Desebg.com препечатва от сайта Faktor.bg интервюто на Стойко Стоянов с бившия лагерист от концлагера „Белене“ Руфат Юмер. Той е роден през 1960 г. с. Башево, община Ардино, област Кърджали и е студент, когато през декември 1984 г. тоталитарният комунистически режим започва насилствената асимилация на българските граждани от турски произход като акцията най-напред обхваща бившия Кърджалийски окръг. Юмер е един от организаторите на първия протест в с. Млечино, община Ардино, смачкан от режима на БКП със сила. Той е и в първа група арестувани от Кърджалийско, изпратени без съд и присъда в концлагера „Белене“. Руфат Юмер е член на гражданската организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“, която заедно с НБУ и фондация „Истина и памет“ организират конференцията „Жертвите помнят“ – 40 години от насилствената асимилация на турското малцинство от тоталитарния комунистически режим в България. Тя ще се проведе на 12 декември 2024 г. в НБУ. Преди събитието г-н Юмер бе любезен за даде отговори на въпросите на главния редактор на Faktor.bg Стойко Стоянов. Заглавието е на desebg.com.

Г-н Юмер, в София предстои да се проведе конференция по повод на 40-годишнината от началото на насилствената асимилация, извършена от комунистическия режим върху българските граждани от турски произход. Вие ще бъдете един от участниците в нея. Може ли да кажете какво ви мотивира да бъдете част от тази инициатива?

– Да, вече изминаха 40 години от този терористичен акт на комунистическия режим за етническото прочистване, което бе наречено от тях „възродителен процес“. Като жертви на тежките мъчения и изтезания и другите тежки нарушения на човешките права ние в продължение на много години водим законна борба за наказване на отговорните лица и извършителите на това деяние. Прокуратурата обаче умишлено и необосновано протака наказателното дело, заведено през 1991 г. за наказване на извършителите на престъпленията срещу човешките права.

За нас, жертвите, декември е месецът на болките и тъгите, на страданията. Декември е месецът на поклон пред тези, които загубиха живота си по време на принудителната смяна на имената и по концентрационните лагери. Вече толкова години през месец декември медиите пишат: „Минаха толкова и толкова години от т. нар. „възродителен процес“...
Ние сме тук, за да разкажем че това не е така. Ние сме тук за да кажем: „Гражданино, спри и си помисли...“

Вие сте от Кърджалийския край. Оттам е започнала акцията на режима на БКП за смяната на имената. Разкажете за себе си. Къде и как ви завари тази акция?

– Казвам се Руфат Шериф Юмер и съм роден през 1960 г. в село Башево, община Ардино, област Кърджали. Моето семейство се занимаваше ссъ земеделие. По време на насилствената смяна на имената на турците бях на 24 години и бях студент 4 курс във Висшия Селскостопански Институт, град Пловдив. Бях студент задочник, за да работа и да подпомагам семейството си. Работех като бригадир към АПК с. Млечино.

Тази насилствена акция, която започва през декември 1984 г. най-напред бившия окръг Кърджали, преди да обхване страната, беше ли приета от хората или се стигна до някаква форма на протест?

– Днес, когато истинските исторически факти са известни, можем да кажем, че всъщност натискът срещу турското население е започнал след Априлския пленум през 1956 г. Първо са забранили традициите ни, след това изучаването и говоренето на турски език и накрая забраниха религията ни. През 1984 г, куклите на комунистическия режим започнаха насилствено да сменят имената ни. Хората, които се противопоставяха бяха подлагани на всевъзможни мъчения, за да сменят имената си. Милиционери, военни и запасняци блокираха и нападаха селата нощем. Повтарям, че това издевателство се извършваше от слугите на режима нощем, за да не види никой жестокостите и мъченията, на които подлагаха семействата, за да им сменят имената им. Хората не можеха да влязат по домовете си. Млади, стари и деца живееха по планините и горите и да не замръзнат от студа през студените зимни нощи строяха бараки горите или копаеха се ями и прекарваха там нощите си само и само, за да не им сменят имената им.

Аз никога няма да забравя дядо ми Мехмед, който през октомври 1984 година една привечер го открих да копае яма в гората. Плачейки му помогнах да изкопае тази ямата. Застлахме я отдолу със шума, затворихме отгоре и донесохме от вкъщи юргани и дюшеци и цяла зима той изкара там. Вечерите му донасяхме храна. Но той се простуди и през лятото на 1985 г. почина.

