Миналата седмица бивши кадрови служители на Държавна сигурност, обединени в различни асоциации, бяха използвани от противниците на отварянето на досиетата, за да атакуват комисията „Костадинов”, искайки от парламента тя да бъде закрита.

В редица публични изяви те повтаряха като мантра, че те и Държавна сигурност са работили за националната сигурност, че разкриването на сътрудниците на ДС вреди на съвременните специални служби и т.н. Аргументи, с които обществото беше облъчвано още в началото на прехода, когато за първи път се заговори за отварянето на архивите на репресивния апарат на БКП.

За разлика от днешните защитници на „националната сигурност” при комунизма редица бивши служители на ДС предпочетоха да признаят репресивната роля на Държавна сигурност още в началото на прехода. Разбира се, днес направените от тях признания не се цитират и припомнят, защото никога не са били удобни.

Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com ви представям една от тези книги, в които бяха направени важни разкрития за ролята на ДС и за използването й от Тодор Живков. Става дума за книгата на ген. Ангел Солаков „Председателят на КДС разказва”. Малкото по обем издание, появило се през 1993 г., отдавна е изчерпано и може да бъде намерено само в библиотеките. То обаче е изключително ценно, защото в него са казани някои важни истини, които днес защитниците на Държавна сигурност, включително и кадрови служители, обикновено премълчават.

Преди да влезе в МВР Ангел Солаков (1922-1998)  прави кариера в комсомола. Назначен е за зам.-министър на вътрешните работи през 1962 г. Участва в разкриването на заговора на група военни начело с Иван Тодор – Горуня срещу Тодор Живков през 1965 г. Тогава Държавна сигурност е извадена от подчинение на МВР и по подобие на СССР е създаден прехвърлена на пряко подчинение на минитър-председателя в лицето на Тодор Живков като Комитет за Държавна сигурност към Министерския съвет.

Солаков остава на този пост до края на 1968 г., когато ДС отново е върната в МВР. Тогава той е назначен за министър на вътрешните работи, пост, на който остава до 1971 г., когато Живков го отстранява, виждайки в него заплаха за властта си. След отстраняването му Солаков е назначен за зам.-председател на Българския олимпийски комитет, какъвто остава до 1990 г. Изключването му от партията през 1971 г. е възстановено след 10 ноември 1989 г.

На кого е подчинен вътрешният министър

В книгата си Ангел Солаков много точно дава представа на кого е бил подчинен министъра на вътрешните работи. Той посочва:
„Аз бях министър на вътрешните работи при авторитарен режим на властта. Бях пряко подчинен само на първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. Бях член на Министерския съвет, но пред него не се отчитах. Не се отчитах и пред председателя на Министерския съвет. Аз не помня да съм изнасял информация или доклад пред Министерския съвет по някакъв въпрос от работата на министерството. Кадровите въпроси се решаваха само в Централния комитет на БКП. Аз докладвах само на първия секретар на ЦК на БКП независимо дали той е председател на Министерския съвет или не.”

ДС доброволно предоставя тайните си на КГБ

Вече бяха разкрити  достатъчно архивни документи, потвърждаващи тоталното подчинение на ДС на КГБ. Когато подобно признание обаче бъде направено от висш ръководител на МВР, какъвто е Солаков, то има съществено значение. Още повече, че се отнася за периода, в който начело на БКП е Тодор Живков. Ето какво признава Солаков в книгата си:

„Съветските тайни служби установиха голяма резидентура в България, начело със заместника на Берия в България генерал Филатов. Но това просъществува до Априлския пленум на ЦК на БКП през 1956 г. След Априлския пленум отпадна необходимостта от такава резидентура. Защо? Защото фактически се установиха нови отношения между КГБ и Държавна сигурност на България. Българската държавна сигурност предостави на КГБ секретите от своята работа. Защо й беше необходима агентура на КГБ в България, след като българската държавна сигурност нямаше тайни и осигуряваше пълна информация за своята работа? “

