Desebg.com публикува интервю с отец Калистрат, монах от българския манастир „Св. великомъченик Георги – Зограф“ на Света гора и част от неговото братство. Поводът е неговото задълбочено изследване „Третият Рим и църквата“, част 1, което сайтът неотдавна представи, и което разкрива пътя и механизмите на подчиняването на Руската православна църква на светската власт. Отец Калистрат бе любезен да отговори на въпросите на журналиста Христо Христов.

Отче Калистрате, какво ви мотивира да започнете да пишете този толкова сериозен труд, който разкрива в дълбочина взаимоотношенията между руската църква и властта през вековете?

 – Първоначалната ми идея беше да опиша една съвременна ситуация в Руската Православна Църква (РПЦ), която имаше отношение към така наречения Събор в Крит от 2016 г., когато Поместните Православни Църкви бяха поставени в странна ситуация да легитимират с присъствието си предварително съставени документи, някои от които противоречат на догмата – неоспоримите истини на православната вяра. Българската Църква, както е известно, не отиде на събора и с това го провали. Написах няколко статии, които имаха известен отзвук, но ми се стори, че е добре да обясня, какво е довело Православието до абсурда да признава ересите за равнопоставени църкви. В православния Символ на вярата ясно се казва, че Църквата е само една!

По-внимателен анализ ни води до заключението, че съдбата на няколко глави на Православни Църкви в последните десетилетия не е низ от случайни събития, а резултат от целенасочена манипулация, която да доведе до предварително начертаните планове, връх на които беше Критският събор. В православното учение случайности няма. Всичко, което се случва с човека и обществото е Божие домостроителство на нашето спасение или Божие допущение, когато човекът върви срещу Бога. Между всички други неслучайни събития исках да разкажа за сложната и нелека съдба на предпоследния руски патриарх – светейшия Алексий II, но ми се стори, че трябва преди това да се обясни какво въобще се случва в историята на РПЦ.

Историята на Православните Църкви понякога изглежда като „черна кутия“ – това е понятие от програмистиката, когато не знаеш въобще как работи програмата. Знаеш само крайния резултат от работата ѝ. Много събития от историята на Поместните Църкви остават отбелязани в обобщен вид, без да се изследва тяхното семантично съдържание. Това важи особено за Църквите от бившите социалистически страни. Ако погледнете историята на Българската Православна Църква, ще се убедите, че белите петна са твърде много. Отворете който и да било учебник или писмен материал по история на Българската Църква и ще видите, че през средните векове тя внезапно свършва през 1393 година с падането на Търново. Да не говорим, че дори няма яснота къде е гробът на св. патриарх Евтимий и дали той е последният български йерарх преди възстановяването на Екзархията през 1870 г.! В същото време в документи от XVI в. виждаме подписа на „Йоаким Търновски“.

Това е причината да се опитам да обясня неяснотите в историята на Руската Църква, които предхождат съвременното ѝ състояние, което доведе до абсурдното ѝ положение на идеологически инструмент в една неправославна държавна политика. Само че задачата, която си поставих, се оказа твърде трудоемка. Мисля, че това се отрази и на качеството на текста. За съжаление.

Как бихте характеризирали тези взаимоотношения власт – църква?

– Още във втората половина на XVII в. Руската Църква е притисната и осакатена от държавната власт, тъй като е твърде православна, докато на властта ѝ трябва ритуална църква. Такава, която да не бие по съвестта на кариериста, егоиста и злосторника, а такава, която с готовност да приема крадени пари и да величае злодеи, стига да са на власт. Лесно е да се проследи линията на деградацията на отношението към Църквата от времето на бащата на Петър I, цар Алексей Михайлович, който с фалшиви свидетелства и лъжесвидетели сваля от патриаршеската катедра тогавашния патриарх Никон. Върхът на това злодеяние е болшевишкият преврат, масовите убийства на свещеници, монаси и епископи на Църквата от предците на управниците, които в края на ХХ в. решиха да преминат към капитализъм със заграбеното от народа си.

Някои биха казали, че подобно развитие на отношенията власт – църква са характерни и за други държави. Кое е отличително за руската държава и Руската православна църква?

