Desebg.com публикува спомените на писателя и политически емигрант Ванцети Василев, предоставени на сайта, по повод 30-годишнината от издаването на книгата му „Семената на страха“, посветена на комунистическите лагери. Авторът е син на анархиста Димитър Василев Стоянов (Ачанов) от Перник, въдворен без съд и присъда в лагерите – „Дупница“, „Богданов дол“, „Николаево“ и „Белене“. „Семената на страха“ включва спомените на Ванцети Василев за свижданията с майка си в последните три от изброените лагери, както и разказите с бивши лагеристи, приятели на баща му, след освобождаването им. Преследван като син на „враг на народа“ Ванцети Василев бяга от НРБ през 1988 г. през границата с тогавашна Югославия, като изнася и своя ръкопис за лагерите. Вътрешните подзаглавия са на desebg.com.

Презокеанското пътешествие на един ръкопис

В онези времена не предполагах, че някога ще имам желание да разкажа историята на ръкописа „Семената на страха” Сега се налага, защото Портал „Култура”, сайта dnevnik.bg и сайта desebg.com отбелязаха 30-годишнината от издаването на книгата с рецензия на литературния критик Росица Чернокожева.

Другото обстоятелство е, че малко хора знаят за презокеанското пътешествие на този текст, както и факта, че съвсем случайно открих второто копие, което бях скрил в двойния таван в една от стаите на плевнята тогава, която превръщах в къща в родното село на майка ми.

Бяхме се уговорили с нея при неуспешен опит за бягство от моя страна, тя да намери начин да го разпространи, като по този начин информира за предполагаемо мое безследно изчезване в килиите на ДС. При едно такова развитие на нещата едва ли някой би узнал за моето съществуване и моите записки.

Откриването на забравения ръкопис ми даде още възможността да уточня и коригирам някои събития, дати и личности, за които неволно бях допуснал грешки.

Идеята да напиша книга за комунистическите лагери в България

Идеята да напиша книга за българските концентрационни лагери или наричани трудово-възпитателни училища в България се роди в началото на седемдесетте години на миналия век, малко преди смъртта на баща ми през 1971 година. Александър Наков, лагерист № 4 в книгата ми, донесе на баща ми „Един ден от живота на Иван Денисович” на Александър Солженицин.

Никита Хрущов се беше появил на политическата сцена като първи секретар на комунистическата партия на Съветския съюз. Сталинският режим бе денонсиран. Това беше и първото пропукване на съветската система. По това време, с помощта на А. Твардовски, редактор на списанието „Новий мир” и личната благословия на Хрушчов, книгата на Солженицин вижда бял свят през 1962 г. Само една година по-късно издателството българското издателство „Народна култура” я издава на български език в превод на Венцел Райчев.

Книгата беше отпечатана на циклостил и сложена в папка. Правеше впечатление, че е минала през доста ръце. Не си спомням дали името на преводача беше напечатано. Книгата предизвика огромен интерес сред читателите в България, но тиражът беше ограничен.

Вероятно, от по-високо място бяха решили, че това циклостилно издание ще отговори на нуждите на търсещите. Бях потресен. До този момент в живота си не бях чел подобна литература. Най-сетне истината за съветските лагери излизаше наяве.

Аз бях син на концлагерист

Аз бях син на концлагерист. Баща ми Димитър Василев Стоянов(Ачанов) бе въдворяван в няколко от концлагерите на България, наречени от партията „Трудово-възпитателни училища”. Последният от тях беше на остров Белене (авторът има предвид остров Персин до тогавашното село Белене, днес град, където през 1949 г. комунистическият режим създава най-големия лагер за политически противници на БКП „Белене“, б. ред.).

Придружавах майка ми на свиждания с него до три от тези лагери („Богданов дол, „Николаево“ и „Белене“, б. ред.). Спомените от тези пътувания и разказите на лагеристи и техни близки, по-късно, когато лагерите бяха закрити, обременяваха паметта ми.

Питах се защо вече има книга за руските лагери, а за българските няма?! Над спомените и разказите ще се спусне забравата, подробностите от живота на българските зекове (жаргонно съкращение от руската дума „заключенный“ – затворник, б. ред.) ще се забравят с тяхното физическо изчезване.

