Днес се навършват 10 години от създаването на Комисията по досиета през 2007 г. Четвъртата Комисия, избрана от парламента, успя да постигне това, което предходните три комисии не само не успяха, но вероятно много малко хора в българското общество са очаквали. В деня на равносметка сайтът desebg.com предлага първа част интервюто с председателя на Комисията по досиетата Евтим Костадинов, който отговаря на въпросите на журналиста Христо Христов.

Г-н Костадинов, днес (17 май 2017 г.) приключва втория мандат на Комисията по досиетата, която оглавявате. Какъв път извървя Комисията за изминалите 10 години?

– Ще споделя реалистично това, което мисля, вместо да използвам високопарни изрази и фрази. Не беше лек този път, който Комисията извървя от 5 април 2007 г., когато беше избрана от Народното събрание до днешната дата, когато изтича втория 5-годишен мандат. Стартът, който имахме преди 10 години, беше белязан с отрицателно обществено доверие към новата институция. В по-голямата част от обществото очакванията бяха повече негативни към изграждането на поредната Комисия по досиетата.

В крайна сметка пътят, по който ние поехме и до днес вървим, е стриктното спазване на закона. Целта ни беше да изпълним трите основни задачи: да изградим базата, в която да съберем този специализиран архив на тоталитарните служби; на второ място да установим и огласим принадлежността към тези служби на хората на ръководни постове във властта и обществото след 10 ноември; и на трето място да осигурим достъп до архива на гражданите и изследователите. През тези 10 години, регулярно на всеки 9 месеца, получавахме и нещо като вот на недоверие. Връщайки се назад наскоро преброих общо девет атаки.

Имате предвид атаките срещу Комисията през годините?

– Говоря за атаките срещу закона за досиетата преди всичко и после срещу Комисията. Сами разбирате, че да ги има тези атаки явно работата по закона и дейността на Комисията са били със силно темпо, което всъщност предизвика тези атаки.

Последните социологически изследвания, които бяха публично огласени, за значението на закона за досиетата и Комисията показват промяната в първоначалната обществена нагласа, а именно над 65% от анкетираните смятат, че законът и Комисията са необходими. В крайна сметка в рамките на изминалите 10 години в резултат на нашата дейност и усилия успяхме да върнем надеждата в обществото, че досиетата на Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия могат да бъдат отворени.

Въпреки нападките, че се харчат средства, които могат да се приложат в други дейности от обществен и социалния живот, считам, че прилагайки закона, ние в Комисията, изпълнихме очакванията на обществото архивите да бъдат отворени и да се разкрият сътрудниците на ръководни постове, както законът изисква.

Спомняте ли се първите работни дни, след като Комисията беше избрана от парламента през пролетта на 2007 г.?

– Разбира се, че си ги спомням. Особено първият ден все едно, че ми е пред очите. Сутринта влязох в Народното събрание като народен представител, а на обяд излязох като председател на нова държавна институция. В ръцете си държах само един лист – решението на парламента, което ми даваше правото като председател на Комисията – без администрация, без помещения, без дори един компютър и стая – да регистрирам самата Комисията, да ѝ изкарам единен класификационен номер, да отваря банкова сметка в Министерството на финансите.

Тогава някои много се учудиха как съм успял за един ден да направя това и започнаха проблемите с мястото, където трябва Комисията да започне работа. Като начало ни беше дадена възможност да се разположим в помещения на Народното събрание – кабинета на председателя на вътрешната комисия, както и моя дотогавашен кабинет като народен представител.

Това бяха кабинети в бившия партиен дом, които се водиха на Народното събрание.

– Точно така. Спомням си и първите разговори в Министерството на финансите за отпускане на финансовите средства. Въпреки, че при приемането на закона в края на 2006 г. се говореше за неговата обществена необходимост, през април 2007 г., когато Комисията беше избрана, се оказа, че за същата година са приети изключително ограничен бюджет, който не позволяваше да се разгърне активна дейност още от самото начало. Ако не ме лъже паметта бюджетът за 2007 г. беше в рамките на 900 000 лв. Средства предоставени за дейност от април до декември включително. Бях изключително изненадан на практика от това ограничение, което ни беше наложено от самото начало.

Освен тази подробност, която разкривате сега, тогава, в началото, беше направена още една спънка в работата ви – правителството Станишев забави с една година, въпреки разписаните в закона срокове, предоставянето на сграден фонд за изграждане на Специализирания архив.

