|

Документи

Документи

Календар

Черен календар на комунизма
Петър Богданов: Комунистическият режим е травматизирал българския народ и само истината ще го излекува ПДФ Е-мейл
ПАМЕТ - Интервю
Написано от Христо Христов   
Петък, 22 Ноември 2019 16:41

alt

 

В неделя, 24 ноември 2019 г., от 17.00 ч. БНТ 1 ще излъчи третия филм от новия сезон на документалната поредица „Отворени досиета”, посветена на жертвите на комунизма. Документалната лента е под заглавието „Стефан Богданов. Признанията на един комунист” и за някогашния съветски нелегал преди 9 септември 1944 г. и след това началник на отделение „Б” (контраразузнаването) на Държавна сигурност, оставил разтърсващи мемоари за комунистическите репресии, през които преминава, изтезаван и осъден от собствената си партия на 15 години затвор, разказва неговият син д-р Петър Богданов, избягал в Западна Германия в началото на 70-те години на миналия век. Преди излъчването на документалния филм, чийто режисьор е Димитър Коцев – Шошо, сайтът desebg.com публикува интервю с Петър Богданов на журналиста Христо Христов, който е сценарист на документалната поредица „Отворени досиета”. Петър Богданов е лекар по професия и живее в гр. Кьолн, Германия.

 

Г-н Богданов, защо се решихте да застанете пред камерата на документалната поредица „Отворени досиета” и да разкажете за случилото се във вашето семейство по времето на комунистическия режим?

– Лично аз имам няколко много важни причини, които ме накараха да застана пред камерата поредицата „Отворени досиета”. На първо място искам да разкажа политическата и обществена биография на моето семейство – на баща ми Стефан Богданов и  майка ми Елена от моя лична гледна точка. Да погледна от тази гледна точка 35-40 години след смъртта на двамата. Бих искал да поканя читателите на вашия сайт desebg.com и зрителите на БНТ, които ще проявят интерес филма в неделя (24 ноември 2019 г. по БНТ 1 от 17.00 ч.) да споделят тази историята. Да погледнат и да преценят как един въодушевен много беден младеж – баща ми Стефан Богданов – става конспиратор пред 1944 г., бива осъден на доживотен затвор като резидент на съветското военно разузнаване в България. След окупацията на България от съветската армия през септември 1944 г. работи в Държавна сигурност на много отговорна служба, а след това бива обвинен като трайчокостовист, измъчван и осъден на 15 години затвор.

 

alt

 

След като е реабилитиран е назначен за директор на едно предприятие, но протестира срещу нападението на Варшавския пакт в Чехословакия през 1968 г., заради което отново е арестуван и изключен от комунистическата партия. Той остави важни спомени, които една година преди смъртта си завършва с думите:

„Чувствам, че целия си съзнателен живот, от детството до старостта си, съм жертвал за една порочна идеология, която противоречи в практиката си на основните права на човека и на свободния дух в човешкото общество, винаги маскиран с демократични фрази, а по същество – едно брутално насилие върху човешката личност и световния прогрес, или както заключава едно вицово определение на социализма – това е победа на „прогресивните сили“ над здравия разум.”

Разказвайки за живота на баща ми Стефан Богданов, колкото и съкратено, искам да се даде възможност да се покаже дори много накратко вътрешните механизми на тоталитарния човеконенавистен и престъпен режим на Българската комунистическа партия.

Втората причина е, че разказвайки политическата биография на Стефан Богданов аз разказвам и за трагедията на нашето семейство, една трагедия в много актове – последният, завършващ със самоубийството на майка ми. Това бе третият опит, а когато преди него я попитах: „Мамо, ти защо искаше да умреш?”, тя ми отговори: „Аз не искам да умра, аз искам всичко това да престане!”

 

alt

 

Именно това „всичко” на Елена Богданова и констатацията на Стефан Богданов, че е живял живота си напразно за една порочна идеология – комунизма”, направени от моите родители, ме задължиха да застана пред камерата, да пролея толкова сълзи и да мога да разбера, защо това е станало така.

Този филм е една покана към поколенията – независимо дали са по-млади или стари – да се задълбочат в миналото, да питат очевидците, да четат свидетелства и архиви, и да си направят сами изводите колко „добро” е било времето на комунизма и колко непоносимо. И да се запитам те дали биха желали да живеят така, както са живели моите родители.


