Сайтът desebg.com публикува текст на д-р Петър Богданов, политически емигрант по времето на комунистическия режим, живеещ в Кьолн, Германия, с който той представа книгата „Разбиране на трансгенерационното наследство на тоталитарните режими: парадокси на културното обучение“ на д-р Елена Черепанова, професор в Кеймбридж Колидж. Изданието е от 2020 г. и не е преведено в България. Вътрешните подзаглавия са на desebg.com.

Д-р Черепанова е и ръководител на поведенческото здраве за интегрирана грижа за бежанците в Центъра за здравеопазване на общността Лин в щата Масачузетс, САЩ. Тя основава една от първите сертификационни програми по травматология в Съединените американски щати. Д-р Черепанова е носител на наградата Carol Hacker за своите отлични постижения в работата с травми и работи по целия свят с множество хуманитарни организации. Тя е автор на над 50 статии и книги, преведени на различни езици.

Бележка на д-р Петър Богданов:
Д-р Елена Черепанова, е родена и отраснала в СССР. Психоложка по професия тя се възползва от опита си в бившия Съветски съюз, който съчетава с експертизата си на преподавателка по психология в САЩ.

Представям важни моменти от книгата ѝ, която препоръчвам на всеки, който се интересува от психологическите схеми, развиващи се в психиката, когато човек израства в една тоталитарна система (държава).

Съчетавам текста с кратка извадка от книгата на един безспорен капацитет по психическите травми д-р Бесел ван дер Колк (Bessel van der Kolk), „Verkörperter Schrecken“ – deutsche Ausgabe , „The body keeps the score“ – English edition.

Травма от дете

Моят личен интерес към темата на травмата е факт, защото бях тежко травматизиран в моето детство до 14-та годишна възраст. Като дете на „народен враг“, на „англо-американски шпионин“ бях каран от учителката ми във второ отделение да се изправям пред класа и да кажа, „че той не е вече мой баща“. А през това време той (моят баща Стефан беше измъчван от престъпниците от Държавна сигурност, ръководени от „съветските съветници“).

Десетки години бях преследван от кошмарни сънища, който прекъснаха чак когато станах на 65-68 години и започнах сериозно да се занимавам с въпроса на травматизирането. Веднага след бягството ми от „рая на работниците и селяните“ (НРБ) започнах да медитирам по метода на Дзен будизма, която десетки години след това се въведе като една от главните терапевтични методи на лечение на травматизираните хора. Започнах да следвам медицина и преминах през обучение по психотерапевтична хипноза, също една от успешните терапии на травматизираните.

Българската медицина и психология още не се обърнала към този въпрос въпреки, че голяма част от населението е травматизирано от периода на комунистическия режим. Надявам се представената книга да намери отзвук сред българските читатели и медицина.

Дефиниране на травмата

В книгата си „Разбиране на трансгенерационното наследство на тоталитарните режими: парадокси на културното обучение“ д-р Елена Черепанова обуславя необходимостта от дефиниране на травмата, предавана от поколение на поколение.

„В настоящата книга – посочва тя – предлагам нейната антитеза: „Историята винаги започва с вас“, което означава, че всички ние носим способността да прекъснем цикъла на историческата виктимизация и да променим курса на увековечаване на историческите злини.

Ние създаваме историята за нашите потомци и тя започва от нас всеки път, когато работим върху собственото си бъдеще. Забелязвала съм, че предците винаги са изобразявани като герои с почти свръхчовешки способности, които са постигнали невъзможното в живота си. Отне ми известно време да осъзная, че нашите потомци вероятно също ще ни виждат като супергерои и в някакъв момент ще станем част от семейната митология (не от децата, а вероятно от внуците). И осъзнаването, че аз създавам наследството за моите потомци, ми даде сили, но и ме накара да внимавам повече какво говоря или правя. След като се превърна в митологична фигура за моите внуци, те ще откриват „скрита мъдрост“ във всяка моя глупост.

