|

Документи

Документи

Календар

Черен календар на комунизма
През инквизициите на съветската система в българската ДС* ПДФ Е-мейл
ПАМЕТ - Книги
Написано от Христо Христов   
Неделя, 17 Юли 2011 14:10

Сайтът Държавна сигурност.com публикува откъс от книгата на Петър Семерджиев „Спомени” (издателство "Сиела", 2010г.).

В него бившият кандидат-член на ЦК на БКП описва следствието, през което са преминавали мятаните за врагове на комунистическата власт хора през втората половина на 40-те години и началото на 50-те години, включително и високопоставени членове на самата партия.

Вече представихме едни откъс от „Спомените” на Петър Семерджиев за фалшифициране на изборите през 1946 г.

В други публикации беше разказано повече за съдбата на Семерджиев, превърнал се след напускането на България в един от най-изявените политически емигранти от втората половина на 70-те години на миналия век.

 

 Аз бях арестуван в началото на февруари 1950 година, непосредствено след смъртта на Васил Коларов. Присъствах на погребението на Васил Коларов, участвах в официалните избори за утвърждаването на Вълко Червенков за министър-председател и за първи секретар на ЦК и помня, че няколко дни преди арестуването ми подписах и новия бюджет, т.е. – проекта за новия бюджет на държавата. .

Тогава имаше такава практика: бюджетите се утвърждаваха най-напред в Политбюро, а членовете на ЦК се запознаваха в основни линии с насоките на бюджета и слагаха своя подпис за него. След това министърът на финансите докладваше бюджета в Народното събрание, където се приемаше законът за държавния бюджет. Помня, че последните дни преди ареста ми подписах бюджета и това беше последният ми акт на партиен деец и член на ЦК.

Моята канцелария в ЦК се помещаваше в бившето председателство на републиката, там, където беше някога регентството – на улица „Московска”, в една от хубавите, модерните сгради. Там се помещаваше канцеларията, в която работех. Понеже живеех близко до ЦК (квартирата ни беше „на гърба на коня” на цар Освободител, в началото на ул. „Цар Шишман”), понякога отивах до вкъщи да почина или да обядвам.

 

Арестът

Един ден по обяд, в началото на месец февруари 1950 година, си отидох да почина. Вкъщи нямаше никой, бях сам. По едно време се звъни. Отварям вратата, гледам – трима души, единия познавах, другите двама – не. Ръководеше ги този, когото познавах. Казваше се Изидор Зеев и бе инспектор в следствения отдел на ДС. Той сложи крак на вратата, извади пистолетите с „горе ръцете”! Върнаха ме в апартамента, сложиха ми белезници, наметнаха ми балтона и ме изведоха от квартирата. Долу чакаха други с колата. Поставиха ме в колата и ме откараха в ДС, която тогава се помещаваше на Лъвов мост, бившата Дирекция на полицията.

Обстановката в тази сграда ми беше позната още от преди войната, поради няколкократното ми арестуване и смятах, че ще попадна  при  условия, които са ми известни. Още при отвеждането ми в приемната, обаче, се оказа нещо  различно. Задължиха ме да се съблека. Останах гол. Прегледаха ме, накараха ме да се наведа. След това ми обвързаха ръцете с бинтове и отново ми сложиха белезниците, този път вече с ръце, поставени зад гърба. Първоначално всичко това приех като някаква грешка, защото не считах, че има каквото и да било основание да бъда арестуван. От друга страна пък, тази процедура в приемната на ареста на ДС ми се стори като нещо ново, което по-рано не се е прилагало, макар при арестуването ми от старата полиция също винаги да са ми слагали белезници. Този път обаче прегледът, проверката на дрехите, оглеждането на тялото, обвързването с бинтове ми  възприех като някакви предохранителни мерки в положителен смисъл.