Може ли човек да изтрие от паметта си спомена за преживяна репресия или трябва да се случи нещо друго, за да преодолее подобни трудни моменти?

– Този въпрос, който ми задавате, г-н Христов, е много интересен. Първо, аз трябва да кажа като лекар от 40 години и като психотерапевт, че човешкото съзнание не е бял лист, на който да се пише с молив, за да може след това да се изтрие. Аз работя професионално, като помагам на хора да преодолеят тежки психически травми и мога да споделя какво съм научил от едни от най-добрите психолози и психотерапевти в света, сред които Бесел ван дер Колк и Питър Левин, установили един много успешен психологически път за терапия на травматичния синдром.

 

alt

 

Или накратко казано изживените травми действат основно на формирането на характера, на човешките отношения и психическата стабилност на човека. Според мен лично цялото мое семейство е много тежко травматизирано. Травматизиран е и целият български народ от 9 септември 1944 г. Само едно отваряне на яве на престъпленията, на лъжите, на гаврите, само една среща с фактите на миналото може да отвори този индивидуален и обществен гноен абсцес, за да се изчисти и тази травма да зарасне. Много е важно човек да се замисли за причините за нещо, което се е случило, защото нищо не се изтрива от съзнанието и по един или друг начин обосновава нашето битие.


Зададох ви предния въпрос неслучайно, защото има хора в България, които по една или друга причина махват с ръка и казват: „Стига сте ни занимавали с това минало, дайте да гледаме напред”. В случая ние говорим за тоталитарното комунистическо.

– Такава позиция прилича на детско желание: „Прави ми се това, не ми се прави онова”. От психологична гледна точка подобни позиции са разбираеми и имат функцията да не се активират тежките, болезнени преживявания, които сериозно дестабилизират психиката и душевния мир. Една част от психологическите функции е да пази частта, която е травматизирана, защото човек още не е изработил психологически механизми, които да му помагат да преодолее травмата.

 

alt

 

Всъщност човек пази сам себе си от спомените. Исторически има много примери за това как цели общества десетилетия наред не са поглеждали травматизираните си периоди. Но да се опитваш да разделиш миналото, настоящето и бъдещето е все едно да караш кола към една пропаст, да пуснеш волана, слагайки ръце на очите и да кажеш: „Дай да гледаме напред, не искам да виждам това, което става в момента”. Много важно е да се разбере, че обществената биография и личната биография не са разделени участъци в съзнанието, те съществуват заедно.


Вие произхождате от семейство, в което вашите родители са били убедени комунисти. Каква беше причината да избягате в Западна Германия от ГДР, където отивате да учите през 60-те години на ХХ век?

– В личния си живот моите родители Елена и Стефан Богданови бяха честни хора. Докато в политическия и обществен живот бяха уреди на комунистическата тоталитарна система. В моя личен живот аз се научих на честност и даже в младежките ми очи имаше известна противоположност между това, което виждах и делата, които се вършиха. Спомням си, че когато бях на 17 години реших да прочета Ленин, защото всички говориха за него. Открих в нашата домашна библиотека една от книгите на съветския ръководител – статията „Държавата и революцията”. Не можах да прочета повече от три страници и казах на баща си: „Татко не можах да го прочета, прощавай, но той е много примитивен”. Баща ми се скара: „Ти все много знаеш”. Това беше типичната позиция на отбрана, която комунистите използваха, когато някой противоречи на линията на партията.

Аз слушах редовно Би Би Си, учих в Английската гимназия и по разказите на баща ми виждах колко гнила и лицемерна е комунистическата система. Когато реших да избягам аз споделих на родителите, че съм дотук. Майка ми се разплака, но аз ѝ казах: „Вие ще си сърбате попарата, която сте си надробили”. Трябваше да си прехвърля куфарите с багажа от ГДР, където следвах инженерство, в Западен Берлин, но помолих за това баща ми, за да не събудя съмнение в ЩАЗИ (след падането на Берлинската стена разбрах, че съм следен и имам досие в ЩАЗИ).