Слушах разказите на бившите лагеристи

Слушах разказите на бившите лагеристи и се опитвах да ги запомня. Започнах да прехвърлям информацията от паметта ми върху хартия. Размразяването, което Хрушчов започна, подхрани надеждите на много хора, че съветската система ще се промени в положителна посока.

Живеех с убеждението, че размразяването ще продължи и книги, като „Един ден от живота на Иван Денисович”, само че за българските лагери, ще излязат и в България Не посветих никого в дейността си. Знаеше само майка ми. Краткото размразяване в съветската система приключи със свалянето на Хрушчов от власт.

Ал. Наков и още двама съидейници на баща ми бяха арестувани затова, че на погребението му бяха произнесли кратки слова. Бяха въдворени за няколко години в затънтени села на България, където трябвало да се разписват всяка сутрин и вечер в съответните кметства. Размразяването в Съветската империя приключи бързо и хладният повей на Студената война отново легна върху планетата.

Не помня какво донесе това кратко разведряване в културния живот на България и по-специално в литературата, но фактът, че имаше концлагери, в които комунистите въдворяваха политическите си противници, оставаше табу.

Спомените от лагерите в книгата ми са на лагеристите и техните близки. Това бяха съидейници на баща ми, анархисти, семейства от вътрешния кръг приятели на баща ми, с някои от които разменяхме гостувания почти всеки ден. Семейството на лагеристката в женския лагер в Босна, която бе предложила за четене „Разораната целина” на Шолохов в часовете за превъзпитание на лагеристите, живя у нас дълги години.

Записките започват да се трупат

Темата за лагерите, условията в тях, интересни случки, било то тъжни или комични, кой каква посока бе поел след затварянето на лагерите, присъстваха неизменно в разговорите. Не беше трудно, когато бях забравил факти от предишни разговори да отворя отново темата. Още същата вечер или на следващия ден преглеждах старите записки и записвах новите разкази.

Имах два задължителни въпроса, които задавах само по веднъж на всеки от тях. Първият: „Ти поиска ли документ за ареста ти и последвалото въдворяване?” Отговорът на всички лагеристи беше отрицателен, с изключение на № 3 от книгата, Никола Аршинков. Така се открои една от големите разлики с руските лагеристи.

В Съветска Русия те бяха осъждани на пет, десет или повече години бързо по скалъпени обвинения от родилата безброй закони за защита на държавата съветска правна система.

В България комунистите арестували гражданите и селяните без каквато и да е юридическа основа. Голямата част от тях са въдворени без съдебни процеси. Документи за престоя на българските зекове в лагерите са им издавани след години и то когато започват да събират документи за пенсиониране и тези години им се признават за трудов стаж.

Разликите в съветските и българските комунистически лагери

Когато препрочетох „Един ден на Иван Денисович”, а сетне прочетох и неговия епичен „Архипелагът ГУЛАГ”, както и книгите на Варлам Шаламов и Ан Епълбаум, видях разликите между лагерите в двете страни. Съветските имаха един допълнителен мъчител - суровата природа на мъртвите сибирски полета, докато българските комунисти бяха надминали в мъченията съветските си учители.

Това проличава особено в спомените за лагера край Ловеч, където след закриването на лагера „Белене“, са въдворявани хора по политически причини, както и млади хора, обвинени в увлечение по западната мода или с неморално и хулиганско поведение.

Чувството за взаимопомощ у българските зекове, особено сред хората с еднаква партийна и идеологическа принадлежност, стои много по-високо от това на руските. „Човек за човека е вълк!” - твърдят те. Документи и наредби за кои наказания са позволени и кои мъчения са били забранени, не са показани на нито един от задържаните в българския Гулаг.

Вторият ми въпрос: Имало ли е някой, който е водил записки или дневник. Отговорът беше отрицателен, без изключения. “Претърсваха ни едва ли не всеки ден. И за такова прегрешение можеше да загубиш живота си!” казваха всички. Оказва се обаче, че изключения е имало. Информация за тях се появи след падането на комунизма.