Твърдя, че бъдещето ни не е предопределено от нашето минало. Всяко поколение носи шанса да промени траекторията на историята за следващите поколения. Ние сме същите творци на историята, каквито са били и нашите предци, и от нас зависи да изберем дали да останем пасивен съд за предаване на травматични преживявания и подхранване на чувството за жертва, или да поемем активна роля в изграждането на бъдещето, което искаме да имаме.

Изследване на историческата травма

Работата с историческата травма предоставя мощна възможност да разпознаем и оценим силата, която тя предлага, и да се възползваме от житейските уроци, мъдростта за оцеляване и силата на устойчивостта, натрупани от поколенията.

От друга страна, пренебрегването на историческото наследство значително намалява способността ни да разнообразяваме бъдещето си и да утвърждаваме ролята си в света, което ни излага на риск да загубим свободата да създаваме бъдещето, което искаме.

Разбирането на наследството на предците ни означава, че от психологическа гледна точка историята не е просто набор от фактически събития, а нещо, което продължава да живее и диша чрез нас, носителите на историческата памет.

По правило травмата се причинява от излагане на болезнени, необичайни и шокиращи събития, които са извън нашия контрол. Реакциите на травмата свързват индивидуалната психика с външния свят, за да се даде възможност за справяне и адаптация (Janoff-Bulman, 1992).

Карут (1996, с. 59), който признава преживяването като неразделна част от всяко травматично преживяване, подчертава, че „само като признаем травматичното преживяване като парадоксална връзка между деструктивност и оцеляване, можем да признаем и наследството на неразбираемостта в основата на катастрофалното преживяване“.

Тоталитарните режими – грандиозни идеи, популизъм и проминавен на мозъци

Тоталитарните режими обикновено се представят със смесица от грандиозни идеи, популизъм, позовавания на архаични магически сили и брой на смъртните случаи, при които цифрите не показват истинската история.

Те не просто стават жертва и убиват собствения си народ; те използват индоктринация и промиване на мозъци, за да смажат всички автономни институции в стремежа си да завладеят човешката душа (Шлезингер, младши, 1999).

Развитие на взаимоотношенията между тираните и техните често добронамерени последователи, които се оставят да бъдат оплетени в мрежата от лъжи, манипулации, двойно мислене и морални отстъпки.

Трудно е да се повярва, че само един лидер би имал способността да промени хода на историята, ако не бяха развълнуваните последователи, които подобно на хипнотизираните деца на Хамелин губят чувството си за опасност, забравят кои са и откъде са дошли и се отказват от основните си ценности, смятани някога за непоклатими опори на тяхното съществуване.

Разбирането на психологическите и културните корени, както и на въздействието на този плашещ хипнотизъм се превърна в основен предмет на моето изследване (Черепанова).

Житейските уроци от паметта за травмата

По-рано предположих (Черепанова, 2015), че културната памет за травмата съхранява житейски уроци под формата на митология, суеверия, „мъдростта на старейшините“ или послания за оцеляване. Всеобщото в културата уважение към възрастните и убеждението, че те имат достъп до някакво свещено знание, е надежден възпиращ фактор за промяна на съдържанието на такива послания, като по този начин запечатва значенията им почти завинаги.

Но съществуваше и група послания, отразяващи обществените страхове и свързани с оцеляването на социалните дисфункции: недоверие към правителството и длъжностните лица, безсилие или социална безпомощност и оттегляне, както и делегиране на други на отговорността за бъдещето на общността или обществото.

Опитът на лагеристите в ГУЛАГ

Прототипът на посланията, произхождащи от тоталитарните режими, са препоръките, разработени за затворниците в трудовите лагери в СССР. Те бяха признати от много потомци на оцелели от други тоталитарни режими и институционално потисничество в други страни. Те са:

• Не се доверявайте на никого, особено на правителството;
• Не се надявайте, не правете големи планове - нямате контрол върху бъдещето;
• Не показвайте страха си - това ще разкрие вашите слабости;
• Не искайте помощ - никога не знаете какво може да ви поискат в замяна;
• Не се изтъквайте и не се показвайте - тези, които успяват, привличат негативно внимание; и
• Не се намесвайте - не е безопасно, а и не можете да промените нищо.