 

alt

 

Тогава той ми каза: „Знаеш ли какво е казал Мусолини?”. – „Не” –  отвърнах и се учудих, как един комунист като баща ми ме пита какво е казал един фашист – Мусолини. „Мусолини е казал, че ако видиш нещо да става без теб, направи така, че то да стане с теб” – отвърна баща ми. Помислих си каква ирония на съдбата – един комунист, който вярва в Ленинските принципи да цитира Мусолини. Но баща ми пренесе куфарите ми в Западен Берлин и така на практика улесни моето бягство на Запад.

Друга важна причина да напусна НРБ, бе че винаги чувствах тежестта на името Богданов, на баща ми. Това е един парадокс, защото когато баща ми излезе от затвора през 1956 г. името му дотогава бе петно, а след това то стана като ключ, който отваря всички врати. Неговото име ми помогна да завърша Английската гимназия, да следвам в ГДР. От друга страна чувствах една голяма несправедливост. Не бях направил лично нищо за това, а много от моите приятели, които нямаха това име и бяха по-талантливи от мен, нямаха възможност за тези неща.

Така, като избягах аз бях много щастлив, защото тежестта от името Богданов падна от плещите ми и можах с двете си ръце и с главата си да определя собствената си съдба. Завърших медицина и работя като лекар и до днес. Като се обърна назад решението ми да избягам от един престъпен режим, който беше оковал Родината ми във вериги и телени огради, е едно от най-важните решения в моя живот. Тогава такава беше Родината ми – Родината на страха. Система на страх, чрез която хората ставаха неми.


Споменахте разказите на баща ви Стефан Богданов за неговото участие в комунистическата система. Как те повлияха на вас?

– Разказите на баща ми бяха много особени. Когато той излезе от затвора аз бях на 14 години и не го бях виждал 7 години. Смътно си го спомнях. След като го освободиха през 1956 г. той имаше стремеж да ни разказва какъв е бил като разузнавач, резидент на съветското разузнаване. Описваше себе си като една геройска личност. Но в същото време той бе смятан от роднините за титовист и английски шпионин и те даже му бяха писали писмо в затвора да се откаже от тази си дейност и да се разкае пред партията. Това бяха първите ми сблъсъци с двойното лице на тоталитарната система.

 

alt

 

Слушайки Би Би Си и Свободна Европа аз започнах да придобивам друга представа за нещата. И разбрах, че режимът е образно казано един параход, който е започнал да потъва. През 1973 г. преди да избягам се върнах от ГДР в София, вървях по училите, гледайки пропагандните лозунги и преса и това изглеждаше напълно абсурдно. Тогава запитах моите приятели: „Как може да живеете тук при тези лъжи, които ви говорят?” Те ми отговориха, че това те изобщо не го забелязват. И аз разбрах, че в България може да живееш само ако бъдеш безразличен към лъжите и си запечаташ устата.

Една вечер бях с братовчедите си от фамилията и по едно време стана дума за ромите, тогава ги наричаха цигани. Аз попитах братовчедите, които ги критикуваха: „Някой от вас познава ли поне един ром, имали ли сте работа, досег с тези хора?” И тогава една братовчедка, която беше добра спортна журналистка, ме изгледа косо и ми отвърна: „Абе, Петьо, ти говориш като нашите врагове!” Аз се вкамених. Когато кажеш това, което мислиш – аз автоматично ставам враг, а мястото на „враговете” беше в затворите или лагерите. Всички тези моменти, за които сега ви разказвам, тогава бяха низ от събития, които ме доведоха до извода, че аз в тази тоталитарна система не мога да живея.


От филма зрителите ще разберат, че вие и брат ви Стефан Богданов младши сте се отнасяли критично към управлението на БКП и участието на баща ви в него и открито сте изразявали своята позиция пред баща ви. За първи път давате чрез филма възможност на обществото да се докосне до ваши лични архиви и аудиозаписи с баща ви, от които става ясно за тези критични разговори с него. Кога и как се случи това?

– През последното ми лято в България през 1970 г. преди да избягам една много добра моя приятелка ми каза, че всички народни представители са били убити без съд след 9 септември 1944 г. Аз не знаех това и се ужасих. Вечерта попитах баща ми защо са убили депутатите без да ги съдят. На него лицето му се вкамени и каза: „Да, убихме ги, но след Народен съд, защото бяха гласували законите против нас”.