Лагеристите, писали спомени за комунистическите лагери

Стефан Бочев, бивш дипломат, земеделец по убеждения, издава книгата си “Белене, сказание за концлагерна България” през 1990 година. Арестуват го през май 1949 г. И го въдворяват на остров Белене. Там престоява осемнадесет месеца. Освобождават го през ноември 1950. По време на този престой заболява от краста. Това обстоятелство му помага да изнесе бележки от ежедневието на лагера, скрити в чорапите му и в долното му бельо между краката му.

Охраната се държи на разстояние от него, страхувайки се от зараза. Пет месеца след това го арестуват отново и го пращат в Белене. Купил е две тетрадки, всяка от тях с обем 200 страници. Запълва ги най-подробно. Опитва се да ги изнесе чрез посредник през 1953 г., давайки ги на лагериста Латин Божилов от с. Гниляне, приятел, съидейник, който лагерната управа освобождава през август. Латин уверил, че има канал за тази цел. Стефан Бочев надписва записките „Бележки на Борис Павлов” от съображения за сигурност. Същият е концлагерист, починал в лагера предната година.

Записките тръгват по канала, но никога не виждат бял свят. Изчезват безследно. През 1974 г. в ръцете му попада “Архипелагът ГУЛАГ”. Книгата възкресява неговите спомени и той сяда и написва сто страници. Озаглавява записките си “Обор край Дунава”. Не издържа емоционално и прекъсва. През 1984 г. Стефан Бочев подновява писането на книгата си „Белене - Сказание за концлагерна България” по спомените си, които са публикувани през 1990 г. от изд. „Наука и изкуство”, София. Надеждите на автора, че от тази литература “ще се вдигне жив онзи страшен, обвинителен полъх от “Персин, земя на пот и кръв” не се оправдаха.

Друг лагерист от „Белене“ Недялко Гешев, който успява да избяга на втория опит, започва да описва спомените си за концлагера, след като се установява в Белгия. Там ги издава ги през 1983 г. – двадесет и пет години след като ги е започнал.

Моят ръкопис е оформен като Самиздат през същата година. Читателите ми бяха около дузина. Книгата на Йордан Вълчев „Куциян” излиза през декември 1990 г. Авторът споменава, че е изнесъл записки от този лагер, които използвал при написването на книгата. „Все някой ще знае за някого повече от това, което съм записал” – с тези уводни думи започва книгата си Йордан Вълчев и моли читателите да му пишат, ако имат някаква информация, която той няма за да обогати книгата в евентуално следващо издание.

Добавям още няколко книги, които оформят една шесторка, полагаща основите на литературата за лагерите в страната ни: албумът „Затворът Белене” на Крум Хорозов и стихосбирката „Вик от каторгата” на Йосиф Петров, издадена от изд. “Звезди“, и трите издадени през 1990 и трилогията на Петко Огойски “Записки на българските страдания”, първата част от която е публикувана в началото на 1995 г.

Поезията на Йосиф Петров

Йосиф Петров е въдворен в „Белене“ в периода май 1955 г. - септември 1959 г. Първото си стихотворение “Клетва” написва в килиите на Държавна Сигурност. Следват още три, написани вече в концлагера в Белене. Казвам написва, а всъщност той ги пише мислено в своята глава. Наизустява ги и ги повтаря всеки ден за да не ги забрави. Стихотворенията стават 32. Трудно е да ги запомни.

Не вярва, че ще излезе някой ден жив от лагера. Намира хартия и ги записва върху нея. Затваря ги в стъклен буркан. Дава ги на Жельо Еленков, негов приятел и съидейник. Жельо работи като зидар на новата административна сграда на лагера. Зазижда ги в стената, с надеждата да бъдат намерени при други времена.

Опасенията на Йосиф Петров, че ще остави костите си в лагера не се сбъдват. Освобождават го през 1959 г. Написва отново стихотворенията и ги заравя под земята, на място, което само той знае. Стихотворенията стоят погребани в продължение на 30 години. Ексхумира ги през 1990 г. В предговора към книгата Радой Ралин го нарича „Плененият поет”.

Българският ГУЛАГ и трилогията на Огойски

„Българският Гулаг. Свидетели” на авторския колектив Екатерина Бончева, Едвин Сугарев, Жак Соломон и Свилен Пътов, издание на в. „Демокрация”, излиза през 1991 г.

