Рубрики:: -- Достъп до информация -- Архиви -- Коалиция на гражданите -- Живков & социализЪма -- Дезинформация -- Образование: комунизъм |
Сафие Юрдакул: Търсим справедливост за бруталното подтисничество при комунистическия режим |
![]() |
![]() |
ПАМЕТ - Интервю |
Написано от Христо Христов |
Вторник, 08 Декември 2020 10:32 |
Сайтът desebg.com публикува интервю със Сафие Юрдакул – една от жертвите на „възродителния процес“, която по време на насилствената асимилация в средата на 80-те години на ХХ век, извършена от тоталитарния режим на БКП е ученичка в началното училище. Нейният баща Алиш Якубов Ахмедов, който по професия е учител, е един от 517-те турци, изолирани без и присъда в концлагера „Белене“ през 1985 г. Г-жа Сафие Юрдакул е една от първите потърпевши от „възродителния процес“, които заведоха дела в България и осъдиха прокуратурата за бавно правосъдие и разтакаване вече 30 години на делото срещу виновните висши партийни и държани лица за насилствената смяна на имената на турското малцинство и забрана на обичаите им през 1985 г. Г-жа Юрдакул бе любезна да отговори на въпросите на журналиста Христо Христов. „България е моето родно място, и аз обичам България, независимо от това, което бяхме принудени да преживеем“, казва тя в първо интервю, което е своеобразна изповед за преживяното от нея, както от нейното семейство по време на насилствената акция на тоталитарната комунистическа власт и в годините след това. Сафие Юрдакул е родена в гр. Разград, България, през 1976 г. През 1989 г. комунистическият режим депортира от НРБ цялото ѝ семейство – баща ѝ, майка ѝ и двамата ѝ братя. Семейството се установява в Турция, където Сафие Юрдакул продължава учението си в училището от 7 клас. По-късно завършва висше образование в Университета за икономически и административни науки, специалност „Бизнес администрация“, а след магистратура получа образователната степен „Магистър“ по специалността. Работи като финансов съветник и помирител в съда. Омъжена е има двама сина.
– Чувството, което ме мотивира да търся правата си в рамките на действащите закони в България, категорично и определено не е чувството за отмъщение. За да осигурят напредък в наказателното дело, започнато през 1990 г., от 90-те години на ХХ век до днес много жертви/потърпевши работят за търсене на правата си индивидуално или чрез гражданските организации/асоциации, които са създали. В рамките на законите на България, са подадени молби до всички официални/държавни инстанции в България, с цел осигуряване напредъка на наказателното дело. С подадените молби и петиции е поискана информация относно развитието и напредъка на делото и законните права на жертвите и пострадалите. Поради липсата на законни права, предоставени на жертвите и пострадалите, в продължение на много години, нарасна безнадеждността и умората на жертвите и пострадалите, възрастта им напредна, като много от тях днес вече не са сред живите.
Тоталитарният комунистически режим, прилагаше до 1989 г. бруталното си потисничество и преследване, не само поради различния етнически произход, но и към стотици хиляди български граждани, които мислеха различно. Бих искала всичките престъпници да бъдат изправени пред съда и да бъдат съдени. Нека да се предприемат стъпки за правно необходими закони по отношение на мрачния период на тоталитарното комунистическа диктатура, оставена да съсипе тази красива страна, и нека да започне да работи един механизъм за разобличаване и престъпленията и справедливото им наказване. За съжаление този съдебен процес за т. нар. възродителен процес, въпреки изминатото дълго време – всече три десетилетия, все още не можа да стартира. Трябва да се има предвид целия процес на принудителна асимилация от страна на тоталитарния комунистически режим и престъпленията, извършени през периода на етническото прочистване, изцяло в терористичната среда, средната продължителност на човешкия живот и страданията на жертвите на концлагеристите в концлагера „Белене“. 29-годишната продължителност на предварителното разследване/досъдебното производство по делото, по никакъв начин не може да се счита и да се приеме за законосъобразен и разумен. Ще отбележа, че забавянето на въздаването на правосъдие дълбоко наранява оцелелите жертви и техните семейства. Мисля, че ако престъпниците не бъдат наказани, за да не се повтори отново вече преживяното, извършените престъпления ще бъдат фактически опростени и, което е още по-важно – престъпниците ще бъдат считани и приети за невинни.
