ГУЛАГ отдавна се е превърнал в синоним на съветската система за тежък принудителен труд и репресия. Съкращението на руски е акроним на Главное управление лагерей – името на Главно управление на наказателните лагери към НКВД (Народный комиссариат внутренних дел), название, зад което стоят тайните служби в СССР.

Съветските лагери за изправителен труд стават световно известни през 1972 г. с книгата на Александър Солженицин „Архипелагът Гулаг”. Оттогава до днес са публикувани редица спомени на оцелели в съветските лагери, както и исторически проучвания за ГУЛАГ. Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com ви представям едно изследване на журналист, което се сочи за първата пълна документална история на съветските трудови лагери от възникването им след Руската революция до разпадането им в годините на гласността. Става въпрос за книгата на американската журналистка Ан Епълбаум, „ГУЛАГ – лагерите на смъртта”.

Обикновено западните изследователи трудно разбират случилото се в Източния блок, но на авторката на „ГУЛАГ” може да имате доверие. Тя ще ви спечели още с първите си редове. Епълбаум не само е прозряла, че смисълът на подобни изследвания е заключен във въпроса за автентичната памет към миналото, но и като опитен журналист използва стил, в който много успешно комбинира документалните свидетелства с разказа на ключови фигури и мемоарите на жертвите.

След над 5-годишна работа книгата е публикувана в САЩ през 2003 г. и на следващата година донася на автора Авторитетната награда за журналистика „Пулицър”. Преведена е на повече от 24 езика и за нея се изказват ласкаво хора като Збигнев Бжежински: „Монументална творба, която вечно ще стои като паметник на безбройните жертви на ГУЛАГ и като позор на всички онези, които го отричаха” и като Хенри Кисиндржър: „Съчетавайки педантичното изследване с множество разкази на оцелели „ГУЛАГ” осветлява мрачния свят, в който милиони умират при неописуеми условия”.

Коя е авторката

Ан Епълбаум е член на редакционния съвет на „Вашингтон Поуст”, където води своя рубрика. Завършила е Йейл. Работила е в института „Маршал” и е била чуждестранен редактор и зам.-главен редактор на „Спектейтър”, Лондон. Кореспондент на „Икономист” във Варшава. Публикува във „Форин Афеъпс”, „Уолстрийт Джърнал”, „Ню Йорк Ревю ъф Буукс” и други издания. Живее във Вашингтон.

Ако книгата ви привлече вниманието, препоръката ми е да се вгледайте се най-напред в структурата й. Тя ще ви подскаже, че пред вас наистина е документално изследване, което има ясна цел от началото до края на съветската лагерна система, а не само някой от нейните епизоди. Съдържанието на книгата има три основни части. Първата е посветена на възникването на ГУЛАГ след 1917 г., като проследява времето и обстоятелствата след завземането на властта в Русия от болшевиките.

Първият лагер

Книгата дава подробна представа как Соловетски остров в Бяло море (залив на Баренцево море) още в началото на 20-те години на ХХ век привличат вниманието на чекистите, но не с красотата и манастирите си, а защото „суровата обстановка, трудният режим, борбата с природните сили ще бъдат добра школа за всички престъпни елементи”. През 1923 г. там са обособени  т. нар. северни лагери със специално предназначение. Неслучайно остров Соловецки остава в паметта на лагеристите като „първия лагер на ГУЛАГ”.

Възхваляването на лагера от Горки

В отделна глава Ан Епълбаум описва защо 1929 г. е повратна точка в лагерната система. Първо, защото същата година писателят Максим Горки е съпроводен от съветските власти до Соловецки лагер, за да го опише и възвеличае като лагер от нов тип (по това време там излежава присъда ученият Дмитрий Лихачов). По думите на Горки не само битовите условия са превърнали Соловецки в нов лагер. Неговите обитатели – „спасените пътници”, били не само щастливи и здрави, но и играели важна ролля в грандиозен експеримент: превръщането на криминални и асоциални индивиди в полезни съветски граждани.

Лагерите като средство в икономиката при Сталин

Второ, 1929 г. е повратна, защото тогава съветското правителство одобрява нов петгодишен план – икономическа програма, която изисква 20-процентов годишен ръст. Купонната система се връща. Увеличена е работната седмица. Процесът на колективизация в провинцията е ускорен. Политбюро на комунистическата партия решава проблемите. През пролетта на 1929 г. новата унифицирана система на лагерите, премахваща разграничението между „обикновени” и „специални” лагери.

Контролът е поверен в ръцете на ОГПУ (Объединенное Государственное Политическое Управление, 1923-1934 г. наследникът на НКВД). От 30 000 лагеристи ОГПУ поема надзорът на 300 000 души. За да се справи с новите отговорности е създаден ГУЛАГ.