Тези послания отразяват недоверчиво отношение към длъжностните лица и правителствата и могат да се превърнат в хранителна среда за социален фатализъм, научена безпомощност и манталитет на жертва.

В епохата на COVID-19 това дълбоко вкоренено недоверие към правителството както в съвременна Русия (както и в България), така и в Съединените щати доведе до масово неспазване на наложената от правителството карантина. В резултат от това хиляди хора загубиха живота си на празно.

Влиянието на историята върху настоящето

Колективната памет за травмите в частност подчертава значението на историята и нейното влияние върху настоящето. В повечето други случаи историята остава атрибут на миналото.

По-различно е с травматичната история, която следва оцелелите като тъмен облак и лесно преминава невидимата линия, която разделя миналото от настоящето.

Всъщност тя насилствено нахлува в настоящето, създавайки усещането, че трагедията продължава да се повтаря и от нея няма спасение. Неясните граници между минало, настояще и бъдеще са характерни за психологическата травма.

Само травмата има такава способност да поддържа своята собствена история. Това наблюдение повтаря Аренд, една от най-влиятелните философки на ХХ в., която разглежда тоталитарните режими като страничен продукт на демокрацията и която като цяло е скептична по отношение на бъдещите перспективи за предотвратяване на повторното им възникване.

Вече не можем да си позволим да вземем онова, което е било добро в миналото, и просто да го наречем наше наследство, да отхвърлим лошото и да го смятаме просто за мъртъв товар, който времето само по себе си ще погребе в забрава...

Ето защо всички усилия да избягаме от мрачното настояще в носталгията по все още непокътнатото минало или в очакваната забрава на едно по-добро бъдеще са напразни. (Аренд, 1976 )

Този факт трябва особено добре да се вземе под внимание в общества, както е днешна България, където така нареченото „народно събрание“ състоящо се от директно свързани с тоталитарната НР България и нейните потомци ограничиха давността закона за лустрацията – един пост-тоталитарен факт, в пълно противоположение на европейските правови норми относно диктатурите като националния социализъм в Германия и сталинизма в Съветския Съюз.

Сталин в положителна светлина

Тази носталгия по тоталитарното минало се превръща в силен признак, че десетилетията на промени и сътресения след Сталин все още не са създали основа за промени в самоидентификацията. Проучване на центъра "Левада" установява, че 70% от респондентите в Русия смятат, че Сталин е изиграл положителна роля в историята на нацията (Pipia, 2019).

И това е ефект на присъствие в нашето ежедневие, тъй като историята се преживява така, сякаш се случва сега. Това качество на травмата е отговорно за запазването на историческото минало като настояще и актуално и предотвратява психологическото откъсване, докато травмата не бъде преработена.

Когато миналото нахлува в настоящето

Когато миналото нахлува в настоящето, това затруднява разграничаването на това кога травматичната история живее чрез нас (ние сме носители на историческата памет) и кога в нас (преживявайки отново травматичното минало).

Така или иначе, миналото и настоящето, слети заедно, могат да създадат късо съединение или усещането за привидно безкрайна травма, която се очаква да продължи и в бъдеще и да ни държи като заложници на историята. Ето защо историческите рецидиви служат като важни индикатори за културна травма.

Членовете на колектив с манталитет на жертва са склонни да се възприемат като жертви на злонамерените действия на другите и след това да се държат така, сякаш това е така, дори и при наличието на противоположни доказателства за такива обстоятелства (de Vries, 2014). Де Врис описва редица различни поведения, които могат да свидетелстват за такъв токсичен манталитет на жертва:

Обвиняване на другите за нежелана ситуация и безсилие; хората с манталитет на жертва могат да разработят убедителни и сложни обяснения в подкрепа на такива идеи, които след това използват, за да обяснят ситуацията си на себе си и на другите.