– Да, след 1990 г., през която бе започнато наказателното производство, в България се случиха събития, които ме зарадваха: България стана член на НАТО и ЕС, и постигна напредък в развитието си. Ние сме следили обществените и политически нагласи за въздаване на правосъдие над комунистическите престъпления. Знаем, че в Закона за обявяване на комунистическия режим за пристъпен от 2000 г. беше признато системното нарушаване на основните човешки права, който тоталитарната власт на БКП „потискаше и цели групи от населението, обособени по политически, социален, религиозен или етнически признак, въпреки че Народна република България още през 1970 г. се присъедини към международни актове по правата на човека“. Знаем, че от страна на вече бивши премиер-министри и Народното събрание на Република България, бяха направени важни за нас изявления, като например следните: 2. На 11 януари 2012 г. 41-то Народно събрание, след близо 30 години от „възродителния процес“, обяви като престъпно деяние насилствената асимилация, прилагана от тоталитарният режим на Българската комунистическа партия (БКП). Бе заявено, че по време на тази проведена кампания, над 360 хиляди граждани от турски произход бяха принудени да се изселят и тази акция, която представлява начинание за етническо прочистване, беше категорично осъдена от българския парламент. Освен това, в становището на Народното събрание, бе отправен призив за незабавно преразглеждане на това наказателно производство, започнато във връзка с кампанията за смяната на имената, и по което не е постигнат напредък. Законовите промени, отнасящи се до неприключването на наказателното производство в разумен срок, в България влязоха в сила едва през 2012 г. Развитията, за които споменах по-горе, ме мотивираха да заведа дело за неприключването в разумен срок на наказателното производство по т. нар. дело за „възродителния процес“. Надеждата и вярата, че ще се започне наказателно производство против държавните и партийните ръководители на тоталитарният комунистически режим е другата емоция, която ме мотивираше години наред. Днешно време ме радват съдебните решения, постановени по делата, заведени поради не разглеждане на делата в разумен срок и забавянето на същите. Тъй като съдебният процес продължава ще се огранича с коментарите дотук.
– Мисля, че функционалността или неадекватността на законите в България пречат този процес да се проведе справедливо. Причина за това може да е и във все още не напълно реформираната правна система в България. Но не мога да коментирам повече, тъй като в момента делото все още продължава.
– Родена съм през 1976 г. в град Разград, България. Живеехме в къща, заедно с двамата си братя, майка ми, баща ми и баба ми.
– Искам да отговоря малко по-дълго на този въпрос, защото преживените страдания и събития, поради различния етнически произход, причинени от тоталитарния комунистически режим в България в периода от 1985 г. до 1989 г., са или забравени, или не се не се знаят много особено от младите поколения. Преживяното от мен е само един пример за това, което са преживели хиляди семейства. Има такива с още по-болезнени спомени, защото този тъмен период помрачи живота на много хора, причини болки, страдания и смърт. Както е известно към края на 1984 г. започва кампанията на властта по принудителната промяна на турските имена с български такива. Населените места в родния ми край бяха окупирани от танкове, специални части (барети) и въоръжени представители на властта и се провеждаше акция за принудителна подмяна на имената ни. Установеното от властите положение бе подобно на военно – имаше вечерен час, забрана за придвижване на хората от едно населено място до друго, танкове и въоръжени сили бяха постоянно присъствие.
В тези години аз живеех със семейството ми и бях ученичка в местното училище. Дотогава имах щастливо и безгрижно детство – родителите ми бяха живи и здрави, живеехме заедно с тях в собствен дом. Те работеха и се грижеха за материалното обезпечаване на семейството ни, обичахме се и се уважавахме един друг, всички семейни празници и обичаи отбелязвахме заедно в мир и веселие, ние децата бяхме добри ученици. Имената ни бях променени принудително и против волята ни, като по този начин бяха сменени моите рождени име, бащино име и фамилно име. Учителите в училище ни казваха, че вече е забранено да говорим на турски език в училището и навън и че ще бъдем наказвани, ако не се съобразяваме с това. Казаха ни, че имената ни вече ще бъдат нови и трябва да забравим старите. Бележниците, етикетите на учебниците и тетрадките ни бяха подменени, обръщаха се към нас с тези принудително дадени ни имена, които бях чужди за мен. Не разбирах защо това е необходимо, страдах много, постоянно се страхувах. Не исках да ходя на училище, прибирах се разплакана от училище, защото там ме наричаха с име, което аз не се идентифицирах. Връщайки се у дома, намирах опора в баща ми, който винаги разговаряше с мен, уверявайки ме, че всичко това ще приключи. Когато разговарях с него, се чувствах в безопасност и се успокоявах, и така с моралната подкрепа на баща ми продължих да посещавам училище. Той по образование и професия беше учител, но тогава работеше като шофьор. Бях още дете и не можех да разбера точно защо преживяваме този ужас, но виждах, че хората около мен и семейството ми са нещастни, че живеят с чувства за безпокойство, страх, безпомощност и неизвестност. Това, което ни беше причинено и бяхме принудени да изживеем през този период, беше наистина болезнено мъчително и непоносимо.
