Сайтът desebg.com публикува част 3 от текста на д-р Петър Богданов, политически емигрант по времето на комунистическия режим, живеещ в Кьолн, Германия, с който той представа книгата „Разбиране на трансгенерационното наследство на тоталитарните режими: парадокси на културното обучение“ на д-р Елена Черепанова, професор в Кеймбридж Колидж. Изданието е от 2020 г. и не е преведено в България. Вътрешните подзаглавия са на desebg.com (виж част 1 – ТУК и част 2 – ТУК).

Д-р Черепанова е и ръководител на поведенческото здраве за интегрирана грижа за бежанците в Центъра за здравеопазване на общността Лин в щата Масачузетс, САЩ. Тя основава една от първите сертификационни програми по травматология в Съединените американски щати. Д-р Черепанова е носител на наградата Carol Hacker за своите отлични постижения в работата с травми и работи по целия свят с множество хуманитарни организации. Тя е автор на над 50 статии и книги, преведени на различни езици.

Токсичният „подарък“, предаван от поколение на поколение

Постоянството на културната травма означава схващането, че веднъж започнала, виктимизацията никога не свършва. Усещането е, че тя винаги е била част от тъканта на обществото и ще продължи и в бъдеще. По подобен начин вечна е и културата: Никой не знае кога се е зародила, а усещането е, че винаги е била и винаги ще бъде там.

Оказва се, че с времето спомените за виктимизация никога не губят или дори намаляват своята сила и остават лесно задействани: Травмата от робството се подсилва от продължаващия расизъм, тази от Холокоста - от съвременния антисемитизъм, а тази от тоталитаризма - от възраждащите се тоталитарни тенденции.

Културната травма е токсичен подарък, който продължава да се дава, и следващите поколения носят бремето на нейното наследство. Използвам термина "трансгенерационна токсичност", за да очертая потенциала на травмата да стимулира познания и поведение, които "привличат" травмата и създават склонност към виктимизация в следващите поколения. Тъй като културата улавя и съхранява родовата памет за виктимизация.

Манталитет на жертва

Членовете на колектив с манталитет на жертва са склонни да се възприемат като жертви на злонамерените действия на другите и след това да се държат така, сякаш това е така, дори при наличието на противоположни доказателства за такива обстоятелства (de Vries, 2014).

Де Врис описва редица различни поведения, които могат да свидетелстват за такъв токсичен манталитет на жертва: Обвиняване на другите за нежелана ситуация и безсилие; хората с манталитет на жертва могат да разработят убедителни и сложни обяснения в подкрепа на такива идеи, които след това използват, за да обяснят ситуацията си на себе си и на другите.

Проявяване на повишена осъзнатост за негативните намерения на другите хора и свръхреакция, когато доброкачествени взаимодействия предизвикват спомен за минала виктимизация Вярване, че другите хора са злонамерени и са против тях Получаване на облекчение чрез чувство на съпричастност към себе си или получаване на съпричастност от другите

Разбиране на масовата привлекателност

Повечето комунистически диктатури, със сигурност тези в Китай, Камбоджа, СССР и в НР България предлагат идеалистична и често привлекателна визия за бъдещето; като не признаваме това, ние ограничаваме разбирането си за тези режими.

В "Произход на тоталитаризма" Арендт (1976 твърди, че източникът на тази масова привлекателност на тоталитарните режими, или техният "магнетизъм", е тяхната идеология, която дава успокояващ, единен отговор на загадките на миналото, настоящето и бъдещето, като същевременно представя ясна идея, която обещава защита от несигурността и опасността.