От приемната бях отведен веднага в една стая, която по-късно обикновено наричаха следствен кабинет. Там ни чакаше следовател, който, както разбрах по-късно, бе ръководителят на следствената група, на която бях предоставен. Дойде и инспекторът на следствения отдел към ДС, Зеев и поискаха от мен да разкажа за своята вражеска  дейност, което трябваше да сторя, като седна и веднага напиша подробно своята биография.

Особено внимание трябваше да обърна на участието си в комунистическото движение, на дейността, която съм извършил в него; да по- соча хората, с които съм я извършил, като трябваше да се постарая подробно да изложа фактите и да посоча имената. В първия момент аз, слушайки искането „да разкажа за своята вражеска дейност”, изразих протеста си, но обстановката беше такава, че изискваха да напиша биографията си. Развързаха ми ръцете, дадоха ми хартия и писалка и аз седнах подробно да описвам своята дейност в комунистическото движение. Това продължи, може би, два-три дни. Оказа се така, че след като писах през деня (арестуването ми беше извършено в един или два часа по обяд), писах и през нощта, и може би едва към 2-3 часа след полунощ ме отправиха в килия.

Рано сутринта обаче ме изведоха, също за да продължа да пиша тези сведения. След като завърших (може би това беше на третия ден, защото постепенно се губеше и ориентировката ми за времето), предадох и последния лист. Тогава бях върнат в килията, но в такова положение – с ръце, поставени на гърба и с белезници. Може би минаха три-четири дни, докато отново ме отведат в същата следствена стая, при същите лица, и отново се появи инспекторът Зеев с написаните от мене листове. Видях, че на различни места по страниците са поставени различни знаци, направени са разни бележки.

Чух от него, че всичко това, което съм разказал е добре, дал съм отчасти пояснения за моята дейност в комунистическото движение, но не съм разказал нищо за своята вражеска дейност. Тепърва ми предстояло да направя това и че на мое разположение (разговорът все още се водеше в един легален и внимателен тон) ще бъде следователят ми с неговата група. Аз трябвало да сторя това, като обърна особено внимание на отделни моменти, засягащи моята дейност в комунистическото движение – какви предателства съм извършил, с кого съм бил свързан, с кого съм вършил тези предателства и т.н. Накрая той си излезе така, с много енергична стъпка и аз останах на разположение на следователя.

В този момент  бях с развързани ръце и започна първоначално престрелката между мен и следователя,  изразяваща се в словесен спор. Аз твърдях, че нямат основание да ме обвиняват във всички тези неща, че това е някакво недоразумение, а може да се нарече и престъпление, защото животът ми е преминал изключително в дейност в полза на комунистическото движение като функционер на комунистическото движение и т.н. Постепенно обаче разговорът се разгорещяваше, бях оставен прав, с вързани ръце, първоначално на гърба, а в отделни моменти и зад врата. И това продължи, може би, две-три денонощия.

 

Побоища в следствието

През това време не ми се даваше възможност да бъда върнат в килията, където бих могъл да отдъхна и да почина, не ме и развързваха. Едва на третото или четвъртото денонощие бях върнат за някой и друг час в килията. Това вече беше обстановка на безсъние и без храна, след което започнаха и побоищата. Побоищата в следствието не бяха основното средство, защото това, което се искаше да се признае, бяха клевети и лицето, което следваше да ги признае, трябваше  да се обработва в един продължителен период от време. Побоищата по краката, по главата или по ръцете бяха допълнително средство и с тях не се стремяха да омаломощят физически човека или да увредят някоя част от тялото, а просто да смажат човека физически и духовно.

Следствието се водеше в продължителност от време, което бе неизвестно за мен – седмици ли минаха, месеци ли минаха – не можех да се ориентирам. Бях арестуван в началото на февруари, беше студено време, беше валяло сняг, а вече не знаех има ли сняг, изминал ли е зимният период, настъпила ли е пролет. Загубил бях всякаква представа за времето и изпаднах в такова състояние, когато ориентацията на човека се губи напълно. Губеше се въобще чувството за време, както и усетът за обстановката, в която се намирах.