– Уникалното в руската история е, че това е държава, която е получила държавността си от Църквата! Това се случва с ритуала на Венчанието за царството, извършен от св. Макарий, митрополит Московски, върху Йоан Василиевич Грозни през 1547 г. 14 години по-късно се събира специален Всеправославен събор, който утвърждава Венчанието и признава на Йоан Грозни правото да се нарича цар на Русия, която дотогава е Киевска Рус. Правото се дава, защото катедрата на Московския митрополит, извършил Венчанието за царството, е пренесената в Москва катедра на Киевския и на Цяла Рус митрополит. И досега т.нар. руски патриарх не е „патриарх руски“, а е патриарх Московски и на цяла Рус.

Тази Църква, от недрата на която са излезли толкова светии и която е излъчила толкова светии – светители, мъченици, изповедници на вярата, е доведена до състояние да я смятат за нова идеологическа структура по подобие на някогашните политкомисари на кървавия болшевизъм.

Вие посочвате някои колаборации между висши руски клирици и официалната светска власт, при които тези висши представители се поддават на изкушението да влияят на съответния руски владетел. До какво водят подобни взаимоотношения? Те отслабват или засилват ролята на църквата?

– Първоначално властта на новосъздадената през 1547 г. Русия е едновременно светска и духовна. Иван Грозни управлява, след като е посъветван и благословен от своя духовен наставник св. Макарий. След неговата кончина мястото му се опитват да заемат други духовници, които обаче служат на светски интереси. Част са от кариеристични лобита и виждат във влиянието си върху Иван Грозни възможност за достигане на възможните най-висши позиции в Църквата и на облагите от това. Църквата, доколкото е Тяло Христово, не може да бъде засегната. Друг е въпросът, че всеки клирик или мирянин – вярващ християнин, който се опитва чрез влиянието си в Църквата или чрез влиянието на Църквата да придобие облаги, по невидим начин отпада от Църквата и това се случва рано или късно пред очите на всички.

Ситуацията с Русия и нейната Църквата напомня на Божия народ – евреите, от недрата на които се ражда по плът нашият Господ Иисус Христос, след Когото вървят за спасение на цялото човечество други евреи, апостолите, загиват за прослава на Божието име също евреи, но пак евреи са тези, които разпъват Христа. Това прави една част от висшия клир в момента, внушавайки на руския народ, че нарушението на Божията заповед „Не убивай!“ е богоугодно! Тези, които правят това, отново разпъват Христа!

Изследването ви е изпълнено с препратки по конкретни исторически факти, които се явяват пресечени точни между българската и руската история. В повечето случаи обаче официалната руска история, както на светската, така и на църковната власт днес ги премълчава. Защо, толкова ли са неудобни за Москва?

– Официално приетата руска история е близка до научната фантастика. Има немалко достойни руски учени, които със смелост и вещина доказват историческата истина, но „официалната линия“ е директива, спускана от управляващите, за които е особено важно да се кичат с успехите на другите и непременно да се доказват като изключителни. Това може да стане само, ако на руския народ в цялост се внушава нереална версия за неговата история. Има и нещо друго. Престъпното мислене никога не остава само. То иска да включи в престъплението възможно най-широк от обхват от съучастници. Така се отдалечава възможността от изобличение и възмездия. Но така може да разсъждава само невярващ или откровен сатанист.

Бихте ли дали два-три най-фрапиращи примера, на които сте се натъкнал докато се провеждал изследването?

– Когато дойдох като послушник в Славянобългарската света обител „Св. великомъченик Георги-Зограф“, ме впечатли поменаването на св. Михаил-Българин. Попитах братята кой е той, а те се изненадаха, че не знам. Обясниха ми, че това е първият митрополит на Киев. Ама как, нали Киевска Рус е покръстена от гърци? – попитах. Представете си! В Зографския манастир се знаеше и се знае от векове, че Българската Църква е извършила покръстването на Киевска Рус и че Киевската катедра е била част от Българската Църква. За съжаление тридесет години по-късно България пада под византийска власт, Охридската патриаршия е деградирана до архиепископия. Скоро след това в Киев идват първите византийски клирици и започва познатият процес на преиначаване на историята.

Изненада ме много, че големи имена от руската историография като проф. Антон Карташов и академик Евгений Голубинский ясно, мотивирано и доказателствено пишат, че покръстването е от българите! Това пише и големият приятел на България академик Дмитрий Лихачов. Отваряш обаче сайта на Руската Църква и четеш, че св. Михаил е… сириец! Какво е това, ако не е дълбока комплексарщина, възпитаваща поколения руснаци?