Какво представлява Шесто управление за борба с идеологическата диверсия

Вече съществуват множество издания на бивши служители на ДС от Шесто управление на Държавна сигурност за борба с идеологическата диверсия, в които обикновено същността на управлението е замазана. За разлика то тях бившият председател на КДС е оставил в спомените си най-точното и определение за Шесто:

 „Деформирането на Шесто управление и превръщането му в политическа полиция беше заложено в неговия „ембрион”. С разрастване на управлението, (отделите му станаха около 9), то набираше сили да разработва всички инакомислещи хора, независимо от партийното им положение… Управлението стана основна репресивна сила, която действаше безотказно и безмилостно!”

И още едно негово признание за човека, назначен начело на Шесто управление –ген. Петър Стоянов:

„Издигането на Петър Стоянов беше груба моя грешка. Той беше един от младите партизани в отряд „Чавдар”. На този ограничен човек се възлагаше да разработи новата служба, да се бори срещу политическата диверсия на далеч по-умни от него западни служби срещу страната! Петър Стоянов, освен ограничен, беше и голям любител на алкохола и водеше гуляйджийски живот.”

Подходът на Живков при отстраняването на Солаков

През 1971 г. Ангел Солаков е извикан от министър-председателя Станков Тодоров, където присъства и членът на ЦК на БКП Борис Велчев. Солаков посочва:

„Станко Тодоров заяви, че по искане на Тодор Живков не мога да заемам повече участие в кабинета. Запитах го какви са причините за моето освобождаване, но Станко Тодоров отговори, че това и на тях не им е известно, че те са натоварени само да ми съобщят за решението на Тодор Живков.”

След няколко дни се провежда заседание на Политбюро на ЦК на БКП с една единствена точка – „грешките” на Ангел Солаков.
Министърът на вътрешните работи, който е популярен покрай присъствието си на мачове и други спортни мероприятия, е смятан от Живков за конкурент в навечерието на Х конгрес на БКП, е обвинен лично от него в нелоялност към Съветския съюз.

Претекстът е едно посещение на ръководството на МВР в Съветския съюз през 1969 г., когато на прощалната вечеря Солаков отрича пред ръководството на КГБ, че през 1944 г. СССР е освободил България. Вътрешният министър защитава тезата си, като приканва руснаците да посочат къде са гробовете на техните войници в България, след като са воювали за свободата на страната. Скандалът е потушен по-късно лично от Живков на специална среща с председателя на КГБ Юрий Андропов.

В ярост си Живков, прибягва до абсурдни аргументи. Той наругава Солаков, че е позволил през главата на Политбюро погребението на футболистите от “Левски Спартак” Георги Аспарухов - Гунди и Никола Котков, загинали в автомобилна катастрофа на 30 юни 1971 г., да стане в деня на погребението на загинали по това време съветски космонавти. Живков е възмутен, че на погребението на футболните легенди вътрешният министър е позволил да се съберат над 150 000 души, колкото народ не е участвал дори на погребението на Георги Димитров. “Ние уважаваме всички талантливи хора в нашата страна, в това число и футболистите, но не можем да търпим и няма да търпим да се издигат други кумири за нашата младеж и за народа освен тези, които партията издига”, отсича побеснелият Живков.

Следващото обвинение срещу Солаков е, че е отказал да изпълни решение на Политбюро да разследва Георги Найденов, основателят на “Тексим”,  едно от първите успешни външно-търговски дружества. Запазената в партийния архив стенограма от заседанието на Политбюро разкрива характерната за партийният ръководител черта да прибягва към саморазправа с онези, които му опонират и с лекота да раздава присъди. “Кой друг може да бъде разстрелян, освен такъв подлец и предател”, възкликва Живков по адрес на Георги Найденов. Очаквано никой от членовете на Политбюро не оспорва „извода” му.

Ангел Солаков, „Председателят на КДС разказва”, „Тексимреклама” АД, 1993 г., 140 страници.