– Това е точно това. Законът предвиждаше в рамките на три месеца Министерски съвет да предостави сграда за изграждане на архивохранилище, в което да се съберат и съхраняват архивите на ДС и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА.

Да не споделям с подробности, но след първите ни решения, сред които беше и това за обявяването на принадлежността на тогавашния президент Георги Първанов към ДС, получихме ултимативно предизвестие, че трябва да освободим сградата на Народното събрание и да си решаваме проблема с настаняването на Комисията. Това не го казвам като форма на оплакване, но имаше този елемент на нежелание и може би на умишлено забавяне на нашата дейност.

Е, то тогава ситуацията беше следната: очакване от обществото, че най-накрая е приет един закон за отваряне на досиета и в същото време един клинч от страна на тройната коалиция (БСП, ДПС и НДСВ) да отговори на обществените очаквания, но реално да не се случи, разчитайки на Комисията, в която представителите на тройната коалиция доминираха.

– Може би това е била целта: „Да, ето има закон, избрахме ви Комисията, но какво да правим, тя не си върши работа”. Може би така искаха да прехвърлят отговорността върху нас – поредната Комисия, която няма да се справи и ще си изтрият ръцете с нея. Аз обаче смятам, без да прозвучи самохвално, че ние в Комисията успяхме да преодолеем подводни камъни много умело, тактически, без сътресения в политическия спектър и без скандали.

Ще ви върна в началото, когато казахте, че същност стартирахте при нулево обществено доверие. Дотогава три различни комисии се бяха проваляли с отварянето на досиетата – парламентарната „Тамбуев” и двете Комисии „Бонев” (1997) и „Андреев” (2001). Какво ви мотивира тогава в тази неблагоприятна ситуация?

– Правил съм анализи за причините, довели до кратката дейност на посочените от вас комисии и съм се старал да си изведа поуки, за да може да имаме правилната формула, за да може Комисията да оцелее и да изпълни закона. Единственото, което ни спаси, е стриктното придържане към закона, по-малко афиширане на нашата дейност.

А също така и възприемането на тактиката да привлечем повечето изследователи и всъщност те да анализират и коментират в публичното пространство съдържанието на документите, а не ние да коментираме какво сме прочели и каква оценка даваме. По този начин това доведе до по-дългия живот на Комисията от предходните такива.

Нека все пак да припомним, че законът за досиетата беше приет през декември 2006 г. с гласовете на тогавашната управляваща тройна коалиция БСП, ДПС и НДСВ, както и от опозицията в лицето на Синята коалиция – един рядък политически консенсус на фона на силен обществен натиск от гражданското общество и от страна на някои евродепутати. Още в началото обаче Комисията и вие като неин председател си навлякохте гнева, след като още с едно от първите решения обявихте принадлежността към ДС на тогавашния президент Георги Първанов, нещо което не беше направено от предходните комисии. Очаквахте ли това и бяхте ли подготвени в Комисията за последвалата реакция?

– Бих изказал моето лично мнение. Нагласата на членовете на комисията, както и фактът, че всички останали членове на Комисията гласуваха за обявяването на тази принадлежност, говори ясно за убеждението в съдържанието на документите. Това е факт. Лично аз очаквах в някои разговори този факт да се приеме по-демократично. Още повече, че вече в публичното пространство имаше вече подсказване от самия г-н Първанов, че той е работил в тези служби в интерес на България – всеки има право да изрази лично мнение. Но не очаквах в лично отношение да получил закани и нападки. Спомнете си непосредствено след обявяване на принадлежността на Георги Първанов имаше изказваме от Ивайло Калфин, тогава министър на външните работи, а в последствие и партиен съратник на г-н Първанов, че законът за досиетата е вреден.

Имаше и други опити още тогава работата на Комисията да бъде спряна. Не очаквах, че този въпрос ще предизвика толкова негативно отношение и да се използват властовите позиции срещу ограничаването на дейността на Комисията. Дори ще споделя, че на няма и 3-4 месеца от началото на Комисията ни беше извършена първата проверка от Сметната палата. Всеки може сам да прецени какви са истинските причини за една такава ранна проверка, но това се оказа за добро, защото проверката не откри нищо нередно.