Години по-късно, когато бях вече в Западна Германия, а брат ми Стефчо бе останал в Швейцария, където за няколко години баща ми бе търговско аташе, ние отново разговаряхме с баща ни и се върнахме към онези времена след 9 септември 1944 г. Аз докоснах този въпрос за избиването на депутатите и регентите. И тогава ми хрумна да запиша този разговор. Сега действително за първи път редоставих възможност на екипа на поредицата „Отворени досиета” да се запознае с тях и да се използват онези части от тях, които им се струват важни.

 

alt

 

Преди обаче да направим този запис аз в един много емоционален разговор с баща ми му казах, че „един ден вие ще трябва да паднете на колене пред българския народ и да го помолите за прошка”. Той тогава се замисли, но нищо не каза. След това аз направих тези записите при следващия ни разговор. Това беше във времето, когато майка ни – неговата съпруга – вече се бе самоубила, той – Стефан Богданов бе тежко болен, а двама от синовете му бяха невъзвращенци, ние се бяхме опълчили вече срещу неговите политически възгледи. Тогава той започна да говори в прав текст, включително когато говорихме и аз записах този разговор. Даже към края на този разговор, въпреки че бяхме в чужбина, аз казах: „Татко, знаеш какво ще стане в нас, ако сега комунистите разберат за този разговор? Ще ни опандизят веднага”.


Това се случва през 1984 г., нали?

– Да, тогава. Преди 35 години.


И тогава още никой не е вярвал, че един ден комунистическата система ще се срути?

– Никой.


И сега за първи път давате достъп до тези ваши разговори с баща ви?

– Да, специално за телевизионната поредица „Отворени досиета”, защото се уверих, че в България има едно движение към преосмисляне на това тоталитарно минало, има вас, г-н Христов, вашата работа, с която много сериозно се опитвате да покажете на обществото, на младите хора какви са били истинските престъпления на комунистическия режим към българския народ, за който вече казах, че е бил много тежко травматизиран от комунистическата диктатура.


Промени ли се с годините баща ви от това, което виждаше, че се случва с тоталитарната система на комунизма и ако „да” в какво се състоеше промяната?

– Той дълго време живееше с илюзията, че може да промени системата отвътре. Неговите партийни другари казваха на шега, че той е „вътрешна опозиция”. След ареста, предизвикан от протеста му срещу изгонването на писателя Солженицин от СССР и след самоубийството на майка обаче баща ми вече спря да бълнува за ленинските принципи.

А в края на живота си той завърши своите спомени, които написа в чужбина и криеше там. В България се страхуваше, че ако ги открият щяха да го затворят за дълго. И на самия финал на тези спомени, които след падането на Берлинската стена бяха издадени под заглавието „Две смърти няма, а без една не може”, той направи това заключение, че целият му живот е пропилян за една порочна идеология, брутално нарушаваща основни човешки права. Така той остави за нас едно голямо завещание и ние да се занимаем с причините, довели до установяването на този терористичен режим. Макар и в самия край на живота си, той се отказа от режима.

 

alt

 

Не знам дали баща ми, ако беше жив щеше да каже това, но аз го казвам от себе си: Хора, помъчете се да разберете истинските причини за терора на комунизма чрез едно голяма обществено и публично осъждане. Защото само едно такова широко обсъждане на този проблем ще помогне на България да тръгне по един политически, етически и нормален път на демократично развитие.


Как си обяснявате факта, че темата за репресиите сред самите членове на компартията са табу за БКП след 10 ноември 1989 г. и за правоприемника ѝ Българската социалистическа партия и днес?

– Факт е, че темата за репресиите е табу сред наследниците на БКП. Това може да бъде обяснено с друг факт, а именно, че по време на своя режим БКП разви огромна алчност към материалните плодове на българския народ и го ограби. Тя прие от Съветския съюз едва криминална, индустриална и политическа система, изградена от съветската компартия и КГБ и по този начин се въдвори системата на страха и корупцията.