Ние, младите, патрулирахме около селата, за да се обадим ако случайно нападнат селата. Цели нощи обсъждахме как ще се спасим от това положение, пълно с болки и страдания. Събирахме се често и преценявахме ситуацията и продължавахме да бдим през нощите, за да не бъдат нападнати хората ни. Кръгът се натягаше, нервите се опъваха, но трябваше да намерим решение на проблема.

И на 23 декември 1984 г. привечер младежите от селата Башево и Горно Прахово решихме да организираме мирен протест на 24 декември на площада в село Млечино, под надслов „Заедно сме по-силни “. Аз и още 19 младежи през нощта на 23 декември под силен снеговалеж обиколихме околните села Чегнигово ,Търна, Дедино, Чамдере, Левци, Долно Пряхово, Горно Прахово и Третак чак до 4 часа сутринта, Обиколихме къща по къща и уведомихме за мирния протест. Бяхме премръзнали от студ.

На 24 декември сутринта в 6 часа всички бяхме по пътищата. Докато слугите на комунистическия режим нападаха народа ни нощем, за да няма свидетели на извършените от тях злодеяния, то ние щяхме да проведем мирен протест през деня, далеч от насилието и мрака. Единствената ни мисъл беше да кажем на комунистическия режим: „Спрете“ Не докосвайте езика, религията и името ни“.

Трябваше да се съберем всички протестиращи на площад в с. Млечино, но не ни пуснаха . На 100 метра преди площада властите отрязаха пътя ни и напреднаха срещу нас с танкове, автомати и палки. Гръмнаха с оръжията! Нападаха ни безмилостно, мачкаха ни като врагове, като че ли потушаваха бунт. Но ние не се бунтувахме, не използвахме насилие, не сме насочили оръжие срещу милицията и военните, дори и камък не хвърляхме, а само викахме „Не посягайте на езика, религията и името ни!“

Никога няма да забравя татко ми, милицията като го удари с приклада на автомата челото му се пропука. Кожата му увисна над окото. Цялото му лице беше в кърви. Майка ми, която беше на двадесетина крачки отстрани и държеше дядо ми , плачеше за сина си че са го пребили, плачеше за мъжа си, че цялото му лице беше в кърви. Не само майка ми, цял един народ плачеше. Имаше стотици ранени. На този ден всички бяхме бити и пребити, смачкаха ни от бой.

Какво предприе режимът на БКП след това? Какво се случи с вас след този ужасен ден?

– След митинга във Млечино аз се крих по горите три дни. После научих, че през това време са ме търсили като главен организатор на мирния протест. Почнали са да разпитват и да тормозят семейството. Затова на 27 декември 1984 г. сутринта слязох от гората и на пътя, ме арестуваха. Сложиха ми белезници и ме откараха на милиционерския пункт в с. Млечино, където ме пребиха от бой. После ме откараха във МВР Кърджали където бяха вече събрали всички организатори на протестите.

После научихме, че режимът е продължил с жестокостите и мъченията по селата. Но искрата изведнъж беше блеснала! Окървавеният наш протест в Млечино беше първият и стана символ на съпротивата! Ние запалихме факела и той продължи в Бенковски, Момчилград, Джебел и Кърджали, бяхме хиляди, станахме стотици хиляди.

Как се оказахте в концлагера „Белене“?

– Беше жалко, че комунистическата власт не се вслуша да спре насилствената смяна на имената, да спре насилията и издевателствата над мирното население. Уви, злодеите не ни послушаха, напротив, арестуваха ни по причината, че бяхме организатори на мирния протест. От МВР Кърджали ни натовариха в една катафалка (така лагеристите наричат арестантските коли, б. ред.) 16 души един върху друг и тръгнахме към Северна България по незнайния път към остров Белене. Всички бяхме покрити с рани, лицата ни бяха във кръв, но не можехме да си помогнем един на друг, защото ръцете ни бяха вързани отзад с белезници.

На 28 декември 1984 г. към 03 часа след полунощ минахме Дунава и ни свалиха на Първи обект пред затвора Белене. След нас докараха още 8 човека и със нас 24 човека бяхме първите задържани на остров Белене.