• Проявяване на повишена осведоменост за негативните намерения на другите хора и свръхреакция, когато доброкачествени взаимодействия предизвикват спомен за минала виктимизация.
• Вярване, че другите хора са злонамерени и са против тях.
• Получаване на облекчение чрез чувство на съпричастност към себе си или получаване на съпричастност от другите.

Ефектът на историческата несправедлиност

Реалната или възприеманата историческа несправедливост продължава да подхранва спомените за виктимизация, които могат да се използват като оправдание за поведението

Възможността за трансгенерационна зараза на травмата вълнува учени и практици от края на 60-те години на миналия век, когато става ясно, че децата на оцелели от Холокоста са свръхпредставени с 300% сред насочените към детска психиатрична клиника в сравнение с представителството им в общата популация (Kellermann, 2001).

Предполагаемата трансгенерационна вредност на травмата отвъд травматичното събитие се превърна в мощен аргумент в застъпничеството срещу войната и насилието. То даде началото и на изследвания и последващи модели, които имаха за цел да обяснят появата на симптоми, подобни на травмата, при поколения, които не са я преживели. Наследството на страданието, което се предава на няколко поколения, е старо колкото човечеството и е неразделна част от разбирането ни за човешката история.

"Предавани с думи, дела - дори с мълчание - те са били хроникирани, съзерцавани и изследвани, както устно, така и писмено, във всички общества, култури и религии, и анализирани в множество измерения от учени от много дисциплини" (Danieli & Engdahl, 2018). Изследвания на потомството на оцелели от Холокоста (Danieli, 1998; Danieli, Norris, & Engdahl, 2016), на оцелели от арменския геноцид (Kalayjian & Weisberg, 2002; Karenian et al, 2010 г.), американското първично население(Brave Heart & DeBruyn, 1998 г.), камбоджанци (Daud, Skoglund, & Rydelius, 2005 г.) и др. са описали сходството в когнициите, уязвимостта на поведенческото здраве изглежда избледнява с всяко следващо поколение (Karenian et al., 2010 г.).

Илюзията, че има прости решения на сложни проблеми

Тоталитарните режими предлагат ясна и последователна картина на света, която идва с илюзията, че има прости решения на сложни проблеми. Тоталитаризмът осигурява драматични и видими социални асансьори с големи награди и привилегии, морално снизхождение и юридически имунитет за членовете на партията.

Когато социалният статус се основава единствено на лоялността и близостта до властта, разликата във властта е толкова голяма, че лидерите могат да проявяват от време на време благосклонност, което подсилва образа на "грижовния баща на нацията" и дори създава впечатление за демократичност.

Двойното мислене е форма на разделяне, която позволява на човек да управлява противоречиви убеждения. Това е още един термин, въведен от Оруел (2004, с. 32), който пише:

„Силата да се поддържат едновременно две противоречиви убеждения в съзнанието на човека и да се приемат и двете.... Да изричаш преднамерени лъжи, като същевременно искрено вярваш в тях, да забравяш всеки факт, който е станал неудобен, и когато отново стане необходимо, да го изваждаш от забвение точно толкова дълго, колкото е необходимо, да отричаш съществуването на обективната реалност и през цялото време да отчиташ реалността, която отричаш - всичко това е задължително необходимо.“

Войната е мир“, „Свободата е робство“, „Невежеството е сила“

Примери за това са твърдения като „Войната е мир“, „Свободата е робство“ и „Невежеството е сила“. Олицетворение на това двойно мислене е фразата, която често чувам за държави под диктатура: „Страната е лоша, но хората са добри!"