Петко Огойски казва, че пише трилогията си в продължение на 43 години. Изнася от затвора в Белене един къшей хляб от дневната си дажба, който пази в личната си колекция.
След този период започват да излизат от печат спомените на много други лагеристи.

През 2014 г. излиза „Малка справка” на Петър Байчев. Единствената книга за Белене, включваща над 200 автентични рисунки и бележки на автора, самият той концлагерист. Една част от тях изнася неговия приятел Кольо, освободен преди него.

Останалата част от рисунки и стенографирани бележки успява да изнесе от лагера в куфар с двойно дъно, когато го освобождават през 1954 г. Отива при семейството си в Разград, където е въдворено семейството му. Не се бави, започва да пише записки за годините прекарани в лагера.

Най-сериозният риск

Най-сериозният риск на който се изложих, когато записвах спомените на бившите лагеристи, бе едно гостуване при моя кръстник Христо Колев, лагерист №5 от книгата, президент на федерацията на анархистите в България. Той беше въдворен в родното си село Балван, Великотърновско. Желанието да включа в книгата си и разказа на някой от обслужващия персонал на лагерите ме накара да рискувам.

Исках някой от хората с пушки да започне разказа си така: „Да, аз бях един от милиционерите в охраната на лагера. Аз съм свидетел на тези години на това място.” Христо Колев можеше да ми даде името и местожителството на онзи полицай, който беше правил услуги на лагеристите и за когото казваше, че е готов “да го защити с гърдите си”, ако след време нещата се придвижат в посока на търсене на съдебна отговорност на извършителите на тези престъпления.

Беше малко преди защитата на дисертацията ми, а градчето Плачковци беше единственото място, което имаше научна база в моята област. Запазих две нощувки в стая в местния хотел. Плачковци е близо до Балван. Първата вечер не спах в хотела, но фактурата от нощувката ми беше алиби, ако се наложеше да давам обяснения. В края на есента се стъмваше се рано.

Взех късния автобус и намерих в тъмнината къщата на кръстника си. Разговаряхме с него до полунощ. Не му казах истинската причина за моето посещение. Подхвърлих само, че помня за онзи милиционер от охраната на Белене, който правил услуги на лагеристите и за който той самият бе заявил, че ако се наложи, би се изправил пред него с гърдите си да го защити. Помнеше малкото му име и родното му село в Брезнишко.

Споменах само, че се готвя да започна работа в Плачковци и че като мой кръстник, бях решил да го посетя. Почувствах, че оставих съмнение у него, че Държавна сигурност ме е изпратила да го шпионирам. Тръгнах си призори, с първия автобус обратно към Плачковци. Кръстникът ми настояваше да остана и през деня. Къщата им в Балван бе къща на заможни селяни. Искаше ми се да остана, да я разгледам, да се разходим из селото.

Отказах му с претекст, че имам среща с директора на предприятието за леене на базалтови плочи. Нито тогава, нито след години, когато досието ми бе в ръцете ми, открих донос за посещението си в Балван - бях се промъкнал незабележим.

Записки, скрити в дървена кочина

Криех записките, които все още не бяха ръкопис, в дървена кочина, която беше долепена до клозета в двора ни. Тогава все още не бяхме отчуждени и живеехме в къща, купена от дядо ми в началото на миналия век. Беше най-старата къща в града.

Някога баните в къщите все още бяха рядкост, а тоалетните обикновено се намираха в най-отдалечената част на двора. Гражданите на Перник ходеха да се къпят в двете обществени бани. През лятото топлехме вода и можеше да вземем един „душ” в тези външни клозети.

Първите две части „Машината” и „Конкурсът”, писани с химикалка и на ръка стояха в това скривалище. Разказите на лагеристите включих в „Машината”. Аз нямах пишеща машина. Имаше на пазара и не бяха скъпи - можеше да се купи, но се опасявах, че Държавна сигурност държи под око тези продажби, а аз не желаех да вляза в полезрението й.

Първият опит за бягство

Някъде в тези години направих и първия си опит да избягам нелегално. Не мога да кажа дали беше през 1979 или 1980. Помня, че беше между ражданията на двамата ми сина (1978 и 1981). Получих открити листове за мен и съпругата ми за събора на българо-югославската граница край с. Стрезимировци.