С различен интензитет атаките обаче продължиха, както и през първия, така и през втория мандат на Комисията, когато БСП открито се обяви против това, което самата тя е гласувала през 2006 г. Според вас кои са противниците на отварянето на архивите на тоталитарните комунистически служби в България и обявяването на сътрудниците им на ръководни постове?

– Ще споделя усещането си, че преди всичко ръководството на БСП в миналото се стремеше да угажда на този апарат от Държавна сигурност или Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА, който повече или по-малко по някакъв тих и конспиративен начин се опитва да влияние в партията и да всява страх, че едва ли не с отварянето на досиетата ще настъпи някаква заплаха за партията, за обществото, за националната сигурност на страната.  Затова твърдя, че за да се угоди на този апарат на тоталитарните служби с влияние в партията, ръководството допусна да направи крачка назад и да се отрече от закона, който подкрепи през 2006 г.

Но не само в БСП са противниците на отварянето на досиетата. Имаше и един служебен премиер, който след обявяване на принадлежността на назначен от него зам.-министър, заяви, че досиетата били чалгата на прехода.

Имате предвид служебният премиер Марин Райков през 2013 г., оглавил първия служебен кабинет на президента Росен Плевнелиев.

– Да, той направи това изявление, а политическата му кариера в началото е свързана със СДС. Да се чуди човек как за един такъв кратък период от няколко месеца като служебен премиер да дава такава оценка за процеса на отварянето на архивите на тоталитарните служби. Явно е, че законът, независимо дали при редовни кабинети или служебни, по някакъв начин пречи. В крайна сметка зависимостта от хората от ДС, които имат влияние в средите на БСП, все още съществува. Да се надяваме, че ще дойде време, когато да започне намаляване и ограничаване на това влияние.

Вие се надяваме, но последните парламентарни избори показаха, че кандидатите за депутати с досиета са най-много в БСП.

За съжаление в момента те надделяват и при новото ръководство на партията.

С каква равносметка излизате днес пред обществото след 10-годишна дейност по отношение на разкриването на сътрудниците на ръководни постове в държавата и обществото?

– Статистиката (виж по-долу графиките за дейността на Комисията и за съхраняваните архиви на тоталитарните служби, б.а.) за мен е бих казал добра, но не мога да дам пълна оценка за нашата дейност по две причини. Първата е, че ние не успяхме да съберем всички архиви, както изисква законът. Не го казвам като оправдание. Сблъскахме се с нежелание на държавни институции да изпълнят закона.

Знаете полемиката, която се разрази още през 2013 г., в която дори се намеси президента Росен Плевнелиев с директорите на двете разузнавателни служби – тогавашната Национална разузнавателна служба (днес, Държавна агенция „Разузнаване”) и Служба „Военна информация (СВИ, военното разузнаване, б.а.), те да предадат архивите от периода до съществуването на тоталитарните служби. Въпреки това обещанието не беше изпълнено. Атакуваха ни откъде ли не, какъв бил смисълът от предаването на архивите от СВИ и др. Това уби темпото с което работихме по изпълнението на закона за събиране на архивите на едно място.

Второ, когато архивите не са на 100% при нас ние не можем да ги систематизираме напълно и обобщим. Отделно при предаването на някои от последните архиви установихме, че в тях са скривани сътрудници на ръководни постове, за които дотогава не сме имали данни, макар някои от тях да са проверявани неколкократно. Просто са били крити. Всичко това не ми дава основание да дам максимално положителната оценка на нашата дейност.

При обявяването на сътрудниците сме се доближили до максималното. В крайна сметка в голямата си част проверките по публичните лица са извършени и сътрудниците са обявени. Старали сме се и сме наложили практиката при избори предварително да поднасяме информацията за принадлежността на кандидатите, за да може хората да я преценят преди да дадат своя вот.

Изключително съм доволен, че успяхме да създадем добра практика и възможност изследователите да получават безпрепятствено достъп до архивите за тяхното проучване, а също така и да обслужваме гражданите, които са пожелали да се запознаят с материали за себе си или за свои близки. Това всъщност е третото ни основно задължение.

Утре на desebg.com: Втора част от интервюто с Евтим Костадинов: За неочакваната подкрепа, за изграждането на едно от най-модерните архивохранилища в Централна и Източна Европа и за най-трудните решения, взимани от Комисията. Как трябва да се надгради досегашният опит и накъде след изтичането на втория мандат?