Никога няма да забравя как близо 2 часа ни държаха чисто голи на снега под предлог че ще ни дадат затворнически дрехи. Бяхме премръзнали, но най-лошото беше, че бяхме жестоко унижени.

Какви други хора бяха въдворени там и как ви третираха в лагера?

– Всеки ден докарваха по десетина човека. През течение на времето всички турски интелектуалци от цяла България, които се противопоставяха на принудителната смяна на имената им, бяха докарвани в „Белене“. Стаите бяха препълнени по на 2 или 3 етажа. Условията на живот във тези килии бяха извънредно лоши. Прозорците на килиите бяха счупени и мръзнехме от студ. Най-унизителното беше че толкова хора бяхме принудени да използваме за малка и голяма нужда една голяма кофа която се намираше в килията и всеки от нас трябваше да се изхожда в кофата пред очите на останалите. От непоносимата миризма и влага дишането беше много трудно.

Храната беше отвратителна, но трябваше да ядем, за да оцелеем. Посудата беше мръсна, а хлябът мухлясал. За лична хигиена само можехме да мечтаем. По на две-три седмици, а понякога и през месеци позволяваха да се къпем. При всички тези тежки и мизерни условия на живот надзирателите се отнасяха към нас като към пленници.

През месец април 1985 г. ни преместиха на Втори обект на концлагера „Белене“. Там условията на живот не бяха по-добри. През май месец, когато ни позволиха свиждане със близките ми, научих че съм изключен от университета където следвах, бях уволнен и от работата ми в АПК с. Млечино. Всичко бях загубил. А най-лошото – бях загубил свободата си.

Никога няма да забравя, на първото ни свиждане казаха: „Да не чуем нито една дума на турски език!“ А майка ми не знаеше нито дума български. С баща ми поговорихме няколко минути, а майка ми стоеше до него и само плачеше. Исках да ги целувам, да ги прегърна, но бях на другата страна на решетката. Сърцето ми кървеше, но се усмихвах, за да не се затъжи майка ми.

Никога няма да забравя, когато от остров Белене ме откараха в Главно следствено управление на МВР-ДС в София, където 3 месеца ме пребиваха от бой, без прекъсване, така че цялото ми тяло беше подуто и посиняло. Не можех да стоя на краката си. Така и не разбрах защо са ме откарали в София. Искаха вероятно да ме пречупят. Единственото обяснение на следователя капитан Петър Величков беше следното: „А аз бия не само турците, а всеки, който попадне тук, независимо кой да е той!“ На излизане от ареста се срещнахме с бай Халибрям от Караманци. Трудно се разпознахме. След това ни откараха отново в „Белене“. Но там 3 месеца ни държаха в отделна килия на Първи обект далеч от другите лагеристи, за да ни зараснат раните. Да, раните по тялото ни зараснаха, но тези – дълбоко в душите ни – не зараснаха и никога няма да зараснат.

Вие и другите лагеристи имахте ли присъда или бяхте изолирани в „Белене“ без съд и присъда?

– Да, това е много уместен въпрос, защото най-лошото за нас беше, че бяхме задържани без съд и присъда и не знаехме колко ще ни държат. Не получавахме никаква здравна и юридическа помощ. Единственият отговор беше: „Тук сте до второ нареждане!“ Всички тези фактори влошаваха здравословното и психологическото ни състояние.

Как оцеляхте в концлагера на остров Персин? Какво ви крепеше през времето на изолацията ви?

– Никой от нас нямаше никаква вина. Единствената ни вина беше, че бяхме турци. Това ни даваше сили да се крепим за живота. Бяхме отговорни пред семействата си и пред обществото. Морално се подкрепяхме един на друг. През всичкото това време и близките ми са били подложени на психологически тормоз. Явно са искали да разрушат и тях психологически.

Вашето семейство знаеше ли къде се намирате?

– Близо 6 месеца семействата ни не знаеха къде сме, не знаеха дори дали сме живи. Те никога не научиха защо ни изпратиха в „Белене“ без съд и присъда.

Колко време бяхте в лагера „Белене“ и какво се случи след освобождаването ви с вас и вашето семейство?

