Има хиляди човешки съдби, потъпкани от комунистическия режим, за които времето не е запазило нищо. Има оцелели архиви, които разкриват механизмите на репресивната машина на БКП, които позволяват да се изгради автентичната история на репресиите, на които е подложена част от българското общество в периода 1944-1989 г. Има и лични разкази, мемоари, които са съхранили паметта на времето, без които ние трудно може да се представим истинската картина на живота на хората, които са имали смелостта да обявят възгледите си срещу комунистическото управление.

Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com ви представям точно такъв невероятен разказ за преживяното от една от хилядите жертви на комунизма в България. Той е на Димитър Пенчев, а изповедта му е издадена под заглавието „Идеалната жертва”.

Кой е авторът

Димитър Пенчев е роден през 1937 г. в с. Чарда, Ямбоско в семейство на земеделци. През детството си става свидетел на изселването в родния му край на селяни от Кулско (на противоположния край на България), вдигнали един от първия бунт срещу комунистическите режими, няколко години преди това да се случи в Източен Берлин през 1953 г.

А също така е свидетел и на излизането на селяни в различни части на Сливенския Балкан, Средна гора и Родопите и образуването на въоръжени чети срещу комунистическата власт на горянското движение, смазано от редовна армия, милиция и части на Държавна сигурност.

През 1956 г. в механотехникума в Ямбол, където учи Димитър Пенчев образува кръжок за изучаване на историята на БЗНС. Разбира, че истинският земеделски съюз на този на убития от комунистите Никола Петков, а не с казионната организация на Александър Оббов и Георги Трайков.

Баламосване на Държавна сигурност

Тогава, в неформалния кръжок, една от ученичките признава на Пенчев, че е била принудена от ДС да донася за него. Двамата съчиняват първия „донос”. Започва надлъгването му с Държавна сигурност. „ДС служеше на мен. По-късно си дадох сметка, че това са били най-хубавите дни в моя живот. Баламосвахме ДС с доноси”, описва този момент земеделецът 60 години по-късно.

Влиза в казармата през 1958 г. в поделението в София на Четвърти километър, където се натъква на дейността на ВКР. „В Ямбол бях констатирал, че ДС масово вербуваше учениците, включително и непълнолетни, но имах чувството, че в казармата това се провеждаше още по-мащабно”, спомня си авторът.

Да те вербува ДС в казармата

Стигат и до него. „Един ден спецът повика и мен и ме заведе в кабинета в съседно поделение, където друг военен след кратък разговор ми предложи да сътруднича. И така неочаквано дойде моментът, който всъщност желаех. Посуетях се малко за форма, но написах текста, който ми издиктуваха и се подписах”.

Карат го да донася за други войници, но той повтаря системата от ученическите години и изготвя сведения, които да съдържат полуистини, които да не навредят на набелязаните от ВКР момчета в казармата. Така става агент на ДС на военното контраразузнаване. По собствените му думи става доброволно „къртица” в ДС, за да й противодейства.

Един от хората, срещу които е трябвало да донася е Петко Илиев, друг земеделец, след промените депутат в 37-то Народно събрание. С него стават приятели, което се запазва и след 10 ноември 1989 г.

Официалните документи от архивите на ДС сочат, че през 1962 г. една част от досието на Димитър Пенчев е унищожено, след като той е свален от отчет веднага след излизане от казармата.

Осъден на смърт

След казармата Димитър Пенчев започва работа в София като мазач в строителството, но същевременно продължава да се увлича от идеята за възстановяване на истинския БЗНС. Една сутрин през юни 1961 г. е арестуван в квартирата. Пред следствието отказва да признае земеделския съюз на Георги Трайков и посочва като истински БЗНС на Г. М. Димитров и Никола Петков. Осъден е на смърт чрез разстрел. Пред Върховния съд, където първоинстанционната смъртна присъда е обжалвана, прокурорът заявява: „Никаква милост! Смърт! Тези не трябва да живеят.” И пред върховната съдебна инстанция Пенчев не се признава за виновен по повдигнатите му обвинения.