– Нашите дни и нощи вече не бяха, както преди. Неизвестност и страх изпълниха живота ни. Още по-ужасно стана за нашето семейство след пристигането на въоръжени хора, които нахлуха в дома ни и отведоха баща ми неизвестно къде. Това стана няколко месеца след принудителната смяна на имената ни в началото на 1985 г. Никой не да ни уведоми защо и къде го отвеждат. Бях уплашена до смърт и не разбирах какво става. Когато видях, че баща ми прегръща братята ми, майка ми и баба ми по бащина линия, като че ли се прощаваше с тях, разбрах, че грубите и намусени въоръжени лица бяха дошли, за да отведат баща ми. Прегърнах баща си, попитах го какво се е случило, баща ми тихичко ми каза: „Всичко ще бъде наред, бъде силна, не се страхувай“. Дошлите войници и милиционери дръпнаха грубо баща ми, сложиха му белезници. Аз попитах тези чужди хора, къде го карат и кога ще го върнат обратно, но те се обърнаха безцеремонно към мен и ми наговориха груби неща, които не можах да разбера. Баща ми бе грубо и насила качен на милиционерска кола, окован с белезници като престъпник. Тичах зад колата, в която го качиха, но не успях да я достигна и аз също исках да отида с него. Сякаш не можех да дишам, бях обзета от чувство на тревога, безпокойство, страх и отчаяние, които продължиха много дълго време. Всяка вечер чаках до късни часове баща ми да се върне и въпреки че питах майка ми, баба ми, те ми отговаряха, че не знаят. Месеци наред бяхме в пълна неизвестност за съдбата на баща ми нито дали е още жив, като това се отрази осезаемо на моето ежедневие, което се превърна в очакване на баща ми, мисли за него, за нас, които останахме осиротели без неговите грижи и морална подкрепа. Въпросите ни къде е баща ни и кога ще се върне бяха оставяни без отговор от страна на служителите в МВР-ДС Разград. Това състояние на безнадеждност рефлектира сериозно върху мен и семейството ми. Майка ми ставаше в шест сутринта и отиваше на работа, и се прибираше вкъщи късно вечер, като постоянно беше изнервена, тревожна, напрегната и плачеше. Върху нейните плещи бе останала цялата грижа за семейството ни, като осигуряване на финансови средства за оцеляването ни, грижите и вниманието за отглеждането и възпитаването ни, включително усилията да ни успокоява и да ни дава надежда, че този ад за семейството ни някой ден може и да приключи и отново да бъдем щастливи всички заедно. Всички вкъщи бяха изплашени, че милиционерите ще се върнат и ще отведат друг от семейството. Наред с това, останахме съвсем сами, защото след задържането на баща ни близките ни страняха от нас, никой не искаше да се асоциира с него от страх същата съдба да не сполети и техните семейства. В един момент майка ми се принуди да започе да работи като шивачка и вкъщи, защото заплатата ѝ не беше достатъчна, за да посрещне сама нуждите на дома и семейството ни. През нощта спеше малко и постоянно плачеше, като преживеният стрес не след дълго доведе до тежко заболяване и невъзможността ѝ да работи. Тя се поболя и останахме без никакви доходи, нямахме пари дори за храна – в дома ни имаше само хляб и някои най-евтини продукти от най-належаща необходимост. След като майка ми се разболя, бяхме подложени на още по-големи и жестоки лишения. Животът ми на тази крехка възраст (едва 9-годишна) вече нямаше нищо общо с доскоро безгрижното ми и щастливо детство.
– Тогава не можех да разбера какво точно става. И никой не ми обясняваше причината за случилото, вероятно за да не се повреди детската ми душа. Дори и да бяха ми разказали и обяснили това, което се случваше, аз като 8-годишно дете, и без това не бих разбрала за какво става въпрос и какво представлява умопомрачената ирационална практика на комунистическия режим. Докато живеехме в България, а и после след изселването ни в Турция, много пъти с укор съм питала баща ми какво престъпление е извършил, че бе задържан толкова години, а в резултат на това душевният мир, здраве и благоденствие на цялото ни семейство бях разбити, животът ни се преобърна. Той не ми даваше задоволителни обяснения – винаги ми отговаряше лаконично, че нищо нередно не е направил, не е извършил престъпление и че като дете, дори и да ми обясни, няма да мога да разбера подробностите и причините за тези наши неволи.
