|

Документи

Документи

Календар

Черен календар на комунизма
Когато ми отнеха името. Част 1: Гордостта ми се превърна в срам ПДФ Е-мейл
ПАМЕТ - Книги
Написано от Христо Христов   
Четвъртък, 17 Юли 2014 08:48

alt

Сайтът desebg.com представя Антологията „Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-те -80-те години на ХХ в. в литературата на мюсюлманските общности“. Тя е част от международния научен проект „Идентичност и асимилация“, осъществяван в Института за литература при БАН и Факултета по език, история и география в Анкарския университет. Ръководители на проекта са доц. д-р Вихрен Чернокожев (Институт за литература – БАН) и проф. д-р Зейнеп Зафер – (Факултет по език, история и география – Анкарски университет).

Антологията, чието отпечатване със спомоществователството на Институт „Отворено общество“ – София предстои в издателство „Изток. Запад“, представя за пръв път пред българския читател една напълно непозната и неизследвана трансгранична, транснационална антитоталитарна литература на травматичния опит.

Малка част от избраните в антологията стихове, разкази, документални свидетелства и фолклорни текстове е публикувана на български език. Това издание стана възможно благодарение на усърдната проучвателна работа на проф. д-р Зейнеп Зафер, която през последните две години вложи цялата си ерудиция на учен и вещ преводач. Преводите на избраните тук стихове, както и био-библиографските бележки за авторите, са на проф. Зафер. Доц. д-р Вихрен Чернокожев даде идеята за проекта и участва в подбора на  публикуваните на български език текстовете, както и в редактирането на преводите.

В резултат на този съвместен труд образци от старателно скриваните  десетилетия наред памет и съзнание, опазени в художествената и документалната литература на мюсюлманските общности за срамния за ХХ век „възродителен процес“ можаха да излязат на бял свят. И да разкажат високо и ясно своята истина за престъпленията на комунистическия режим в Народна република България. Насилствената асимилация през 70-те – 80-те години на ХХ в. спрямо турците, помаците и ромите в Народната република България е престъпление срещу духовната същност на човека, срещу устоите на човешкото. Какво е човекът без най-своето – името? Антологията е посветена на 25-годишнина от Майските събития в България през 1989 г.

Материалите са любезно предоставени на сайта от литературния историк и критик Вихрен Чернокожев. В част 1 от поредицата са представени поетите Сабахаттин Байрямйоз, Ибрахим Камбероглу и Лятиф Али Йълдъръм и тяхната поезия.

   
Сабахаттин Байрямйоз (1931, Добрич – 2013, Бурса). Завършва гимназия в Добрич, учителства. Спечелва награда за поезия (1953) на в. „Народна младеж” (Halk Gençliği). По време на военната си служба (1954-1956) е редактор във в. „Трудово дело” (Trudovak Davası), а по-късно (1956-1960) във  в. „Народна младеж” (Halk Gençliği). Рeдактор е (1965-1969)  на отдела по турски език в Издателство „Народна просвета” (Halk Eğitimi) и в Радио София - редакцията на турски език (1971-1989). Байрямйоз се изявява като един от най-талантливите поети на турците в България през 60-те години, на него се възлагат големи надежди. Но след забраната на писането, публикуването и изучаването на турски и последвалата я насилствена асимилация, Байрямйоз изживява дълга творческа криза, която продължава много дълго. През този период почти не пише стихове и в знак на протест не публикува нито ред с наложеното му име. Преводач на поезия, той е съставител на редица антологии. През 1989 г. е експулсиран в Турция със семейството си, където работи в някои периодически издания на изселниците от България. Автор на Adresim Şudur/Това е моят адрес. [Стихове]. 1962; Ahmet/Ахмед. [Стихове]. 1964; Sokaklarım Çağrışımlar İçinde/Асоциациите на улиците [Стихове]. 1966; Yine Ayraç İçinde Sevi/Любов в скоби. [Стихове]. 2005; Yakınlığı Uzaklaşan Yılların/Отдалечават близкото годините ти. [Избрани стихове]. 2011.