Тя доказва, че идеалният субект на тоталитарното управление не е убеденият нацист или убеденият комунист, а хората, за които вече не съществува разлика между факт и измислица. По-нататък Арендт обяснява възхода на тоталитарните режими като защитна реакция на социалната система на повишената ентропия, или редът срещу теорията за хаоса. Според Арендт това обяснява привлекателността на тоталитаризма за масите, както и неизбежността, с която такъв фашизъм сменя демокрацията:

„Тоталитарните движения предлагат прости решения на сложни актуални проблеми с грандиозни предпоставки за щастие за всички - или почти всички. Тези идеалистични идеи за справедливост, равенство и братство, често присвоени от религиозни доктрини, се отнасят до изграждането на рая на земята.“

За всекиго по нещо

Хитлер предлага по нещо за всеки: работа за безработните; просперитет за провалилите се бизнесмени; печалби за индустрията; разширяване на армията; социална хармония и край на класовите различия за идеалистично настроените млади студенти; и възстановяване на германската слава за отчаяните.

Той обещава да въведе ред сред хаоса, да създаде усещане за единство у всички и да им даде възможност да се приобщят. Той ще направи Германия отново силна; ще прекрати изплащането на военни репарации на съюзниците; ще развали Версайския договор; ще изкорени корупцията; ще спре марксизма; и ще се справи сурово с евреите. Той се обръща към всички класи на германците.

Самото име на нацистката партия е умишлено всеобхватно - Националсоциалистическа германска работническа партия. (The History Place, 1996 г.)

Бележка на преводача Петър Богданов: След деветосептемврийския преврат българските комунисти обявиха България за „Народна Република България“. Самото име „Народна Република“, повтаря два пъти факта, че правителството е избрано от народа и се опива да замъгли факта, че на 9 сепмври 1944 г. се извърши един комунистически преврат на щиковете на Червената армия и насилствено се въведе една политика в полза на съветските комунисти. Правителството не беше избрано от народа и същност се установи една комунистическа диктатура.

Привлекателният идеализъм и реалните ужасяващи зверства

Големите идеалистични цели, поставени от тоталитарните или комунистическите режими, могат да бъдат изключително привлекателни за определена категория хора. Присъщият проблем на идеализма е, че той преследва недостижими цели, които придават смисъл на настоящите страдания и позволяват на човек да избегне справянето със сложността на живота.

Както показва историята обаче, в името на тези идеали са били извършени най-ужасяващите зверства. Премахването на онези, които саботират светлото и сияйно бъдеще за всички, в момента изглежда малка цена за плащане.

Много източници съобщават, че тези идеалистични убеждения забележително се запазват сред затворниците от трудовите лагери на Сталин в ГУЛАГ, които често остават предани комунисти и "истински вярващи" в комунистическите идеали. Те се придържали към убеждението, че случилото се с тях е само временна грешка, и се опитвали да се разграничат от другите, които се съмнявали в "светлото и щастливо бъдеще".

Машината за изтребление, спонсорирана от правителството, не би била възможна, ако не бяха доброволните последователи, които купуват тази програма. Митът за злия диктатор, който е еднолично отговорен за всички зверства, не преминава теста за реалност, когато се замислим за истинските мащаби на тези репресии. Тази привлекателност отличава тоталитаризма от всяка друга форма на тиранично управление, която често е искрено мразена, и се основава на няколко фактора.

Безотговорност в името на групата

Периодичното подсилване на възнаграждението и наказанието създава мощни емоционални връзки, които са устойчиви на промени, и климат на страх (Sanderson, 2008). Режимът никога не е само наказателен. По фриволен начин някои са избрани да представляват идеалите на партията, получават обществено признание, награждават се или получават медали и пари.

Тоталитаризмът освобождава индивида от вътрешните конфликти и от отговорността за действията, които извършва в името на групата. Той възстановява моралната цялост на индивида, който е направил морални признания, бидейки част от групата, и осигурява утвърждаване и усещане за сигурност, което се постига с цената на загуба на автономност, достойнство и самоуважение (Bettelheim, 1952).