Сутринта, преди тръгване, обух противовенозните чорапи и в тях, увити около бедрата ми, поставих листовете от ръкописа. Съпругата ми забеляза действията ми и ме попита какво съм решил. Не отговорих. Трябваше да пресечем Югославия. От там в Италия и после към Америка. По-късно щяхме да поискаме от “Червен кръст” да издейства две - три годишния ни син да се присъедини към нас.

Такива случаи в световната практика на емигрантството вече имаше. Процесът беше дълъг, понякога протичаше с години, но рано или късно винаги беше успешен. Майка ми беше обещала да се грижи за детето, ако решим да бягаме.

Този мой план споделих с жена си едва на границата, отново от съображения за сигурност. Последваха тежки часове на убеждаване и спорове между двама ни. От очите на жена ми като поток се лееха сълзи: “Как ще оставя сина си? На кого? Те няма никога да го пуснат да дойде при нас. Ти си луд!” Съборът в Стрезимировци имаше едно улеснение, според мен, че разрешаваше да се стигне до най-близкото градче на територията на бивша Югославия. От там нататък “Бог е с нас!” казвах си аз.

Мисля, че вървяхме в посока на това градче около час. Отчаянието на жена ми растеше; погледнех ли я в лицето виждах страданието й и цялата жестокост на плана ми и моето поведение. Съпротивителни ми сили намаляваха.

Нека прибавя и факта, че у мен се появи страх от цялата неизвестност, който растеше и растеше. Нали ръкописът, увит около бедрата ми описваше този страх. Капитулирах. Поехме пътя назад.

Новото „местожителство“ на ръкописа за лагерите

Започнах работа в експерименталния цех на института по електропромишленност в с. Жабляно. Имах голямо улеснение - можех да ползвам без разрешение пишещата машина, която бе ми предоставена за работа в канцеларията.

Взимах я всеки ден след края на работното време, скрита в голяма чиновническа чанта, слагах я в колата и само след половин час можех да седна зад нея в плевнята, която бавно се превръщаше в къща в родното село на майка ми, Враня стена.

Това беше новото местожителство на ръкописа. Беше опасно. Ако някой разбереше и информираше хората на Държавна сигурност, попадах в ръцете им. Изключвах покупката на пишеща машина не поради финансови причини, можех да си я позволя. Причината бе друга. Ако ченгетата намереха само един лист от ръкописа, разследването им в последствие неминуемо щеше да достигне до пишещата машина.

Купувах само хартия и индиго - ако ползвах служебни, някой можеше да забележи липсата им. Пишех в три екземпляра. Третият излизаше неясен и труден за четене. Спазвах желязна дисциплина.

Скривалището в кошерите

Веднага щом приключех писането с пишещата машина, скривах ръкописа в пита за зазимяване в някой от кошерите.

Когато ръкописът набъбна, питите станаха две. Това са тези пити, които пчеларите слагат наесен в двата края на кошерите.

По-дебели са на размер от обикновените пити и представляват платно, опънато върху дървена рамка, а вътрешността е запълнена със слама или плат, което намалява силата на студа през зимата. Приготви ги майка ми. Бяхме преустановили пчеларството, но кошерите останаха по местата си до моето бягство.

Когато идваше на село, майка ми бе пазачът на дейността ми. Предупреждаваше ме, когато неканени гости се появяваха на портата. Тракането по клавишите на пишещата машина също можеше да ме издаде.

Ръкописът беше завършен през май 1983.

Островът на забравените“ по радио „Свободна Европа“

Бях подал молба за открит лист и за двата събора, този на Славчето и този край с. Стрезимировци. Получих отказ и за двата.

Бях редовен слушател на „Свободна Европа” и “Гласът на Америка”. В едно предаване по радио „Свободна Европа” през лятото на 1983 г. Румяна Узунова представи книгата „Островът на забравените” на Недялко Гешев, емигрант в Белгия и бивш концлагерист в Белене.

Имахме само един беглец в нашия род - Любен Монев, мой първи братовчед, син на леля ми, сестра на баща ми. Беше женен за чехкиня и живееха в Чехия. Идваха всяка година на почивка на Черно море. Пътуването му до България и обратно до Чехия минаваше през Румъния.

