Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com представям книгата на Поля Мешкова и Диню Шарланов „Българската гилотина” – тайните механизми на народния съд.

Акцентирам точно на това издание, тъй като на 1 февруари 2016 г. ще се навършат 71 години от произнасянето на смъртните присъди на Първи и Втори върховни състави на „народния съд” срещу регентите, царските съветници, бивши премиери и народни представители от 25-то Народно събрание (1940-1944) и незабавното им изпълнение.

Двамата историци, автори на „Българската гилотина”, са едни от първите, които успяха да влязат след промените в недостъпните по време на комунистическия режим архиви и да извадят истината за терора и репресиите в първите години след влизането на БКП във властта (проф. Шарланов откри за българското общество и за света съпротивата на горяните срещу комунистическия режим).

Книгата им е издадена през 1994 г. и отдавна е библиографска рядкост. Интересно е, че авторите ѝ не са сред канените професионални историци по темата в телевизионните студия за сметка на онези историци, които всячески се опитва къде успешно, къде неуспешно да опаковат комунистическия режим в една по-приемлива и заблуждаваща младите поколения българи форма на „социализма” в България.

„Българската гилотина” е посветена на организирания през октомври 1944 г. и проведен от декември 1944 г. до пролетта на 1945 г. т. нар. народен съд. Заглавието на книгата показателно насочва за онова, което се е случило в този период от българската история.

Съдържанието на книгата обхваща обстановката, в която през лятото на 1944 г. се намира Царство България – опитите (провалени) да се сключи примирие с Великобритания и САЩ и подготвяната от СССР окупация (успешна) на страната с настъпващите армии на 3-ти Украински фронт.

Авторите проследяват хронологично и първите призиви за саморазправа с „най-злостните врагове”  - „министри, депутати, бюрократи, джелати и тем подобни” (по Вълко Червенков) и указанията от Москва да се започне създаването на народни съдилища за „предателите” и „фашистките престъпници” (по Георги Димитров).

Описаните са ден по ден действията на новата Отечественофронтовска власт по арестуването на политическия и военен елит, свързан с управлението на страната до 9 септември 1944 г.

Представена е и цялата организация за приемането на Наредбата-закон за народния съд в началото на октомври 1944 г., в условията на съветска окупация и масови разправи и физически ликвидации на „врагове” без съд и присъда.

„Народният съд” идва, за да се убеди обществото, че ще бъдат преустановени произволните арести и разправи. ЦК на Българската работническа партия (комунисти) контролира одобряването и изпращането на следователи по места, които да провеждат следствията на заподозрени и евентуално обвиняеми по „народния съд” лица.

Прочистването на съдебната власт въз основа на списъци, изготвени от комитетите на ОФ.  Така са уволнени над 140 съдии и прокурори.

Историците проследяват как ЦК на БРП (к) стига до избора на главен обвинител по „народния съд” на Георги Петров от Стара Загора. Обвинението обаче се дирижира от Москва. Георги Димитров указва чрез серия от радиограми на Трайчо Костов в София. Диктовките на Георги Димитров от Москва се отнасят до почти всичко – от съдържанието на прокурорски речи, до пропагандата, която трябва ад се води преди публичните процеси и до процентите на осъдителни (са смърт) присъди, които съдилищата трябва да издадат.

Книгата съдържа и равносметка на действията на съда, наречен народен. Приложени са и важни документи, свързани с него.

Авторите посочват, че ХХ век се отличава с „парадоксалния социален експеримент и неговия провал да се изгради комунистическо общество съобразно с предписанията на Маркс и Ленин. Той се оказа най-скъпо струващият в историята на човечеството, като взе около 60 милиона жертви. Колко ли коства този експеримент на България? Не доведе ли той до генетично увреждане на нацията? Въпроси, които ни тревожат и все още чакат своя отговор”.

Още през първата половина на 90-те години Мешкова и Шарланов, посочват в своя предговор към книгата, че „досега или се прави всичко възможно комунистическите репресии да бъдат поставени в забвение в името на „национално съгласие“, или само скъпернически се признава, че жертви от тях, имало, но това било оправдано”.

Двамата историци пишат:

„Опитът обаче на човечеството подсказва, че най-трагичните страници в историята на един народ не могат да бъдат заличени в интерес на една или друга политическа сила. Идва онова време, когато те трябва да се разкрият с пълна сила и точност на фактите. И то, ако щете, само за да не се повтарят и в бъдещето.

Навлизането на Червената армия в територията на Царство България на 8 септември 1944 г. става опора на Комунистическата партия да започне не ограничени, а масови репресии за физическо унищожаване, по нейната терминология, на социалния елит на „фашистката държава“, за да се установи „диктатура на пролетариата“.

Година след това тя ще насочи разпрата към довчерашните си съюзници от Отечествения фронт, възразили и неприели съветизацията на страната. Това е изпълнение на част от схемата на Сталин да наложи своя хегемония в Източна Европа, като създаде в отделните държави комунистически вариант на тоталитарно управление.

Резултатът от 45-годишния социален експеримент за България е тема, за която са необходими дългогодишни изследвания. Но едно е повече от очевидно. Освен икономическа разруха страната преживява и духовна криза. Едва ли може да се намери сериозен научен аргумент, за да се оспори твърдението на американския професор Збигнев Бжежински: „От културна гледна точка нацизмът и комунизмът не представляват нищо друго освен модерни варианти на варварството.“

Народният съд, организиран и дирижиран от Българската комунистическа партия под наблюдението на Москва от октомври 1944 до май 1945 г., заема централно място в следдеветосептемврийските репресии в страната. Още по-голяма е изненадата от факта, че под негово прикритие в продължение на десет месеца се извършват убийства на десетки хиляди хора, които и днес се водят за „безследно изчезнали“. Тяхната трагедия идва от това, че са погазени всички норми на зачитане на човешките права и няма държавна институция, която би могла реално да ги защити.”

Поля Мешкова, Диню Шарланов „Българската гилотина” – тайните механизми на народния съд, изд. агенция „Демокрация”, 1994 г., страници 211.