Премиерата на книгата на Веселина Узунова „Белязан доживот“ – спомени на полицейския служител Здравко Шейтанов събра в четвъртък, 1 февруари 2024 г., в Столична библиотека публика, която не е спирала да търси истината и причините за антихуманния характер на комунистическия режим в България, едно от проявленията на който е т. нар. народен съд (1944-1945), произнесъл най-масовите смъртни присъди в българската история без право да бъдат обжалвани и с цел да бъде ликвидиран тогавашния елит на нацията ни.

Книгата е чудесно съчетание между спомените на един полицейски служител в контраразузнаването в полицията в Хасково, който е осъден през 1945 г. на 15 години от състав на „народния съд“ в същия град, и изследователска работа, извършена от автора на книгата в различни архиви, очертаваща рамка с важни подробности от тогавашните събития в национален и регионален план.

Веселина Узунова е асистент в Института за исторически изследвания на БАН и главен уредник в Регионалния исторически музей в Хасково, а книгата е издание на издателство „Проф. Марин Дринов“ – БАН.

Важно е да се отбележи, че Узунова е работила в тясно сътрудничество с дъщеря на Здравко Шетанов – Дора Димитрова и е получила достъп до досието на баща ѝ в Държавна сигурност, съхранявано в Комисията по досиетата.

Съвестта, която ни гризе…

„Ако погледнем пътя, който извървяхме последните 35 години, можем да научим много не само за колективната ни памет, но и за съвестта, която гризе обществото и го разделя с огромна червена линия“, заяви по време на представянето на книгата авторът ѝ Веселина Узунова.

По думите ѝ днешното общество – жертва на дългогодишната пропаганда в историческата наука – живее в безпаметност и е неспособно да направи обективна оценка на исторически събития.

Според нея то се е позиционирало в двете крайности – от пълното отрицание на всичко, случило се през втората половина на 20-ти век, до необяснимата соц.-носталгия и циничното „Всеки сам си преценя“ и „имам право на различно мнение“.

Узунова е категорична, че когато става въпрос за „народния съд“, две мнения не би следвало да има

„На всички нас ни се иска да затворим тъжната страница от историята и да продължим пътя си напред, носейки миналото като обеца на ухото. Но прочели ли сме я? Разбрали ли сме я“, запита тя.

„Партизанският съд“

Узунова припомни, че през 1989 г. проф. Токушев прави първото изследване за „народния съд“ в България като юрист.

В него той недвусмислено казва, че от гледна точка на правото, това не е съдебен процес и припомня, че известно време се е наричал „партизански съд“ или „съд на ОФ“.

„Но този юридически несъстоятелен съд, издава съвсем истински присъди и чрез него са избити и дамгосани истински хора“, заяви Веселина Узунова.

Късата памет на обществото

Тя отбеляза, че за съжаление паметта на обществото е къса – през 90те години на миналия век никой не си е позволявал публично да отрича, че „народния съд“ е несправедливост, едно историческо недоразумение, което повече не бива никога да се повтаря.

През последното десетилетие все повече хора публично заявяват, че „народният съд“ е бил справедливо наказание за деянията на хора, свързани с предишната власт и че в Европа са се провеждали навсякъде подобни трибунали и той е необходим и днес, за да се прочистим от нежеланите политически личности и явления.

Смелостта на напишеш спомени за комунистическия ад

Узунова припомни думите на нейния герой в книгата Здравко Шетанов: „Който не е минавал през комунистическото правосъдие, той не знае какво значи думата страх“, казани от него при среща с майка (уредник в хасковския музей) през 90-те години.

„Страданията на този човек са битие за много други, които не са имали смелостта да напишат своите спомени, а може би просто не са доживели до края на тоталитарния режим“, каза авторът.

Узунова описа кръговете на „ада“, продължил 15 години, през които той минава през следствието на ДС, през затворите в Хасково, Кърджали, затворническото подразделение на мините в Димитровград, затвора във Варна.

Накрая, след като ДС не успява да го пречупи, той е изпратен в лагера „Белене“ без съд и присъда, с максимален срок на въдворяване от 7 години, за да не върне никога жив от там.

Хората в спомените на Здравко Шетанов

През годините на затвори и лагери, Здравко Шейтанов се среща и разказва в спомените си за хора, споделили съдбата му като: освен целия състав на хасковската полиция, начело с коменданта Стоян Овчаров, той говори за народните представители Георги Чалбуров и о.з. полк. Никола Генков; за офицерите Велико Маринов, Кирил Христов, Никола Пейчев, Теню Гогов, Кузман Бончев; бившите министри Стойчо Мошанов и Борис Павлов, собственикът на шоколадова фабрика Христо Балакчиев и началникът на криминалната полиция в София Данаил Коларов, генералите Трендафилов, Йонов, Йоновски, полк. Христо Бърдаров, полк. Зашев, Перо Шанданов, граф Лобанов, министрите Савов и Димитър Вълев, народните представители Минчо Драндаревски и Бокуров, земеделецът Петър Сърбински.