Тази фрагментарност на мисленето може да бъде толкова поразителна, че в предговора към „1984“ на Оруел, публикуван от Penguin Books през 2004 г., Томас Пинчън описва двойното мислене в съветския режим като вид шизофреничен начин на мислене, при който думи като „демокрация“ могат да носят две непримирими значения, а такива неща като концентрационни лагери и масови депортации могат да бъдат едновременно правилни и погрешни.

Това непримиримо раздвояване на ценностите и познанията води до двойствен живот. Разделянето на семейния и обществения живот дори в рамките на едно и също семейство може да се види в съветските "кухненски разговори", наричани така, защото кухнята е "безопасно" място, където възрастните се чувстват по-свободни да изразяват мнението си и да говорят за политика.

Тук децата в дневната не са били част от разговора: Децата можеха по невнимание да споделят това, за което родителите им са говорили, което би изложило на риск както тях, така и семейството.

Моралното разделение в тоталитарните режими

В тоталитарните режими това морално разделение може да бъде особено ясно изразено, когато се прилагат отделни морални норми за отношенията между гражданите и между гражданите и държавата:
Неморално е да се мамят семейството и приятелите, но е нормално да се мами държавата.
Тази избирателност в прилагането на морала е закована от Жванецки, виден съветски и руски сатирик и изпълнител, който веднъж казва "В нашата страна, ако не си откраднал [от правителството], почти имаш чувството, че си дал нещо, което ти принадлежи" (от https://youtube/p6MgRSxjuwY).

Избор на стратегия

В биологията естественият подбор се грижи за погрешно пресметнатия избор на стратегия. В психологията подобна грешна преценка също има висока цена. Грешният избор на стратегия в ситуация на несигурност (например избор на адаптация пред оцеляване) може да намали шансовете за оцеляване - както се случи с моето собствено семейство (Черепанова), което преди нацисткото нашествие живееше в Барановичи, малко градче на полската граница.

Майка ми разказваше, че когато войната избухнала, семейството имало възможност да избяга и те преценили възможностите си. Решението им да останат е било взето, защото "са смятали, че ще се адаптират - така е било в миналото".

Тази грешна преценка им коства живота - никой никога повече не е чувал за тях. Майка ми е оцеляла само защото е избрала да избяга противно на съветите на семейството си, въпреки че това решение е било свързано с огромни непосредствени рискове.

Чувала съм подобни съобщения и за други страни, включително СССР и Китай, когато някои са имали възможност да избягат от страната преди затварянето на границите, но са решили да не го правят, защото са смятали, че ще се адаптират, и не са искали да се приспособяват към несигурността на новата среда.

„Дяволът, когото познават“

Много от тях загинаха заради погрешния избор на "дявола, когото познават". Когато говорим за психологическа адаптация към неблагоприятни условия, обикновено имаме предвид когнициите, убежденията, нагласите и поведението. Например придаването на смисъл, конформизмът и съобразяването могат да бъдат ефективни стратегии за справяне със социалния натиск.

Дори в теорията на Дарвин за естествения подбор да си оцелял е почти като да имаш почетен медал, удостоверяващ, че оцелелият е "най-приспособимият". Тази комбинация от психологическа рана и оцеляване се превръща в гръбнак на формирането на смисъл, при което опитът от оцеляването и преодоляването осигурява чувство на удовлетворение и придава смисъл на страданието и упорството.

То се превръща и в основен компонент на това, което наричаме житейски уроци, които са когнитивното структуриране на преживяванията на оцеляването. В екологичния модел на устойчивостта се описва като разнообразие от взаимосвързани психологически промени, подобряващи адаптивното управление на стресовете. Този модел, който изследва разнообразните източници и прояви на сила сред преживелите травма, също поставя преживяването като крайъгълен камък на резилианса (способността да посрещнеш ударите на живота и не просто да оцеляваш, а да се развиваш и да вървиш напред, б. ред.) (Harvey, 2007).

Премини към част 2 - ТУК.