 

alt

 

Голям проблем за жертвите на комунизма, независимо от тяхната политическа принадлежност, а също така и за цялото общество е това, че след краха на системата престъпниците не бяха осъдени. Ще ви дам за пример съдебните процеси за престъпленията на националсоциализма срещу евреите – процесите Айхман (Адолф Айхман, един от организаторите на Холокоста, осъден 1962 г., б.а.) , Демянюк (Джон Демянюк, нацистки престъпник, осъден през 2011 г., б.а.) и съдебните процеси, водени от Бауер (Фриц Бауер, германски прокурор, инициатор на първия  голям процес срещу функционери на нацисткия режим  през 1963 г.). Само чрез осъждането на престъпленията на комунизма може да се разкрие истината за тоталитарната комунистическа система. А, както знаем от това, което се случи в България, вместо лустрация, комунистите сами си измиха ръцете, след като им бе позволено да правят закони са собственото им оневиняване.

Тези съдебни процеси, свързани с разкриването на престъпления срещу Холокоста, всъщност показват колко време трябва да мине, за да може обществото да е готово за това и да има хора, които да потърсят истината без да са обвързани със съответния режим.


Говорите за необходимостта обществото да открие и назове причините за терора при комунизма. Какво според вас стои в основата на тоталитарната репресивна система?

– Този въпрос ме вълнува от дълго време. Когато прочетох „Черната книга на комунизма” на Стефан Куртоа и той се пита откъде идва тази смъртоносна тоталитарна система? Преди няколко години попаднах на една изключително интересна книга на немски историк, юрист и политолог Конрад Льов. Той е стигнал до основата на причините. Изследвал е архивите много назад и е открил дори абитуриентската работа на Карл Маркс, както и всички писма между Макс и Енгелс и т.н. Всъщност се оказва, че ние познаваме комунистическия манифест, но не и нещата, които го предхождат. Например Льов посочва, че в абитуриентската работа на Маркс 7 пъти се споменава думата „разрушение” и още там е залегнала идеята за унищожение на старото общество, за да се построи нов строй.

 

alt

 

Какво значи това? Това значи да се разруши стария стой – материално, духовно и телесно, физически. Това е планът на бъдещото комунистическо общество. Голяма е заслугата на немския учен Льов, който за пръв път доказва документално и исторически, че Маркс и Енгелс за бащите на червения терор. И ако човек малко се позадълбочи ще намери още потвърждения. Много ме впечатли и книгата на Сергей Мелгунов, руски историк, който е живял по време на болшевишкия преврат в Русия. Книгата му е издадена в СССР още през 20-те години на ХХ век, но след това изчезва, защото в нея страница след страница са описани всички чистки, убийства без съд и присъди, физически разправи на болшевиките в първите години след 1917 г. Този руски автор всъщност е събрал и публикувал хронологията на терора в СССР в първите години, но през 1923 г. бяга във Франция, защото е щял да сподели същата съдба.

Затова можем да кажем, че Маркс и Енгелс са били идеолозите на комунистическия терор, а Ленин, Джержински, Троцки са изпълнителите и предават „щафетата” на най-големия престъпник – Сталин, който знаем какво е причинил на милиони хора.


Какво е вашето послание с този филм, в който участвате в поредицата „Отворени досиета” на Българската национална телевизия?

– Моето послание към онези, които го гледат, е да не кажат: „Мен това не ме интересува, това е минало, дайте да гледаме напред”. Защото „напред” няма,. Ние сме в настоящото, а причините за това, което става в момента са в миналото. Затова трябва да знаем какво е станало и защо е станало. Ще припомня, че руският историк Рой Медведев още след разпадането на СССР в началото на 90-те години на миналия век посочи няколко основни пункта престъпления, за които Сталин трябва да бъде осъден на смърт, макар и той отдавна да не сред живите.

Много бих желал да се състои един съдебен международен трибунал, който да се произнесе и осъди престъпленията на комунистическия режим в световен мащаб, неговите вдъхновители и изпълнители. Мисля, че само с едно такова осъждане може да бъде затворена тази мрачна страница от история на комунистическия терор. И да бъде свален завинаги страха, защото този страх е принуждавал десетилетия на ред да се мълчи, а като преставаш да казваш истината заради страха преставаш да бъдеш човек.

 

 

За да публикувате коментари, трябва да сте логнат в сайта с избраните от вас потребителско име и парола

FacebookTwitter
Google BookmarksLinkedin
MySpaceRSS Feed

Виртуален музей

Виртуален музей на българския комунизъм

Коментарно

Коментарно

Библиотека

Библиотека

Речник

Коментарно
Програма достъп до информация
Декомунизация
Христо Христов