Не са пропуснати в спомените на Здравко Шейтанов и интересни личности, някои от които достигнали високи държавни назначения: д-р Павел Тагаров – министър на вероизповеданията, Янчо Костов – армейски командир и в следващите години достига до Първи заместник-началник на Главното политическо управление на БНА, Васил Иванов – професор в Софийския университет, Демир Янев - министър на просветата, народен представител в 4 поредни мандата на ОНС, дипломат и носител на високи държавни отличия, Благой Пенев – народен представител, заместник-министър, началник на ДС, Динко Атанасов – втори секретар на ОК на БКП в Хасково с ресор култура, Георги Иванов – обвинителят на Народния съд в Хасково, който скалъпва обвиненията, Христо Петров – началник на ДС в Кърджали.

Досието на бившия контраразузнавач в ДС

Съхраненото в архива на ДС досие на Здравко Шейтанов, с което Веселина Узунова работи, ѝ дава възможност да проследи действията на ДС и да се направим изводи за методите и целите на репресивния апарат, както и за огромния оперативна и агентурна мрежа, работеща денонощно, за да унищожи, да смачка българските граждани, имали нещастието да попаднат в графата „бивши хора“.

Книгата документира как ръководството на ДС не само изпраща без съд и присъда невинни хора по лагери, но и нейни служители нагласят и изфабрикува показания, за да уличат неудобни на режима хора в несъществуващи престъпления.

Как в тази нечестива дейност с охота се включват колеги, познати и съседи на набелязаната жертва – хора, които днес с отвращение наричаме „доносници“. От съдържанието на книгата ще си дадете сметка колко травмирано е всъщност нашето общество, колко разбито и отчаяно, колко озлобено и нещастно, и в крайна сметка неспособно да изпита съчувствие към болката на друго живо същество.

Най-после свободен човек!

„Здравко Шейтанов е един от онези българи, родени и живели в т. нар. „царско време“, преживял „мероприятията“ на „Народната република“ с целия ѝ наказателен и превъзпитателен арсенал, но дочакал падането на комунизма в България. Най-после свободен човек, без непрекъснато промъкващата се около него сянка на Държавна сигурност, той се радва на настъпилото ново време и пише спомените си за бъдещите поколения, за да не бъде забравена тъмната страна на някогашния „светъл комунизъм“, заяви Веселина Узунова.

„Скромните си спестявания дава за вестник „Демокрацията“. В началото на политическите промени възникналия тогава СДС получава много дарения от пострадали от комунистическия режим българи. Здравко Шейтанов е живял като свободен човек 10 години, до 2000 г., и не е останал разочарован, защото единственото нещо, което е желал и мечтал по време на тежките изпитания, е било да бъде свободен човек. Затова и тази книга е посветена на свободния човек“, заключи Веселина Узунова.

Дъщерята на Здравко Шейтанов: Баща ми беше скала зад гърба ни

На премиерата на книгата присъства и дъщерята на Здравко Шейтанов Дора Димитрова.

„Баща ми беше среден на ръст – около 1.70 м, мургав с теменужено сини очи, прошарена леко от възрастта коса. Негови съвременници казват, че бил красив мъж. Имаше пъргав ум – аналитичен. Природно-интелигентен, баща ми беше страхотен събеседник по всякакви теми – спорт, политика, музика, шах, книги. Като баща – грижовен, любящ, строг - нищо не убягваше от погледа му“, сподели тя пред публиката.

„Винаги интересуващ се, как сме, как е минал денят ни. На трапезата ни трябваше да има винаги хубава храна! Да ходим на езикова, музикална школа, стремеше се да сме широко образовани! Взискателен към нас, но и винаги скалата зад гърба ни! Аз бях вече попораснала, когато научих за затворите, за „Белене“. Години по късно си дадох сметка, че той е стаявал тази мъка в душата си, за да ни предпази - да не се озлобим срещу властта“, продължи Дора Димитрова.

Клеймото „народен враг“

„Клеймото „народен враг“ не подмина мен и по-малкия ми брат още като ученици и баща ми води много битки – сам срещу всички, за да отстои правото ни на образование и достоен живот“, не скри дъщерята на бившият контраразузнавач, осъден от „народния съд“.

„Беше благороден и ни учеше от малки на това да помагаш на другите, да не се присмиваш някому, да защитаваш слабия! Когато съм се родила той е бил на 55 години. Сега съм приблизително на тази възраст и си давам сметка, колко труден е бил животът му. Той продължи да работи до 80 годишна възраст - пенсията му беше нищожна, а децата му – още ученици! Какво ли му е било? Не ни глезеше, а ни учеше на работа! Подготвяше ни за живота“, сподели още Дора Димитрова.

Тя разказа как е слушал забранените радиостанции – „Свободна Европа“, „Дойче веле“, „Гласът на Америка“. Умеел е да чете между редовете.

„Даде и последните си спестявания за демокрацията“

„Когато видеше някого за първи път, той можеше да направи точен психологически профил на човека по чертите на лицето! Това уникално негово качество, мисля, е придобил като полицай в криминален отдел преди 9-ти септември“, добави Дора Димитрова.

„През 1989-та година, когато се проведе срещата във френското посолство между президента Франсоа Митеран с наши дисиденти, той ми каза, че ще има промяна! Ще завее друг вятър“, спомни си дъщерята.

„ Да, знаем какво стана на 10 ноември 1089 г. Беше много развълнуван – положително! Даде и последните спестявания, които имаше за демокрацията … Тате, те и сега имат нужда от подкрепа! Такъв беше моят баща – обичащ, даващ! Почина на 10.11. 2000 г. като свободен човек“, заключи развълнувана Дора Димитрова.