Сайтът desebg.com публикува доклада на журналиста Христо Христов „ Създаване и функциониране на концлагера „Белене“, и памет за неговите жертви“, представен на международната двудневна конференция „Привилегировани и ощетени“ в Югозападния университет „Неофит Рилски“, която се проведе тази седмица (20-21 април 2023 г.) в Благоевград. В конференция бе отделен специален панел, посветен на лагера „Белене“ и липсата на правосъдие за престъпленията на комунистическия режим, включително и за „възродителния процес“.

Лагерната система в комунистическа България – по съветски образец

Лагерната система в комунистическа България се изгражда веднага след 9 септември 1944 г., когато в Българската комунистическа партия влиза във властта. В условията на окупация на страната от червената армия през декември 1944 г. е приета Наредбата-закон за трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица.

Трудововъзпитателни общежития са места (лагери), в които по бързата процедура без съд и присъда са въдворявани хора, определени като противници на комунистическия режим. Самият термин „политически опасни лица“, който е приет с тази наредба-закон, ясно показва, че наказателната мярка има чисто политически характер.

Лагерите са изградени по съветски образец и тяхната цел е да изолират, пречупят или унищожат психически и физически противниците на режима. „За лагерите ползвахме съветския опит“, признава и самият бивш генерален секретар на БКП Тодор Живков в показанията си пред прокуратурата през 1990 г.

Мащаби на лагерната мрежа при комунистическия режим

Комунистическият режим създава най-малко 44 лагери в страната, които функционират в различни периоди от 1945 г. до 1987 г. Първият лагер е създаден до гр. Сандански, Югозападна България – гара Свети Врач през януари 1945 г.

В следващите години местата за насилствено въдворяване се разпростират на територията на цялата страна. По-известни лагери са „Куциян“ и Богданов дол“ в рудници край гр. Перник до София, лагерът „Ножарево“ в Североизточна България, лагерът „Николаево“ в централна България, лагерът „Белене“ в Северна България и лагерът „Слънчев бряг“ край гр. Ловеч.

По доклад на министъра на вътрешните работи от първите години на комунистическия режим в лагерите са въдворени без съд и присъда над 37 000 души. За лагерите отговаря специална структура в Държавна сигурност.

Създаване на лагера "Белене"

Лагерът „Белене“ заема централно място в наказателната система от места за въдворяване на политически противници от комунистическия режим в България. Той е не само най-голямото трудово-възпитателно общежитие (ТВО), което диктатурата на БКП създава, но е и лагерът, функционирал най-продължително време – от 1949 г. до 1987 г. с различни прекъсвания.

Лагерът „Белене“ е създаден на 27 април 1949 г. с поверително постановление на комунистическото правителство на Георги Димитров през април 1949 г. Обособен е в източната част на остров Персин – най-големия остров от групата острови на река Дунав до тогавашното село Белене (днес град).

През юли 1949 г. на остров Персин са прехвърлени първите 300 лагеристи от лагера „Богданов дол“ край Перник, които изграждат с подръчни средства землянки и бараки на място, което е познато и до днес като Втори обект. Постепенно останалите лагери в страната са закрити, а лагеристите прехвърлени в „Белене“.

Лагеристите в „Белене“ – представителна извадка

на българското общество срещу комунистическия режим

В „Белене“ са въдворявани:

• дейци от бившите политически партии преди 9 септември 1944 г.; представители на правителствата и местната власт преди тази дата;
• членове и привърженици на разтурената от режима през 1947 г. опозиционна партия БЗНС „Никола Петков“, както и на закрития също тогава Земеделски младежки съюз;
• членове на закритата ВМРО, социалдемократи и членове на самата БКП, обявени за врагове с „партиен билет“;
• бивши царски офицери, анархисти, младежи, арестувани при различни акции на властта;
• земеделски стопани, оказващи съпротива срещу насилствената колективизация;
• представители на интелигенцията, на лекарското съсловие, свещенослужители от различните християнски деноминации;
• т. нар. изменници на Родината, ятаци и помагачи на горяните;
• участници в разкрити нелегални и конспиративни организации и групи;
• представители на различните малцинства в страната;
• чужденци, белогвардейци и не на последно място хора, които режимът е уличил като „разпространители на злостни слухове, вражеска пропаганда и анонимки“.

На практика от политическото въдворяване са засегнати всички слоеве и по този показател лагерът „Белене“ представлява своеобразна представителна извадка на онази част от българското общество, която е припозната като противник на тоталитарния комунистически режим. През „Белене“ минават най-малко 15 000 души.

Условия и работа в лагера „Белене“

Условията в лагера са изключително тежки. Лагеристите обитават построените от тях землянки и бараки, в които спят на дървени нарове и не могат да напускат през нощта. Облеклото им лагеристите представлява стари войнишки дрехи, а храната недостатъчна.

„Най-страшното нещо на „Белене“ беше гладът“, споделя след края на комунизма бившият лагерист земеделец Петко Огойски. Практика е отнемането от дневната дажба хляб, ако трудовите норми не се изпълнят. Дълго време липса медицинска служба, лагеристите са поставени в положение на невъзможност да поддържат нормална хигиена, а през по-голямата част от годината са обект на рояци комари и насекоми заради влагата.