Заедно с това непрекъснати спорове, непрекъснати ругатни, непрекъснати удари и поставяне прав, с главата, опряна на стената, поставяне на колене с главата на стената. Когато ме поставяха на стол, това беше една табуретка без облегало, където се седеше с часове, след като си бил на стената с опряна глава, тъй като другояче не можеше и то с вързани ръце, като белезниците оставаха на ръцете.

До тоалетната ме водеше самият следовател. Той ме отвеждаше от време на време, макар и не редовно. Тоалетната беше на етажа, в съседство със следствените кабинети, но по голяма нужда не мога да си спомня, кога съм ходил. Много рядко е ставало. Когато трябваше да отиде човек в тоалетната, развързваха му ръцете. Но много често това ставаше в дрехите, в самата следствена стая.

Получи се така, че от дългото стоене прав, краката се подуха до коленете и по едно време ми се поиска да сваля обувките, считах го нормално, но след това обаче, повече не можах да ги обуя. После видях, че краката ми се надуват, а след две, три или може би, четири седмици, те станаха като нещо черно, като обгорени и подути. Не беше възможно нито обувка, нито крак да се пъхне. Ръцете ми, които бяха бинтовани и върху бинта се слагаха белезниците, също се надуха до лактите, посиняха, почерняха. Само белезниците вече можеха да слагат - прекратиха да обвързват с бинтове – това вече беше излишно.

Периодично искаха от мене да пиша още по някои отделни въпроси, свързани с биографията ми, като се спираха на отделни въпроси от това, което бях написал и главно за участието ми в комунистическото движение. Във връзка с изискването им да пиша, наложи се да дават и известен отдих, примерно да ме отведат в килията за няколко часа, където можех да спя, но обезателно вързан, обезателно с белезниците на ръцете и то поставени на гърба, при непрекъсната светлина в килията, но все така – известен отдих се получаваше. И когато след това ме отвеждаха в следствения кабинет, там ме отвързваха и оставяха известно време за отдих, за да мога да държа перодръжката. Искаха да пиша допълнителни обяснения, къде съм бил в даден момент, какво съм вършил като партиен деец и с кого съм го вършил.

След такова едно продължително следствие се оформи обвинението. Ориентирах се, че от мен искат да разкажа, че  съм участвал в заговорническа организация, в която са били включени отговорни партийни функционери и най-отговорни лица – членове на Политбюро, които са създали и са ръководили тази заговорническа организация, с цел да се събори властта. Подбудите да бъда включен в такава заговорническа организация и самият аз да се съглася, били такива, че в миналото ми като функционер на БКП, при многократните ми арести, съм проявил слабост и под натиска на полицейското следствие, съм приел да бъда сътрудник на полицията и да й преда¬вам всички тайни, които са ми известни за нелегалната дейност на комунистическата партия.

 

Изръгване на признания за "организацията" на Тройчо Костов срещу властта

Така за мене постепенно се оформяше обвинението и доколкото по време на съдебния процес срещу Трайчо Костов все още бях свободен и имах възможност да се запозная не само с това, което се съобщаваше в съда по време на процеса на самия Трайчо Костов и неговите съподсъдими, но и с пълното съдържание на съдебните протоколи и на някои други доклади и изложения, за мен стана ясно, че съм арестуван и следствието ми се води, за да бъда свързан именно в тия обвинения, които бяха формулирани срещу Трайчо Костов.

Но се получи и нещо друго. Тъй като обвиненията срещу Трайчо Костов бяха вече публикувани, когато  възразявах на натиска на моите следователи, че всички тези неща са посочени в следствието срещу Трайчо Костов, че те са направени публично достояние по време на съдебния процес срещу него, те посрещаха тия мои възражения с особена насмешка. И казваха, че това, което е съобщено на съдебния процес и което е направено публично достояние, са празни работи.