Всеки езиковед-българист може да ви каже, че на международните форуми за славянски езици задължително се четат доклади за староруския език, за други стари национални езици, но старобългарският често липсва. Той се приема като „старославянски“. А самият създател на руската филология като наука, тогава „изящна словестност“, проф. Осип Бодянский от Московския университет още през 1848 г. доказва чрез научно съобщение на основата на открити от него безспорни сведения, че най-старият писмен славянски език е българският, но не само това. Той доказва, че кирило-методиевият език е именно български, а не някакъв старославянски!

Пренебрегването на такива исторически факти от руската страна и нагаждането на историята според това, което им е удобно на тях не се ли прави, за да се поддържа пропагандираното векове наред величие и роля на Русия и да не се показва приноса на други държави преди руската страна да е станала империя?

– Преди време един стар грузинец ми каза: Руснаците са добри и симпатични хора, но това е народ, който няма корени! Бих допълнил, че очевидно всеки народ има корени, тъй като всички сме част от човечеството и естествено се явяваме роднини, но като отделни народи едни възникват по-рано и остават по-дълго в историята, други изчезват.

Когато хванат някого в лъжа, той има два изхода – да си признае и се извини или да продължи да лъже до безкрай. Руската официална историография често е в това положение – да лъже, а ако се наложи и да използва политически и дори полицейски средства, за да поддържа лъжата. Защо ѝ е нужно това ли? Защото цялата ѝ идеологическа конструкция ще се разпадне при изобличението. Ще се окаже, че в историята на Русия са унищожени твърде много кариери и личности, които са имали нещастието да бъдат почтени. От време навреме се научава за това. Сега знаем за погрома над руската наука и изкуство през социализма в името на смешни и маломерни кариеристични съображения. Така Лисенко унищожи руската генетика, когато на запад тя едва прохождаше. Шостакович, композиторът на потресаващата Ленинградска симфония, беше обвиняван във „формализъм“! Прокофиев по такива причини напусна Съветска Русия. Като мине време и талантите преминат през проверката на историята, Русия пак се украсява с тях.

Какво да кажем за стотиците хиляди зверски убити православни християни, свещеници, монаси и епископи? Кой и кога поднесе извинение, кой от наследниците на убийците изрази покаяние за кончината на светиите!

Те предстоят пред Божието лице, Бог чува молитвите им и по-скоро рано, отколкото късно Бог ще поиска сметка за злодеянията.

Книгата ви се появи малко преди войната на Путиновия режим срещу Украйна и според мен съдържанието ѝ е определено ще бъде третирано като „вражеско“ от Кремъл и на лицата, които днес са овладели Руската православна църква. Не смятате ли? Освен това паралелите между миналото и настоящето са неизбежни, защото и сега Путин използва РПЦ за подкрепа на войната в Украйна и църквата се включи в руската пропаганда, начело с патриарх Кирил Московски.

– Книгата ме изненада с това, че логиката на основата на източниците, които ползвах, водеше натам – рано или късно за всички ще стане ясно, че Божията благодат е дадена на Русия, за да защитава Православието. Тогава ще се разбере, че путинизмът не само, че не го защитава, но се старае да извлече максимума от заблудата. Съществуването на независима Украйна опровергава московските претенции за монопол върху рускостта и единственият изход за лъжеца е да премахне свидетеля! Така че проекцията на написаното водеше в тази посока.

Изследването ви е респектиращо и по отношение на многобройните източници, които ползвате. Трудно ли ви беше, като се има предвид, че вие все пак сте монах и то на Света гора?

– Не мога да преценя. Всяко творчество причинява страдание по един или друг начин. Творчеството изисква лишение, отказ от комфорт и примирение с възможността трудът да бъде отрицаван. По-скоро се чувствах длъжен да свърша това. Ако разполагах с идеални условия за писмен труд, нямаше да изстрадам това търсене на истината. Знаеш, че е някъде там и все пак, като я откриеш, възклицаваш, като че ли не си очаквал да я намериш. Това да си монах на Света гора е привилегия. Тук нещата са буквални – причината да си дал монашеския обет е да служиш на Бога, а на Бога трябва да се покланяме „с дух и истина“. Благодаря на Бога, че ме удостои да Му служа!

Книгата ви „Третият Рим и църквата“ е представена като първа част от тритомно изследване. Бихте ли споделили в аванс какво ще съдържат останалите две части и как ги виждате във времето?

– Надявам се да разберете скоро. Нека да е волята Божия! Амин.
Христос Воскресе!

Воистина Воскресе! Благодаря ви за това интервю.