– Този тежък период от детството ми, след 1984 г., остави дълбок негативен отпечатък в душата ми, психиката и отношенията в семейството ни. Като дете бях много ядосана на баща ми, че щом е задържан толкова години и щом после властите ни изгониха от България, явно е извършил нещо много сериозно, което стана причина да бъдем лишени от неговите грижи, присъствие, материална и морална подкрепа и да изпаднем в такава нищета. Едва няколко години преди смъртта си през 1998 г., когато и аз вече бях по-зрял човек, баща ми разказа подробностите за причините за неговото задържане и оставането ни в такова унизително и нечовешко положение. Тази служба е имала агенти, които са събирали и донасяли информация; на прицел са били взети хората от турската общност с образование или ползващи се с доверие и авторитет – тези хора били задържани и отведени в концлагера „Белене“, без вест от и за близките им. Голяма част от тях после са държани под контрола и наблюдението на властта, като са изселени в далечни села за назидание на останалите от общността, за да не се противят, да приемат и да се примирят с провеждания асимилационен процес. Пак от този разказ на баща ми разбрах, че там в лагера „Белене“, където е бил отведен, е имало задържани като него, без съд и присъда, над 500 души от турски етнос – всички били поставени в изключително тежки материални условия и пълна изолация от околния свят. Там с тях били провеждани чести, почти ежедневни, разпити, като средство за сплашване и психологическо въздействие, в психологическото им сломяване били привлечени дори генерали от тогавашните съветски служби. Въпреки, че вече не бях дете, ми беше много трудно да проумея това нечовешко отношение на тогавашната власт, но този разказ поне допринесе да снема обвиненията и укорите от баща ми и да разбера, че аз, баща ми и въобще цялото ни семейство, заедно сме станали жертви на тогавашните властимащи и реализирането на техния асимилационен план.
– Тоталитарният режим на БКП ни изгони от родината ни България. Лиши ни от нашите домове, изпълнени с голяма любов и очакване да живеем спокойно и мирно в тях. Този тоталитарен режим съсипа живота ми в най-ранна детска възраст, в духовно, психологическо, здравословно, професионално, лично и семейно отношение. В резултат на изгонването на нашето семейство от България се озовахме в Турция, където, останали без пари и без имущество, трябваше да започнем живота си от нулата. Имахме големи трудности и там: родителите ми бяха болни и неспособни да работят; братята ми ходеха на училище и освен подготовката на уроците си, трябваше да работим извън учебните часове, за да подпомогнем на семейството ни. Започнахме живота отново и от нулата. Беше трудно, но бяхме щастливи, защото ги нямаше страхът, опасението, че ще отведат от дома ни баща ми или някой от нас и това, че дни наред няма получавам известие и новини от тях. Вече бях щастлива и спокойна да използвам името Сафие, което ми беше дадено по рождение. Вече не ни наказваха за това, че говорим на майчиния си език и аз се чувствах по-уверена и бях щастлива. България е моето родно място, и аз обичам България, независимо от това, което бяхме принудени да преживеем. Според мен, мястото, където са се родили хората и са започнали своя живот, е наистина много специално. Поне за мен това е така. Всеки път, когато пристигна в България, първо се вълнувам, след изминаване на немного време, това, че съдебната фаза на наказателното производство все още не е започнала, започва да ме безпокои, през нощта сънувам кошмари и не мога да спя.
– Опитът да се променят някои реални събития в историческите книги относно така наречения „възродителен процес“ е много тъжен и смущаващ за мен и го намирам за много погрешен. Членският състав на нашата асоциация се състои от жертви на концентрационния лагер „Белене“ и техните семейства, тоест това са хора, които режимът бе затворил в концлагера на остров Белене и на които бе причинил много страдания. С този опит за фалшифициране на истинската история авторите на учебниците защитиха престъпленията, извършени от режима и за нас беше невъзможно да останем безчувствени към тази ситуация. Според нас от учебниците за 10-ти клас новото поколение трябва да научи възгледите и гледната точка и безмилостните брутални практики на режима по отношение на невинни различни етнически групи от населението в периода на провеждането на така наречения „възродителен процес“ и наред с това, новото поколение трябва да научи и за страданията и мъките, причинени от режима, започвайки от 1944 г., на различно мислещите свои граждани, за да не се повторят преживените в миналото болезнени исторически събития. Със съзнанието, че фактите и истините в историята никога няма да изчезнат, мисля, че споменатите факти и истини трябва да бъдат записани в учебниците по история, за по-щастливо бъдеще.