Интересът е диктувал публикуването само на определени неща. Вие тук трябва да кажете за действителното състояние на организацията, за нейния действителен състав и за действителния заговорнически център, защото никой не може да ни заблуди, че Трайчо Костов е създал заговорнически център, в който са участвали само Иван Стефанов и Никола Павлов.

Според тях, ставало дума за една действително заговорническа организация, в която са били включени най-отговорни лица между партийните ръководители и от нас именно се искало да посочим тия действителни лица. И доколкото не съм имал особено ръководно положение в партийната дейност, на мене ми се казваше, че „ти в края на краищата си едно от последните звена и може само допълнително да изясниш това, което ти е казвано на теб поради участието ти в заговорническата дейност и организация”.

Тактика на следователите

Следствието се водеше в особена обстановка. Тя включваше не само мъчението чрез безсъние, глад, връзването и периодичното сменяне на това изтезание с побоища, но освен това, бях предоставен на грижата на четирима следователи, единият от които беше ръководител на тази следствена група. Те, четиримата се сменяха периодично през денонощието и водеха следствието, всеки в продължение на шест часа. А аз бях един и следствието с мен се водеше в продължение на 24 часа. А тези четирима човека се сменяха последователно.

В процеса на следствието те се и хранеха, и закусваха и правеха всичко, каквото им беше лично и служебно нужно. На всеки от тях бе възложена съвършено определена задача: да съсредоточава следствието по определени въпроси и по определен начин. Един можеше да бие. Вторият в никакъв случай не биеше. Третият водеше активно следствието с определени обвинения, които трябваше да ми се внушават като на подследствен, за да мога да свикна с мисълта, че съм арестуван като вражески елемент, като човек, който е извършил заговорническа дейност против партията и против нейната власт. Четвъртият играеше ролята  на някакъв увещател. Искаше да покаже, че можем да седнем и да разговаряме с него.

Той изтъкваше, че ето, другите следователи, увлечени в стремежа си да покажат, че могат да постигнат бърз резултат, като вземат показания от мен, понякога може да се престарават. Но аз трябва да мога да помисля. Явно е, че се намирам в безизходно положение. Разкритията са достатъчно много и големи, моята дейност също така е разобличена и затова трябва да си помисля и съвсем спокойно, нормално да разкажа, да разкрия тази своя вражеска дейност.

Той, без да потвърждава обвиненията на някой от предходните следователи – негови колеги и без да повтаря искането „да извадя камъка от пазвата си”, както те казваха, внушаваше, че наистина трябва да направя изводи за себе си, защо трябва да се унищожавам, защо трябва да си хабя здравето и прочие – просто да разкажа това, което ми е било известно, което са ми разказвали, начина по който съм въвличан в заговорническата организация, лицата, които са сторили това, указанията, които са ми давали какво да върша в изпълнение на плановете на заго¬ворническата организация и пр.

 

Омаломощаване и сломяване на жертвата

Тези неща продължаваха месеци, продължиха година и надхвърлиха годината. Като минаха няколко месеца, може би към 6-ия или 8-ия месец, подписах показанията или признанията, които се диктуваха и се пишеха на пишеща машина от един от следователите – ръководителя на следствената група. Това беше вече едно състояние, когато действително бях омаломощен. След този момент ми бе даден значителен отдих, може би седмица или малко повече, когато получих и нормална затворническа храна – сутрин закуска, обяд и вечеря – малко по-добра от предната. Това пък ми даде възможност да се окопитя и да кажа, че всичко това не е вярно. И в резултат – отново активно следствие, отново привеждане в състояние на безпомощност и отново – да се приемат обвиненията и показанията, които се пишеха.

Показанията се пишеха обикновено от ръководителя на следствието. Той ги пишеше на пишеща машина, а след това, при преценка, че съм в състояние сам да напиша всичко това, изискваше да го напиша собственоръчно и да го подпиша. Трябваше също да сложа подписа си на всяка страница за потвърждаване на тяхната достоверност. Така следствието протичаше в едно колебание, при което след шест или осем месеца натиск, се стигаше до приемане на обвинението, което се формулираше от следователите. Следваше пак отказ и отново се редуваше натиск и после - пак известен отдих. В отделни случаи натискът се придружаваше и с изпращане в карцера.