От Сливенския затвор, където първоначално е закаран, е преместен в Старозагорския. Там става свидетел на най-големия затворнически бунт след 9 септември 1963 г. в България, предизвикат от бритален побой на охраната над политзатворник. Над 40 политически затворници, сред които е и Пенчев, отказват да работят. Започват и гладни стачки. Земеделецът е вкаран в карцер, където престоява 40 дни.

Неуспешен опит за бягство

През 1964 г. е приета амнистия и политическите затворници са освободени. Сред тях е и Димитър Пенчев. Затворническото му минало обаче го преследва като сянка –уволняват го като работник на пристанището в Бургас. Тогава той решава да бяга зад граница.

През юли 1967 г. заедно с още двама приятели успяват да преминат границата с Турция в Елхово. След 10 дни престой и разпити от турска страна ги връщат отново на границата – връщат ги в България. Малко след като преминават полосата българските граничари ги посрещат с огън. Единият от приятелите му е убит на място, другият е ранен. Димитър Пенчев по чудо оцелява.

Осъден е на 9 години затвор, които излежава. В Зтарозагорският затвор се запознава с други политически затворници като Алфред Фосколо и Петър Бояджиев.

Излиза на свобода в края на 1974 г. ДС обаче му образува дело за наблюдение „ДИВЕРСАНТ”. Следва 10-годишен тормоз и постоянни заплахи от ДС да напусне работата си в Сливен към „Промишлена вентилация”.

В лагера Белене през 1985 г.

През 1984 г. Държавна сигурност отново го привиква. Причината – бомбените атентати в страната. Подозират, че те са дело на български политически емигранти в чужбина. Предлагат му да стане агент. В противен случай – ще го въдворят отново далеч от съпругата и дъщеря му.

Отказът му го изпраща в Белене, където отново е затворът отново е превърнат в лагер за политически затворници. Там става свидетел на въдворяването на български турци, съпротивлява ли се срещу насилственото преименуване.

Оттам е изселен в Бобов дол. Успява да се събере със семейството си.

Кампанията за свободата на един българин

През 1987 г. във Франция започва кампания за правата на българския работник, репресиран от комунистическата власт, да може свободно да напусне България със семейството си. Помагат му приятелите от затвора в Стара Загора, които са избягали във Франция като Петър Бояджиев и Фреди Фосколо. По радио „Свободна Европа” също дават гласност на случая.

В Париж е съставен инициативен комитет за спасяването на семейството му, в който влизат проф. Анри Картан, член на френската академия и Андре Бержарон, генерален секретар на профсъюза „Работническа сила”. Пишат отворено писмо до Тодор Живков.

Френски екип журналисти посещават семейството му в Бобов дол и записват историята му. Във Франция следват и други публикации.

ДС настръхва. Заплашва Пенчев, че никога няма да го пусне на Запад, притиска го да направи опровержение по БТА. Заплашват го, че ако приеме да емигрира, ще го убият. Той устоява на натиска. На 30 юли 1987 г. той и семейството му стъпват на френска земя на парижкото летище „Орли”.

Среща се и със журналиста Владимир Костов, бивш служител на ДС, изменил в Париж през 1977 г., срещу когато през следващата година Държавна сигурност прави неуспешен опит да го убие и така да изпълни смъртната присъда за измяната му. Костов го съветва да започне да описва всичко, но Пенчев му отговаря, че никога не е правил опити да пише. „Добре, сложи една касета в касетофона да се върти и разказвай”, е съветът на журналиста. Димитър Пенчев се вслушва в съвета и записва касета, след касета. Разказът му е излъчен по „Свободна Европа” през 1988 г., а записите стават основа и за книгата му.

„Не става дума за известен дисидент или учител по литература, или за преподавател в университет, или знаменит учен, а за един обикновен работник. Той е българин. Един пролетарий. Може да се каже идеалната жертва на българската Държавна сигурност, отговаряща за опазване на диктатурата на пролетариата”, пише френският журналист Жорж Дюпоа.

„Идеалната жертва” не е издадена в голям тираж и вероятно трудно ще я намерите, но за щастие може да я прочетете в електронен вариант (изтегли оттук).

Димитър Пенчев, „Идеалната жертва”, изд. „Мултипринт”, 2011 г., 293 страници.