 


    Когато ми отнеха името
                            
    ЗАГУБИХ ЗРЕНИЕТО СИ.
    Просветна кървава светкавица
    и всичко стана равно, плоско.
    Арестуваха гласа ми на улицата,
    а гордостта ми се превърна в срам,
    когато загубих зрението си.
    
    ЗАГУБИХ ТАЙНИТЕ СИ.
    Сърцето ми замря в пустинната си орбита,
    любимата замръзна в клопка черна.
    Когато смисълът на минало и бъдеще изчезна,
    на чий език да плача,
    на чий – да се смея
    и как в паметта приятелите да открия
    не знаех,
    когато загубих тайните си.  

    ЗАГУБИХ СЛЕДИТЕ СИ.
    Времето потъна във незнайна пропаст,
    звезди се отрониха от зодията на честолюбието ми.
    Идентичността ми - във вериги окована;
    дори баща ми в гроба чужд ми стана,
    когато загубих следите си.   

    ЗАГУБИХ ЗРЕНИЕТО СИ,
    ЗАГУБИХ ТАЙНИТЕ СИ,
    ЗАГУБИХ СЛЕДИТЕ СИ,
    КОГАТО МИ ОТНЕХА ИМЕТО.


Ибрахим Камбероглу (1952, с. Враникон, Област Търговище). Завършва техникум в гр. Преслав. Работи в печатницата на окръжния вестник. Пет години е на работа в бившия Съветски съюз. След завръщането си в България работи в областта на културно-масовата дейност. През 1981 г. успява да получи разрешение да посети Турция със съпругата си. Остава в Турция като политически емигрант. Едва през 1987 г. успешно приключва борбата за вземане на двете  си дъщери, държани от комунистическия режим в България като заложници. Живее във Франция от 2001 до 2010 г. Член е на Френския клуб на поетите „Пандора” (2010). Първите си стихове отпечатва в България в излизащите на турски вестници и списания като „Филиз” (Filiz), „Нова светлина” (Yeni Işık) и „Нов живот” (Yeni Hayat). В Турция продължава да пише, където неговият талант се проявява много ярко. Изключително самокритичен, публикува рядко и преди всичко в периодиката. Автор на Ömrümün Öte Yakası/ Другият бряг на живота ми. [Стихове]. 2002.

    
     Нестихваща болка


    Аз не знам Белене, от знаещите съм слушал
    как всяка вечер посещавал килиите ви
    изчезналият на брега на Дунав
    млад и красив Алиш с вежди-гайтан.
    И ненаписани писма, неизпратени поздрави
    на майка, баща, любима
    тайно отнасял сам...

    Аз не съм измъчван, от измъчените съм слушал
    за сънищата-кошмари и смехът през сълзи,
    дори камъкът се пукал от траура на поруганите
    които, повярвайте ми, мъжествено са пили
    шербета на смъртта
    от чашата на Азраила...
    Аз не съм бил на Махшера,от виделите съм слушал:
    децата станали щит срещу куршумите
    и ерген бил убитият на моста младеж,
    разтворил обятия към небето като за молитва;
    правилно казват, братко,
    горко на този, който си изпати...

    Аз не съм бил обвиняем, от обвиняемите съм слушал:
    високомерието прокурор било, а лъжата-съдия
    и някогашният гняв бушувал като море разярено.
    Да, вината ви беше голяма, братя,
    твърдяхте, че сте турци там,    
    където това беше забранено...

    Аз не мога да забравя, срам за забравилите:
    историята е изписала с големи букви

    Дунавската равнина.
    Ти не знаеш, момче, попитай баща си, ще ти разкаже как
    прелетните птици никога не забравят
    старото си гнездо...

    Колкото вас за Белене не знам,
    като вас не съм измъчван
    и Махшера не съм преживял,
    не съм бил обвиняем като вас,
    но не съм забравил Дунава аз...