– Новината за започването на делото относно така наречения „възродителен процес“ беше катализатор за обединението на хора като баща ми, които бяха арестувани и затворени в „Белене“ заради съпротивата им срещу насилствената асимилация на турското население в България, и които бяха принудително изселени и заселени в различни места в страната. През 1996 г. първоначално учредиха една асоциация в Истанбул и чрез това сдружение работиха за осигуряване на справедливост.
По-късно със същата цел жертви като баща ми и наследниците на другите починали лица, в съответствие с турското законодателство, основаха асоциацията „Справедливост, права, култура и солидарност на Балканите“, за да помогнат на усилията ни да осигурим търсенето на отговорност от и съденето на виновниците за прилагания срещу тях натиск и причинените им страдания по време на комунистическия режим. Чрез тази асоциация и нейните управителни органи те непрекъснато търсеха информация от властите в България относно хода и развитието на делото и подаваха молби и петиции във връзка с това. В продължение на много години се полагат усилия, включително от страна на съответните институции на ЕС, за осигуряване напредването на воденото наказателно производство. Искам да благодаря на основателите на сдруженията и на жертвите, които ги подкрепиха и подкрепят, защото ръководството на асоциацията, учредена именно от жертвите на Белене, самоотвержено и търпеливо, без да губи надежда, продължи да работи дълги години. Това сдружение има важен принос във воденото правната борба, като осигурява комуникация между жертвите, заедно с техните семейства. Много от покойните жертви на концлагера „Белене“, от последния период, са починали. Не ги забравяме. Има и все още живи жертви на този концлагер, като всеки един от тях е много скъп и важен за мен. За мен те са живата история. Това, което ни обединява, на първо място, е любовта ни към България. На второ място е чувството за онеправданост и виктимизация, което се е натрупало през годините, предвид на горчивия факт, че воденото от прокуратурата наказателно производство не непредна по никакъв начин.
– Ние отдаваме голямо значение на ежегодното възпоменание на жертвите на комунистическия режим в концентрационния лагер „Белене“ и идваме на това събитие не само за да възпоменаваме жертвите от последния период на концлагера „Белене“, но и за да възпоменаваме жертвите от всички периоди. Съдбата ни е същата и ако ние не разбираме взаимно това, което сме преживели, едните или другите, не можем да очакваме другите да ни разберат. Искам децата ми да не бъдат засегнати от това, като от друга страна, искам те да знаят и помнят какво са преживели техните семейства, с какво са се занимавали техните дядовци и баби. За мен концентрационният лагер „Белене“ е много важно място, което преобърна с главата надолу живота на много хора като мен, и в което баща ми се е борил за защита на най-основните човешки права. Мисля за това, как баща ми беше затворен във „Втори обект“ и в един по-малко познат изолационен обект наричан „Заставата“, създаден пак на остров Персин. Мисля за какво е преживял и как се е борил за оцеляване, без да се отказва от правата си, които е защитавал и за които се е борил. Мисля за това, как са правили гладни стачки в продължение на много дни, за изпълнение на искането им да бъдат съдени, ако действително са извършили някакво престъпление или пък да бъдат освободени и да останат свободни, въпреки унизителните психологически и физически изтезания, на които са били подлагани, лишавайки ги от задоволяването дори от най-основните човешки потребности и права. Борбата, която баща ми и над 500 турци, които бяха невинни, са водили в този лагер през 1985 г., срещу невъобразимите и брутални престъпни деяния, които бяха извършени от страна на от тоталитарния комунистически режим, срещу свободите, правото на име, правото на неприкосновеност на семейството, правото да говорят на майчиния си език и срещу невинните хора за насилственото им асимилиране, е водена като борба на живот и смърт. Тази борба на живот и смърт за най-основни човешки права и достойнство, която баща ми бе водил в концентрационния лагер „Белене“, има много специално място, която повлия и промени моя живот и бъдещето ми и която никога няма да мога да забравя. Въпреки че през този печален период ни бяха причинени болки и бяхме принудени да изпитаме страдания, аз съм убедена, че борбата на баща ми е напълно справедлива. Когато оставам в концентрационния лагер „Белене“ 2-3 часа, заедно с жертвите от 1985 година, техните семейства и присъстващите на възпоминателното събитие, си спомням борбата на баща ми и на хилядите жертви и пострадали, и мисля, че тези преживени събития и страдания не трябва да се забравят. С мислите и желанието да не бе се случило всичко това, с насълзени очи напускам възпоминателното събитие, което се организира всяка година на мястото на бившия лагер „Белене“. Моля се на Всевишния, същата болка никога да не бъде изпитана отново. Благодаря Ви за интервюто!
|