Не му се разрешаваше да направи това през бивша Югославия. Винаги беше искал да избяга зад Желязната завеса. Събитията през 1968 г. предизвикали промени в трафика заради позицията на Румъния и този път беше получил разрешение да се върне в Чехия през Югославия. Не се колебал нито за миг. От Белград се отправил за Австрия.

Възползвал се от възможността на статута на чешките емигранти след влизането на съветските танкове в Прага. А от Австрия - към Швейцария. Получи политическо убежище и живееше там със семейството си.

Баща му, Стефан Монев, механик, поправяше пишещи машини. Ателието му беше на „Позитано”, точно срещу северната страна на Съдебната палата в София. Беше земеделец, изпитваше симпатии към анархистите.

Помня думите му: „Тази година комунистите ядоха ябълки, но череши едва ли ще ядат. Никоя власт не е векувала.” Беше арестуван и преместван в различни лагери за кратки периоди. Най-накрая се беше озовал в Белене. Там бе престоял около една година.

След предаването отидох на гости у лелини. Живееха на ул. “Войнягово” № 4 в Княжево, близо до вилата на ген. Славчо Трънски. Разказах какво бях чул по радио “Свободна Европа”. При първия удобен момент лелинчо помолил сина си да купи книгата и да намери начин да ни я изпрати в България.

Единствената възможност беше при пътуване на родителите до Швейцария. В този период обаче разрешиха само на леля ми да посети сина си, а лелинчо ми получи отказ.

Братовчед ми пък отказал да изпрати книгата по майка си, за да не я подлага на опасност при митническите проверки и че ще търси друга възможност да ни я изпрати. Не можа да намери начин чак до моето бягство.

Подари ми книгата, заедно с писмо от Недялко Гешев през 1988 г. в Рим, когато дойде да ме посети в първите месеци от моята емиграция. Книгата и писмото от автора влязоха в семейния архив, част от който бе представен в Европейската програма “Кураж”. (Прилагам копия от тях.)

Пипалата на Пернишкото КДС

Продължавах да подавам молби за открит лист за свиждания на българо - югославската граница след нерешителния опит край с. Стрезимировци. Убеждавах се, че ще го направя, но сам. Получавах само откази. Пернишкото КДС сключваше пипалата си около шията ми. Трябваше да търся момента, в който някоя врата ще се открехне и аз трябваше да съм готов за него.

На първата страница на ръкописа под заглавието бях написал “САМИЗДАТ”. Единият екземпляр скрих в двойния таван в една от стаите във Враня стена. Вторият остана скрит в кошерите в двора. Излезе от там за да бъде прочетен от двама души, единият от тях майка ми.

Някои от разказите на лагеристите прочетох на пернишкия художник Васил Крапчански, съвсем конспиративно, когато се разхождахме по пътеките край река Струма в протежение на жп. линията към Кюстендил и първия тунел.

Това бяха от онези срещи, когато двама приятели се срещаха да обменят тайно мисли, само двама, защото третият можеше да се окаже нежелателен свидетел. Така беше по времето на комунизма. Васко отказа да прочете целия ръкопис; по това време Държавна сигурност редовно го привикваше да дава показания за връзката си с нашумелия по това време художник-карикатурист Тодор Цонев.

Разбрахме се това да стане, когато нещата поутихнат. „Той пише текстове” представяше ме в по-безопасни среди Васко. Макар да гъделичкаше моето себелюбие, този начин на въвеждането ми в някои среди криеше опасност.

„Какви текстове? Публикувал ли си нещо?” би ме попитал някой доносник. „Всеки втори е такъв.” - мълвяха слуховете. След което прилежно би написал доноса си, представил го на разработващия офицер. Моята конспиративна дейност можеше да приключи в един такъв предполагаем момент. Помолих Крапчански да не прави повече това.

Имах още двама читатели на ръкописа, преди да избягам.
Прилагам първите две страници от втория ръкопис, който бе скрит в тавана с двойно дъно на плевнята, която превръщах в къща в родното село на майка ми.

Пролука за бягство

Пролуката за бягство за мен се открехна през май 1988 г. Успях да получа открит лист за посещение на граничната зона. Пресякох границата на събора в местността Славчето в края на юни. Бягството ми през граница е описано в епилога на книгата, който добавих в Рим.