    Повечето от заминалите още не са се завърнали,
    питам защо?
    По дяволите, вече петнайсет години
    като полудял копнея и чакам
    незавърналите се от Белене!...

 

 

     Разговор с децата

                                                                     

                                            На покойния ми баща
                                                    
    В Истанбул съм…
    И от прозореца се наслаждавам
    на неговите вечери.
    Деца играят вън на улицата.
    Не  ги е грижа за света…
    Завиждам им…

    Умолявам ви, деца,
    вземете ме при вас…
    Тичам бос към детството си.
    Красива зеленина
    се оглежда в очите ми…
    Баща ми пак се връща от гурбет
    малко гладен, малко уморен
    и аз мръзна посред лято…

    Умолявам ви, деца,
    спрете да ме питате
    къде е моята родина.
    В нея са бащин гроб,
    молитвата ми чакащ със години
    и изживените край Камчия младежки спомени.
    Бунтовни и объркани.
    Нямат край теглата ми…

    Да, в тази земя съм роден
    и че я смятах за родина да отричам не е добре.
    Но тя за свой син никога не ме прие.

 


Лятиф Али Йълдъръм (1935, с. Дичево, Област Силистра – 1999, Истанбул). Завършва Турската педагогическа гимназия в Разград, след което започва журналистическата си дейност. Репортер е на в. „Народна младеж” (Halk Gençliği) в Русе, след това е на постоянен щат в София. Приблизително 20 години  работи в Редакцията на турски език в Радио София. През 1989 г. е експулсиран в Турция. За известно време  е журналист във в. „Терджуман” (Tercüman). Автор на Bir Bahçeden Bir Bahçeye/От градина на градина. [Стихове]. 1961; Bir Yeşil Sevdim/Обич към зеленооката. [Стихове]. 1964; Sonbahar Çağrışımları/Есенни асоциации. [Стихове]. 2001
                        


    Старите изселници

    

    Вчера в Парка “Авджълар”
    видях стари изселници,
    дошли със „Влака на срама” .
    Седяха на пейките,
    стискайки здраво самотата
    в шепите си...

    Косите им бяха по-бели,
    раменете им – по-отпуснати,
    личи си,
    че непревиващите се някога ръце
    вече са изгубили силата си...

    Спортните им някога тела на борци
    се намираха в Парка “Авджълар”,
    но кой знае къде –
    някъде далече зад хоризонта
    биеха сърцата им...

    Дом на мечтите,
    огнище на сънищата,
    гнездо на радостта,
    пълни препълнени със спомени,
    красиви
                и топли,
    измазани с потта,
    иззидани с ръцете им
    къщи сега са
    така далеееече от тях.

    И в същото време толкова близо –
    като камъка Мусалла  в двора на джамията...

    Само да протегнат ръка –
    ще го докоснат
    и ще положат
    върху него
    самотата,
    която стискат
    в шепите си...

    Кой знае,
    може и те
    да се досещат за това.
    Но преструвайки се, че не забелязват,
    отпуснали
    уморените си тела
    в меката вода на тежестта,
    гледат в захлас
    закачащите се птички
    в Парка “Авджълар”…

    Поугасналият им поглед
    изпод навъсените вежди
    е премрежен като морето –
    дълбок и студен
    като морската вода.

    Какво да се прави…
    Такава е съдбата
    на изселниците.
    Телата им да са на едно място,
    а сърцата им –
    да бият на друго.
    Колкото до мечтите им...
    Едва ли бихте могли
    да определите мястото и посоката им.
    Кой знае в кои води
    гребат
    с веслата си.


ПРЕМИНИ КЪМ ЧАСТ 2 - ТУК.

 
FacebookTwitter
Google BookmarksLinkedin
MySpaceRSS Feed

Регистър

Регистър на сътрудниците на Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА

Сайт Памет

Сайт Памет

Виртуален музей

Виртуален музей на българския комунизъм
https://www.desebg.com

Коментарно

Коментарно

Библиотека

Библиотека

Речник

Коментарно
komdos
Декомунизация
Христо Христов