– До края на ноември 1986 г., близо 2 години без съд и присъда, бях задържан незаконно в концлагера „Белене“. А след това вместо да ме освободят, ме интернираха в с. Малчика, Плевенско, където бях принуден да живея цели двадесет месеца. В този период бях принуден да работя тежък физически труд като строителен работник към кметство с. Малчика. Да, вече не бях в килия и в лагер, но бях под постоянно наблюдение, често ме проверяваха и бях длъжен да се подписвам всеки ден в кметството. Ние изживяхме много проблеми с комунистическия държавен апарат и неговите сътрудници. Но ние нямахме никакви проблеми с обикновените български граждани. С тях си живеехме по братски.

Никога няма да забравя, когато бях интерниран в с. Малчика и ме пуснаха отпуск, цялото село излезе с цветя и радостни възгласи да ме изпрати на родното ми село. Не се сдържах и заплаках тогава. В мое лице те виждаха подтиснатия от комунистическия режим български гражданин. На 15 юли 1988 г. бях освободен, но успях да възстановя студентските си права едва през есента на 1988 г. За мое голямо съжаление не успях да завърша висшето си образование, защото месеци след това – през лятото на 1989 г. – бях принуден за 48 часа, оставяйки след себе си къща и покъщнина и 2 куфара багаж да напусна родината си със съпругата ми и с нашето дете, което беше само на 38 дни.

Това, което разказвате, е огромна трагедия, да бъдете насила изгонени от Родината си!

– Това не беше съдбата и трагедията само на моето семейство. След тези съпротивителни митинги стотици герои бяха изпратени в концлагера Белене. След безброй дни на мъчения и изтезания, те бяха интернирани в различни райони на България. Освен тях, други хиляди хора бяха изпратени по затворите. Между 1984 и 1989 година бяха насилствено сменени имената на над 800 000 турци в България, където преживяхме една от най-големите човешки трагедии на 20-ти век.

Хиляди български граждани от турски произход бяха принудени да напуснат домовете и родината си, около 400 хиляди в периода май-септември 1989 г. и още хиляди след този период. Тези хора се бореха само да пазят обичаите си, да изпълняват религиозното си поклонение, да говорят майчиния си език и да живеят като турци.

Каква според вас е причината да няма наказани за това престъпление, наречено от комунистическия режим „възродителен процес“?

– Комунистическите агенти ги има навсякъде по държавната бюрокрация, включително и в съдебната система. Но този комунистически тоталитарен режим и неговите поддръжници също така нанесоха големи злини на България и българския народ. Те са пречка за демократичното бъдеще на България. Ако искаме да бъдем част от свободния и демократичен Европейски съюз, българската държавна политика трябва да бъде освободена от влиянието на комунистическите агенти. Защото те са навсякъде, във всички партии и не само в политика. Те са навсякъде в обществения живот. За съжаление, тези които дойдоха на власт след Живковия режим с различни закони обезпечиха закрила на всички от неговия престъпен кръг. Виновните за извършените престъпления по никакъв начин не бяха изправени пред съд, въпреки, че през почти половината от тази вече 40 години от престъплението срещу нас България е член на Европейския съюз.

Какво бихте казали на хора, които твърдят, че това трябва да се забрави и било каквото било – да гледаме напред, а не назад?

– Като жертви на етническото прочистване и концентрационни лагери, настояваме за наказване на всички виновни лица. Само по този начин може да предпазим бъдещите поколения от беззаконие, лагери, нарушения на основните човешки права и етническо прочистване. Ако българската съдена система не е в състояние да изпрати пред съда извършителите на тези тежки престъпления, същата съдебна власт ще носи отговорност, ако един не се предотврати повторно извършване на такива тежки и груби нарушения на човешките права.

Наше задължение е да припомняме, че дълг на всеки български гражданин, който не иска един ден децата ни евентуално да изживеят отново несправедливостите изживени по време на насилствената смяна на имената и особено в концлагера „Белене“, е да прояви отговорност и да подкрепи нашата борба за правда и справедливост.

Да, вече минаха 40 години от тези жестокости и злодеяния. Това не е малко време, но тези години живеят дълбоко във душите ни. Не мога да ги забравя. Не мога да забравя сълзите на майка ми и на баща ми. Бог да ги прости.

Да, това е моята история. Но това е в близки линии историята и на моя народ, историята на гражданите от турски произход в България. Но въпреки всичко аз викам: „Обичам те, българино, обичам те, Българийо!“