Чувството, че си част от по-голямо, идеалистично движение към общото благо, може да бъде много привлекателно, емоционално възнаграждаващо и зареждащо. "Бъдете свободни от западните окови!" - това е мотото на режима на Пол Пот в Камбоджа (SL, лично съобщение, 27 март 2018 г.). Подобни девизи са съществували и в други тоталитарни държави - в Русия това е "вдигане от клекнало положение" (което означава: покорство).

Травматична регресия, дисоциация и психоза

Травматична регресия и една когнитивната редукция (като вяра в прост и организиран свят, търсене на прости решения на сложни проблеми и магическо мислене) може да бъде показателна за психична регресия и често се развива като механизъм за справяне в отговор на непреодолимите преживявания на объркване, безпомощност, безнадеждност и безсилие.

Наличието на регресивни тенденции в тоталитарния манталитет е признавано многократно. Гозман и Еткинд (1989) отбелязват, че инфантилните (т.е. регресивни) отношения между гражданите и държавата са определящата характеристика на тоталитарния режим.

Когато обществото регресира и се представя за единно срещу реални или въображаеми врагове, то приема своята зависимост, възприема лидера като могъщ защитник и охотно одобрява действия, които във всеки друг контекст биха били крайно съмнителни.

Тази емоционална и поведенческа регресия при възрастните се разпознава в неподходящите за възрастта наивни и нереалистични комунистически идеали за "щастие за всички", младежка буйност, представени в изкуството, и преувеличен ентусиазъм ("комунистически плам" - термин, използван в Съветския съюз), представен в пропагандните песни, изкуство и филми в Германия, България, Китай и Русия.

Форми на психически регрес

Често срещаните форми на психичен регрес са магическото мислене, дисоциацията, емоционалното оттегляне и психозата. Магическо мислене според Lévy-Bruhl (2015) е използването на практическа магия и колективни ритуали възстановява субективното усещане за контрол върху бъдещето в ситуации на безсилие.

Магическото мислене може да се разглежда едновременно както като регресия в развитието (Glucklich, 1997, с. 32-33), така и като атрибут на историческа регресия към по-ранни етапи на културно развитие или архаични култури (Lévy-Bruhl, 2015, с. 36).

Въпреки мнението, че магията е по-малко от рационална и води до по-нисша концепция за причинност, антропологическият функционалист Леви-Страус (1966) предполага, че магическите процедури са относително ефективни при упражняването на субективно възприеман контрол върху средата. Изследванията показват, че суеверното поведение се предизвиква по-често в ситуации на силен стрес, особено от хора с по-голямо желание за контрол (Horton, 1967).

Тези резултати предполагат, че психологически адаптивната функция на магията може да се използва за възстановяване на чувството за контрол върху обстоятелствата и за намаляване на тревожността. Магическото мислене, основано на желания, предполага причинно-следствена връзка между вътрешното лично преживяване на човека и външния физически свят.

То се корени в убеждението, че идеите, мислите, действията, думите или използването на символи имат способността да влияят пряко върху материалния свят и могат да повлияят на хода на събитията (Малиновски, 1948).

Магическото мислене помага да се обясни несъразмерното значение, което се отдава на думите, колективните ритуали и парадите в условията на диктатура, където погрешно, неправилно или ненавременно изречените думи лесно могат да означават смъртна присъда. Магическото мислене се разпознава в избягването да се говори за или да се назовават определени теми (напр. "говори за дявола и той ще се появи") или в използването на евфемизми вместо определени думи.

Култът към безсмъртието

Друга характеристика, която тоталитарните режими споделят с "вълшебното царство", е култът към безсмъртието, който във фолклора загатва и за култа към смъртта (Propp, 1928/1968). Тази символика може да се проследи до архетипа на "страната на мъртвите" - в страната на мъртвите никой не умира.

Рехтман (2006, с. 1-10) разпознава култа към смъртта в парадокса на дехуманизацията на оцелелия. По време на четиригодишния режим на Пол Пот в Камбоджа реториката на изтреблението, която извършителите използват, за да легитимират масовите убийства, поражда у оцелелите тягостното усещане, че живеят в свят на смъртта.