Лагерът е ограден с телена ограда и охраняван от въоръжена охрана. При отклонение от стоя се е стреляло на месо. Изолацията на острова прави бягствата почти невъзможно, макар да има единични такива успешни случаи.

Лагеристите са заставени да работят изключително тежка работа по изграждането на дигите на самия остров Персин, както и в района. Също така е създадено животновъдно стопанство, както и обработват земята на острова, където са отглеждани различни зеленчукови и зърнени култури. В по-късните години лагеристи са използване за строителни дейности извън остров Персин.

Първият период на лагера „Белене“ (1949-1953)

Според времето, през което съществува, лагерът „Белене“ може да се раздели на три периода. Първият период обхваща времето от създаването му през 1949 г. до края на 1953 г., когато е временно закрит.

Закриването е продиктуване от събитията в СССР – смъртта на диктатора Сталин през март 1953 г. След нея в Съветския съюз започва омекотяването на режима и от съветската лагерна система ГУЛАГ са освободени почти половината от въдворените 2,5 млн. лагеристи след наложена амнистия.

Промяната в политиката към „враговете“ на тоталитарната власт е последвана и в комунистическа България – закрити са 11 затвори и лагера „Белене“, където до края на 1953 г. са освободени почти всички лагеристи.

Вторият период на „Белене“ (1956-1959)

Закриването на лагера „Белене“ обаче се оказва краткосрочна мярка. Лагерът е отворен отново през есента на 1956 г. Причината са събитията в Унгария, където избухва народно въстание срещу просъветския комунистически режим и се налага Москва да смачка съпротивата със своята армия.

Комунистическата върхушка в България, начело на която вече стои Тодор Живков, се опасява от подобни събития и отваря лагера „Белене“, където превантивно са въдворени хора, които режимът подозира в контрареволюционна дейност.

През 1958 г. по предложение на Живков режимът започва акция срещу т. нар. хулигани. Арестувани са стотици млади хора, които се обличат според модата на Запад и поддържат такъв външен вид (дълги коси и бради) и са изпратени в „Белене“, сред които има дори непълнолетни деца. „Белене“ е закрит през лятото на 1959 г. заради критиките на Запад, че в България все още има лагери.

Третият период на лагера „Белене“ (1984-1987)

Макар формално след 1959 г. лагерът на остров Персин да не функционера архивите на Държавна сигурност разкриват, че през 60-те и 70-те години там също са изолирани хора по силата на административната мярка „принудително заселване в друго населено място“.

Те са заставени да работят в създаденото в „Белене“ Държавно земеделско стопанство и не могат да напускат остров Персин без разрешение на управата на създадения през 1953 г. затвор „Белене“ на остров Персин.

Лагерът „Белене“ обаче отново е отворен в края на 1984 г., за да бъдат изолирани в него най-активните противници на насилствената смяна на имената на българските граждани от турски произход, акция, известна като „възродителен процес“.

В „Белене“ са изолирани общо 517 души преобладаващо турци, но и помаци, които са значително по-малобройни. Около 30 лагеристи за изолирани в отделен обект, наречен „Заставата“.

Там те обявяват гладна стачка с условие да бъдат освободени от лагера, която накрая се увенчава с успех и през май 1986 г. те са освободени, но за принудително заселени в други населени места. През 1987 г. от „Белене“ са освободени всички лагеристи, само две години преди комунистическия режим да рухне.

Памет за жертвите на лагера „Белене“ (1990 – )

След разпада на тоталитарната комунистическа система в България в края на 1989 г. лагерът „Белене“ се превръща в паметно място. От една страна – символ на жестоките репресии на комунистическия режим, от друга страна – място, където новите поколения да идват да почитат паметта на жертвите на лагера.

От 1990 г. до 2019 г. там се провежда годишно поклонение в памет на жертвите. През последните три години тази традиция е нарушена, но тази година годишното поклонение ще бъде възстановено от инициативна група, обединила усилията на граждански организации на репресираните от комунистическия режим, включително и такива на хора, пострадали при насилствената асимилация на турското малцинство, извънпарламентарни партии, общественици и граждани.

От 2018 г. е стартирала процедура за обявяването на бившия лагер за национален паметник на културата, но това предложение е блокирано от няколко държавни институции. За съжаление за изминалите над 30 години от края на тоталитарната диктатура „Белене“ не се е превърнал в мемориал за жертвите на комунистическия режим.

Основната причина е липсата на целенасочена и прозрачна работа в тази посока, както от страна на гражданския сектор, така и от страна на държавата. В началото този век бивши лагеристи от земеделците правят опит за изграждане на паметник на мястото на бившия лагер.

Днес той се издига там недостроен като символ на нашето непостоянство, неорганизираност и липса на воля и единство да превърнем това свещено място в мемориал, който да съхрани за следващите поколения истината за репресиите и терора на тоталитарната комунистическа власт и паметта за неговите жертви.