Обстановката в сградата на Дирекцията на полицията ми беше добре позната от миналото. Знаех килиите, познавах арестантските килии в четирите етажа, защото съм бил арестуван и съм престоявал там почти в различни килии и на четирите етажа. Но не ми беше известно, а и от никой мой другар по-рано, престоял повече или по-малко в ареста на дирекцията на полицията, не бях чувал, че в Дирекцията на полицията съществува карцер. Такъв не е имало. Но първият път, когато след нанесения ми побой от моя следовател и след всичките му ругатни, бяха извикани дежурните и чух, че им нарежда да ме отведат в карцера, не знаех, какво  представлява и къде се намира.

Поеха ме обаче на ръце двама от дежурните милиционери и ме свалиха от етажите в подземието на Дирекцията на полицията. Там ме въведоха в една килия. Тогава можах бегло да видя, че в самото подземие, на външната стена от към площада пред Лъвов мост са изградени четири или пет килии в един размер, приблизително един метър на 80 сантиметра, а също, че пред тези четири или пет килии се движеше дежурен милиционер от охраната, за да не се допуснат разговори между карцираните в момента. В моята килия имаше една дървена пейка, на която ме поставиха в началото, но след малко я извадиха и останах с вързани ръце, прав в килията.

Може би да съм прекарал там една седмица или две, не мога да определя времето. Не бях в състояние въобще да определям продължителността на времето по време на следствието. Денем ли е или нощем, също не знаех. Продължителността на престоя в карцера също така не мога да определя. Но си спомням, че когато след време ме изведоха от карцера (пак бяха двама души от дежурната охрана), не можех да се движа и когато стигнахме до стълбите, които при второ мое карциране бях успял да преброя, че са 19, единият от милиционерите ме хвана с ръката си за дрехата зад врата и ме извлече нагоре по стълбите.

 

В карцера на Държавна сигурност

В карцера лежах на земята, а вечерно време даваха пейката. В карцера не може да се спи, защото не може да се легне и човек не може да си опъне краката или да постави цялото си тяло в лежащо положение, защото нямаше такова пространство. Там сутрин даваха по черпак топла вода вместо чай, което за мен се оказа като че ли благоприятно чаках с желание тоя черпак с вода, която ми наливаха в канче, в известните войнишки канчета. Захар нямаше, разбира се. При режима в килиите обикновено това, което се наричаше чай, се правеше не от чай или липов цвят, а от обгорен хляб и чаят се боядисваше с него.

Но в карцера не мога да кажа чиста вода ли беше или беше боядисана с нещо, но се даваше топла и вместо чай. Докато канчето оставаше при мен, обикновено бързах да го поставя между двата си крака, за да се постоплят и през това време изконсумирах течността. След като изконсумирах чая и парчето хляб, канчето се взимаше от дежурния и се поставяше навън. При режима в килиите храна даваха два пъти: сутрин и на обед или следобед и даваха чорба. Чорбата се състоеше предимно от малко фиде и вода и, може би червен пипер или доматен сос, защото имаше нещо така един вид като запръжка, но без масло. Лично аз го консумирах бързо и веднага, защото се даваше все още топло.

Първото ми карциране трая по-дълго време. Тези, които са прекарали в карцера на Дирекцията на ДС, независимо колко дни, знаят каква беше там обстановката. Такава обстановка не беше мислима в миналото при така наречената фашистка полиция. Там също биеха и то жестоко, а боят не е хубава работа. Има винаги  лоши последствия за арестувания, но такива системни мъчения не бяха прилагани.

Моето впечатление още след първия карцер беше, че карцерът се прилагаше като допълнително средство за омаломощаване. Физически арестуваният беше достатъчно омаломощен, но допълнително той сега се омаломощаваше физически и душевно. Следо¬вателите пък, следяха да се стигне до известна граница и при тая граница вече да се вземе арестувания, за да може да продължи следствието върху него.