Бойкотът на съветски стоки от принудителен труд и Беломорканал

В тази първа част на книгата е отбелязан и бойкотът, който във Великобритания и САЩ е наложен в началото на 30-те години върху съветски стоки и продукция (дърводобив) от принудителен труд. По това време на Запад  се появяват първите доказателства за трудовите лагери в СССР. Съветският съюз дори по времето на Сталин е много чувствителен към имиджа си и на голяма част от лагеристите е намерена нова работа. Те са впрегнати в осъществяване на гигантски проект за прокопаването на голям канал от Бяло до Балтийско море и то през терен, съставен главно от гранит. Става въпрос за Беломорканал, за създаването на който е трябвало да се изкопаят 141 мили, да се построят 5 язовира и 19 шлюзи. Като вдъхновител на проекта Сталин настоява каналът да бъде построен от затворници. Върху него работят около 170 000 „специални изгнаници”.

Разрастването на лагерната система е разгледана паралелно с развитието на Съветския съюз и икономическата политика на Сталин през 30-те години, както и с Големия терор (1937-1938), когато и смъртността в лагерите е най-голяма.

Животът и работата в лагерите

Втората част на книгата е посветен на живота в ГУЛАГ и режима на работа в лагерите. Систематично е проследен пътят на жертвите от арестуването и престоя им в затвори до транспортирането им, подборът и разпределението им в трудовите лагери. Отделни глави са посветени на живота там, наказанията, работата. В други са описани системата на охрана, жените и децата, както и стратегиите за оцеляване, а също така бунтовете и бягствата.

Възход и падение на лагерно-индустриалния комплекс

Така авторката е озаглавила третата част на книгата си. Тя засяга периода 1940-1986 г. Представена е картината на лагерите по времето на Втората световна война и промените в ГУЛАГ след смъртта на Сталин през 1953 г. Отделено е внимание на подходът на съветските власти към източниците на дисидентски прояви през 60-те, 70-те и 80-те години. В книгата е дадена подробна справка за избитите и загинали в лагерите на ГУЛАГ през годините.

Проблемът за паметта

В няколко страници накрая на книгата авторката й Ан Епълбаум разкрива не само, че интересът й към ГУЛАГ датира от дълги години, но и проблемът с паметта за комунистическите престъпления в източните общества, преживели тоталитарни режими. През 1998 г. Епълбаум пътува до Соловетските острови. Там обаче се сблъсква с един феномен. Открива, че местните хора гледат на едни очи на чужденците, пристигнали да разгледат стария манастир и красивата природа на островите и с други – на онези, които се интересуват от лагерите на ГУЛАГ.

„Защо вие чужденците, се интересувате само от грозните неща в нашата история?” – чува гласове. – „Защо ще пишете за ГУЛАГ? Защо не пишете за постиженията ни? Ние сме първата страна изпратила човек в космоса”. Въпросите към нея валят един след друг. Обясняват й: – „ ГУЛАГ вече не е важен. Имаме безработица, имаме престъпления. Защо не пишете за истинските ни проблеми вместо за неща, които са се случили толкова отдавна?”

Ан Епълбаум е убедена, че историята на ГУЛАГ се е превърнала в част от обществения дебат в някои бивши съветски републики и бивши съветски сателити. При някои – като правило онези, които помнят себе си като жертви, а не като извършители на терора – мемориалите и дебатите са забележителни. Тя дава за пример превръщането на бившата главна квартира на КГБ от литовците в музей на жертвите на геноцида. Латвийците са превърнали бивш съветски музей в музей на латвийската окупация.

През май 2002 г. авторката присъства на откриването на Унгарския музей на тоталитаризма. България липсва от този прочит. И това е напълно обяснимо. У нас нито няма музей на комунизма, а хора, свързани с репресивния апарат на БКП винаги са заемали безпрепятствено ръководни постове в държавните институции и властта. Мемориалите в памет на жертвите се боят на едната ръка, а в центъра на София все още се издига Паметник, възхваляващ съветските окупатори от 1944 г. Истината за случилото се по времето на комунизма е нежелана тема за разговор в българското посткомунистическо общество. Досущ като руснаците. Но това е друга тема.

Книгата на Ан Епълбаум е изключително ценна, не само със своята фактология, последователност и мащабност, но и с голямата обща култура за СССР, която тя демонстрира. С признателност и човешка топлина журналистнката благодари не само хората, приятелите и колегите й в САЩ, които са я подкрепили, но и на много руски изследователи, служители в архивите и общественици. Не на последно тя благодари на хората, които е успяла да интервюира. А книгата си посвещава на онези руски интелектуалци и писатели, които в своите книги и спомени са описали ГУЛАГ.

Ан Епълбаум, „ГУЛАГ – лагерите на смъртта", ИК „ЛИК”, 2005 г., 626 страници.