Историята, досието, разработката.