Тъй като всяка човешка общност се основава на метафора, утвърждаваща неизменността на социалната връзка отвъд мъртвите, проектът за геноцид цели нейното заличаване....

За оцелелия да напусне този свят на смъртта може да означава да изостави мъртвите без символично място, където те биха могли да съществуват. Но ако ги пази само в собствената си памет, това може да означава, че оцелелият остава в плен на света на смъртта на извършителя. И в двата случая,

„Ленин винаги е жив“

Култът към безсмъртието се разпознава и в практиката да се дават посмъртни титли на починали тоталитарни лидери (например Вечните лидери на Северна Корея [Wikipedia, s.v. "Constitution of North Korea"]) или да се строят мавзолеи, където мумифицираните тела на диктаторите почиват уж за неопределено време (Мавзолеят на Ленин и Сталин на Червения площад в Москва).

Текстът на официално одобрената съветска песен за Ленин гласи: "Ленин е винаги жив, Ленин е винаги с теб, той е в теб и в мен!" Тоталитарната действителност носи и друга архетипна символика, която е обща с архаичната митология.

Такива са митовете за сътворението, които представляват символичен разказ за това как светът е започнал, като е въвел ред в хаоса; свещените текстове; препратките към магическата сила на думите (изобилие от песни и лозунги), както и ритуалите на преминаване (ставане на член на партията) и свещените ритуали (празненства).

Всички научни трудове в Съветския съюз трябваше да започват и завършват с препратки към Ленин, Маркс или комунистическата идеология, които звучаха забележително подобно на ритуализираните начала и краища на приказките (например "имало едно време", "заживели щастливо").

Сценарият на "Шифърът на Леонардо" на Дан Браун е класическият пример за такъв мит. Митът за Спасителя позиционира лидера като месия - фигура, подобна на свръхчовек, която се появява в най-трудните моменти, за да спаси нацията.

Митът приписва на лидера-спасител почти магически способности за предвиждане на бъдещето, познания за всичко и умения във всичко, най-високи морални ценности, благосклонност към най-нуждаещите се и милост към враговете. Подобен е митът за Бащата на нацията - лидер, който не яде и не спи, защото се грижи за всеки гражданин и лично страда, когато го наранят.

Един вирусен образ по съветско време е прозорецът, който остава осветен дълбоко през нощта в апартамента на Сталин: Той е единственият, който не спи, защото мисли как да подобри живота на съветския народ.

Митът за златната ера

Митът за златната ера обозначава период на първичен мир, хармония, стабилност и просперитет, завръщането към който е заложено като визия на сегашния политически режим за бъдещето, като завръщане в рая.

Този мит призовава за пресъздаване на "славното минало" и разглежда трудностите на настоящето като преходна фаза и необходима жертва. Митът за магическото знание предполага, че лидерът е пряк наследник на героичните предци, черпи от тяхната мъдрост и има достъп до тайното им знание.

Митът за единството се корени в дихотомията "те срещу нас", където "ние" сме обединени с лидера, а "те" са враговете, които винаги искат смъртта му. Митът за героичното поколение или героичната нация се разпознава във вярата, че всички наши предци са били герои.

Аронсън (2018), който вижда в митологията прекомерно опростяване на реалността, се опира на собствения си опит за оцеляване по време на нацисткия Холокост и пише, че "както няма такова нещо като "героично поколение", така няма и такова нещо като "героична нация" - или всъщност също така изначално злонамерена или зла нация".

Съгласен съм, че всяко поколение е имало своите борби, провали и успехи и че нашите предци вероятно не са били нито по-добри, нито по-лоши от нас. Митът за богоизбраността и месианската мисия на една нация, който я прави обект на завист от страна на други, които имат различни ценности. В този мит най-често западните страни са обявявани за морално по-нисши.