Моят извод въобще беше такъв, че ние бяхме нужни на следствието не просто, за да ни унищожат нас, а за да ни доведат до положение, когато ще бъдем използвани да приемем обвиненията им, да подпишем определени показания и да ги използват срещу нас и срещу други, кои-то вече са набелязани за арестуване или предстои да бъдат арестувани.

След извеждането ми от карцера продължи активно следствие, което значеше пак вързан, пак много често на стената, сядане върху табуретката, което е особено мъчително, когато е продължително, тъй като няма опиране на гърба и извънредно много омаломощава тялото, а от време на време и нанасяне на побой. По-късно много пъти съм бил запитван, биеха ли? Много често, когато са ме извеждали пред министър, пред заместник-министър или при някои други случаи, питаха: какво, тука в следствието, биха ли ви?

Знаете ли, какво беше едно време следствието? А сега? Че биеха, биеха, но че не биеха така, както в миналото, също е вярно, защото в миналото, според законите, трябваше в определен срок да приключат следствието и да изпратят арестувания на прокурора и основното средство за това бе достатъчно много да бият човека, което беше мъчение, за да могат да сломят арестувания и ако успеят да вземат и докъдето могат да вземат признания, да приключат в определения срок.

Това те правеха във времето от 15-20 дни, по изключение 30 дни, защото според прокурорския надзор не можеха, не им се разрешаваше повече. Ако се прегледат някои от най-важните процеси дори този, за който най-много пишат в партийната пропаганда – така наречения процес срещу ЦК през 1942 година – в разстояние на по-малко от един месец е приключено следствието. Физически човек може да бъде сло-мен, но заедно с това организмът на човек може да издържи в рамките на 20 или 30 дни.

А с прословутите спомени на Цола Драгойчева, също може да се приведе чудесен пример. Тя говори за страшните мъчения и инкви-зиции и т.н., а според данните, които тя сама посочва, цялото й следствие е преминало през 15-16 дни. А ние, които сме минали през инквизициите на съветската система в българската ДС през 1949, 1950 и 1951-ва години, просто не можем да помислим, че в разстояние на 15 дни може да бъде подложен на инквизиции човек и за това нещо да се говори като за изключителни жестокости.

Нашите следствия се водиха в продължение на повече от година. Те продължиха повече от година не поради това, че в по-кратко време не може да бъде сломен отделният човек. Отделният човек може да бъде сломен в разстояние на пет-шест месеца и да бъде обработен, както желаят следователите. Такова е моето впечатление от моя личен опит и от разговорите ми с моите другари, с които заедно сме били арестувани, съдени, с които сме общували и сме разговаряли, по какъв път сме минали при следствието.

Много неща могат да се разкажат за тези следствия, но основното е, че се прилагаха всякакъв род мъчения, за да се постигне признание от страна на арестуваните и подследствените и по-точно казано – да се принудят те да приемат обвиненията, които им се предявяват.

И затова в процесите, които се проведоха, няма лица, които да са подложени на следствие и да не са подписали показанията, които са поискани от тях. Има случай само, когато лица, явили се пред съда, можеха да откажат обвиненията, които са им предявени.

Но това бяха отделни случаи и най-големият случай бе този с Трайчо Костов. Разбира се, веднага след това и той беше принуден да подпише декларация, че поведението му в съда е било неправилно, че обвиненията, които са му предявени, са истина.

 

*Оригиналното заглавие на главата е „Съдебното дирене при комунистическия режим”, част „Арест и следствие”.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте логнат в сайта с избраните от вас потребителско име и парола

FacebookTwitter
Google BookmarksLinkedin
MySpaceRSS Feed

Регистър

Виртуален музей

Виртуален музей на българския комунизъм

Коментарно

Коментарно

Библиотека

Библиотека

Речник

Коментарно
Програма достъп до информация
Декомунизация
Христо Христов