Опити за издаване на ръкописа за лагерите

Надявах се, че в Италия мога да превърна ръкописа си в книга. Веднага щом осигурих покрив над главата си, без да се бавя влязох в контакт с журналистите Жерминал Чивиков от радио Дойче Веле и Румяна Узунова от радио Свободна Европа. Жерминал ми отговори две седмици, след като бях му изпратил ръкописа.

Според него историята била в суров вид, изисквала още редактирания и най-важното според него бе, че трябвало да отделя разказите на лагеристите в отделна книга.

Румяна Узунова бе много точна с отговора си също, но каза, че била много заета в този момент. Предлагаше да и изпратя ръкописа, след месец. Изпратих го през август. Получих отговора ѝ в края на месеца, така както беше обещала. Оценката й бе отрицателна - нищо не се случвало в тази книга. Отговорих й, че това е положението в България - там нищо не се случваше.

Друг читател по време на емиграцията ми в Италия бе Динко Статев, президент на Българската Лига за правата на човека със седалище Рим. Динко бе син на Христо Статев, първият министър-председател на задграничното българско правителство. Динко пишеше „Царят-свинар”, драма посветена на българския цар Ивайло, както ми каза в един от разговорите ни.

Бе харесал книгата ми, но искаше да вмъкнем поне едно убийство в нея, за да я направим по-продаваема на западния пазар. Освен това искаше да стане съавтор. Отказах му. Динко имаше пишеща машина с кирилица и отвърна на молбата ми да я ползвам у тях. Четвъртата част на книгата ми, озаглавена “Свинете” бе написана ръкописно. У Статеви се превърна в текст, изцяло написан на пишеща машина.

Шансовете ми да заинтересувам някое издателство с помощта на двете радиа и по този начин да получа по-специален статут, който да ме изведе по-бързо от Италия увяхнаха.

Рейгън и Горбачов бяха подписали споразумение, с което се даваше предимство на руските емигранти, главно евангелисти петдесятници. Квотата за останалите източноевропейски комунистически страни клонеше към нула.

Ръкописът прелетя с мен в САЩ

Ръкописът прелетя заедно с мен и в Съединените щати. Първите ми читатели там бяха спонсорите ми, Румяна и Иван Иванови. Румяна беше завършила руска филология и работеше в славянския отдел на Нюйоркската библиотека. И нейното мнения беше, че ръкописът ми бил в много суров вид и се нуждаел от редакция.

Скоро след това навършвах 45 години. Така се случи, че поетът Борис Христов бе на посещение в САЩ по покана на фондацията Гети. Беше гост на партито, което Хайди, американка с немски произход, даде за първия ми рожден ден в Америка.

„Защо не намери време да ми кажеш по-рано?“

Престоят му, обаче, беше претоварен със срещи, събития, пътувания и все не оставаше време за сериозен разговор. В деня преди да си замине, споделих, че съм написал книга и бих желал той да прочете ръкописа. „Защо мълча досега? – укори ме той. – Дай ми ръкописа, ще го прочета в България; но не мисли, че като приятели, книгата ти ще бъде издадена. Само ако наистина си струва.” Така ръкописът полетя отново над океана, там, откъдето бе тръгнал.

И получих депеша от него: „Защо не намери време да ми кажеш по-рано?” После продължаваше: „Книгата ще бъде издадена. Но в България в момент, хартията е дефицитна. Разказвал си ми, че си работил за католическата църква в Италия. Пиши им, помоли ги, ако могат да съдействат за намиране на хартия. Книгоиздаването тук, в България е забавено заради липсата на хартия.”

Веднага влязох във връзка с моите приятели католици в Италия. Обещаха да помогнат, но преди това искаха да узнаят какво описва, какво съдържа книгата. Не се наложи да пиша синопсис на книгата на италиански. Борис ми писа от България, че хартия е намерена.

„Семената на страха” беше издадена през 1991 г. и представена на български език от Нюйоркското издателство Крос Кълчъръл Комюникейшънс през ноември в залата на Американските механици в Ню Йорк по случай двадесетата му годишнина.

Юли 2023 г.
Ню Йорк – София – Перник