Този мит опасно се доближава до идеята за национално превъзходство. Например в Русия съществува идеята за особени духовни ценности, които я превръщат в обект на принизяващи усилия от страна на "по-малко моралните" западни държави. Митът за "удара в гърба" гласи, че враговете работят усилено, за да саботират постигнатия напредък, и те са причината за изоставането в реализацията на идеалистичните цели.

Този мит за злонамерените скрити врагове в себе си е наречен така, след като през 1933 г. нацистката партия представя Ваймарската република като дело на "ноемврийските престъпници", които "забиват нож в гърба на нацията, за да завземат властта, докато я предават" (Kolb, 2005, с. 140).

Митът за невидимия враг

Митът за невидимия враг представя враговете като невидимо, всемогъщо, абсолютно зло, което няма персонификация и има свръхчовешката способност да бъде навсякъде едновременно и да чува всичко.

Както е изобразен на пропагандните плакати от епохата на Сталин, този злодей е описан като хитър, лукав, лукав, измамен, с лице на Янус и манипулативен. Там, където клиника би помислил за тези познания като за отражение на параноя и идеи за референтност, етнографът би разпознал архетипа на дявола.

Митът за тоталитарния лидер като ефективен мениджър предполага да се съди за лидера по неговата способност да въвежда ред и справедливост, дори ако цената е висока. Този мит е свързан с носталгията по "силната ръка", която съм срещал в Русия, Ирак и други посттоталитарни общества. Този мит се олицетворява от Доналд Трамп в съвременните САЩ.

Митът за неинформирания лидер

Митът за неинформирания лидер оправдава злоупотребата и представя извършителя като човек, който не знае нищо за зверствата, извършвани от негово име, може би използван от злите слуги, които контролират информацията: "Сталин не е бил наясно с това, което се случва. Ако знаеше, щеше да го спре и да накаже администрацията си".

Митът за злия лидер е противоположният мит, при който един лидер се представя като единствено отговорен за всички зверства. Тази също толкова нереалистична представа предполага, че лидерът има някаква магическа способност да принуждава другите да се подчиняват, а обществото просто изпълнява заповеди.

Митът за незаменимия лидер внушава, че ако лидерът напусне позицията си, всичко ще се срине и той е единственият, който може да запази всичко заедно и да осигури защита, безопасност, просперитет и стабилност.

Митът за овцете граждани

Митът за овцете граждани: Мерриам-Уебстър определя термина "овчар" като "хора, които са послушни, отстъпчиви или лесно се поддават на влияние: хора, оприличавани на овце".

Този мит предполага, че на правителството може да му се размине всичко и че хората ще се подчиняват и ще търпят всичко.

Когнитивни изкривявания в историческата памет

Когнитивните изкривявания в историческата памет: Личните разкази, разкази, мемоари и дневници предоставят безценна информация за минали събития, но е важно да се проявява предпазливост, когато се разчита на тях за реконструиране на историческото минало, тъй като точността на травматичната памет може да бъде повлияна от много случайни или предвидими фактори и влияния, включително предубеждения и илюзии.

Наративът, който опосредства формирането на културната травма, може да бъде объркан и от продължаваща дискриминация и виктимизация (напр. продължаващият институционален расизъм засилва наратива за културната травма от робството), психологически или политически манипулации или медийно влияние (Eyerman, 2012).

Много учени съобщават за трудности при използването на колективната памет като източник на надеждна историческа информация. Например Jelača (2016), който изследва културните последици от войната в бивша Югославия, се оплаква от "загубената битка" при опитите да се стигне до истината. Съществената неадекватност на травматичната памет е отбелязана и от Laub и Auerhahn (1993, с. 287), които я обясняват с естеството на травмата, която се изплъзва от знанието като психологическа защита.

Въпреки това, независимо от това колко неточна и пристрастна може да бъде паметта, понякога тя е единственият път, който ни свързва с историческата травма. В социалната психология когнитивните предразсъдъци се разбират като предвидими изкривявания във възприемането, разсъждаването, осмислянето и оценяването.