Сайтът desebg.com публикува интервю с писателя Димитър Инкьов, политически емигрант по времето на комунизма, работил дълги години в българската секция на радио „Свободна Европа”. Неотдавна Комисията по досиетата издаде документалния сборник „Държавна сигурност и „вражеските” радиостанциите”, в който е публикуван строго секретен план за работата на Първо главно управление (ПГУ) на ДС от 1970 г. срещу радиото, където се предвижда отвличането на Инкьов, разработван от ПГУ под псевдонима „БУХАЛ”.

Документът потвърждава казаното от самия писател още през 2000 г. пред разследващия журналист Христо Христов. Поводът за разговора между двамата тогава става разкритите от журналиста в архива на МВР архивни документи за убийството на писателя Георги Марков. Интервюто е публикувано за първи път във в. „Демокрация”, където Христов работи по това време. В разговора Димитър Инкьов, който почива няколко години по-късно, коментира не само опита за отвличането му от ДС, но и ролята на писателя Георги Марков. Актуално звучи изводът на Инкьов, че България е единствената стана от бившия Източен блок, която не направи равносметка на тоталитарния комунистически период. Интервюто в включено в документалната книга на Христо Христов „Убийте Скитник” – българската и британската държавна политика по случая Георги Марков (2005, изд. „Сиела”).

Димитър Инкьов (1932-2006) е роден в Хасково. Напуска България през 1965 г. В продължение на 25 години води хумористично предаване по радио „Свободна Европа” под псевдонима Велко Верин, в което осмива комунистическата власт.  Разработван е от ДС под псевдонима „БУХАЛ”. Малко известен факт в България е, че Инкьов е автор на над 100 книги за деца, които са преведени в много страни на Запад. У нас е издадена книгата му с историите за Ботуш Каишев, които преди 1989 г. са излъчвани по „Свободна Европа”.

Г-н Инкьов, какво показват документите за писателя Георги Марков, открити в архива на МВР?

– Те говорят за това каква голяма борба Държавна сигурност е водила срещу българската емиграция и колко силно комунистическата власт и ДС са се страхували от всяка искра свободна мисъл.

Досега в България ДС като че ли успя да насади в обществото само слухове около това кой е Георги Марков и  по този начин манипулираше общественото мнение.

– Аз следях всичко, свързано с Марков, защото той беше мой приятел още от България. Бяхме заедно в клуба на младия писател. И последният човек, с когото разговарях, преди да замина за Германия, знаейки, че няма да се върна, беше той. Жалкото в цялата история е това, че България е единствената държава от всички бивши комунистически страни, която не направи равносметка на миналото си. Беше затворена страницата така, сякаш не е съществувала. А това е история на страната, тази история не може да бъде зачеркната, трябва да й се направи анализ. Дейността на Държавна сигурност трябва да се знае, обществено да се документира. Това го направиха във всички други държави.

Неотдавна бях на международното изложение в Хановер. Видях българския щанд, на който се играеха хора и ръченици, беше пусната народна музика и България се представяше като туристическа страна. В същото време щандът на Албания представляваше един от онези ужасни 6000 бункери, които Енвер Ходжа е построил, плашейки народа си с нахлуване на чужди държави. В този мрачен бункер се прожектираше филм, който анализираше по безпощаден начин комунистическата история на Албания. Показваше се как комунистите са взели властта с убийства, с дресирането на интелигенцията, и как народът плаче след смъртта на Енвер Ходжа. Накрая бе показано освобождението от режима и филмът завършваше с думите: това е нашата жестока история, която ни откъсна от света в продължение на 45 години.

Защо смятате, че в България не се осъществи прочит на най-тежките престъпления на комунизма?

Защото в България всички, които бяха отговорни за тези престъпления, имаха достатъчно време да унищожат част от документите. Те, ако донякъде са се стреснали, щяха поне да напишат нещата, знаейки, че това е история на България, тя трябва да се напише дори когато е мрачна и  пълна с престъпления. Това обаче не се направи. И това е доказателство за моралното състояние на тези хора. И не само на тях, но и на всички, включително и на българската журналистика. Защото, когато почина Димитър Стоянов (министър на вътрешните работи в периода 1973-1988 г., бел. ред.) , в "независимите вестници" излязоха статии, в които се описваше какъв добър човек е бил. Той е бил добър човек за слугите си, за тези, които не се свеняха да вземат главата на някого, който се осмеляваше да гъкне срещу властта, за да запазят режима на Живков. Не разбирам как може да се пише така за един човек, чийто ръце бяха до лактите в кръв! Човек, който си умря спокойно, все едно че  за нищо не е бил отговорен!

Вие говорите за морал, който отсъства в България почти на всички равнища.

– Моралът действително отсъства и не е случайно, че мафиотските и силовите групировки се състоят от бивши ченгета и хора на ДС.

Смятате ли, че ако истинската дейност на ДС беше извадена на показ, щеше да се стигне до сегашното положение, когато хора от бившите служби чрез фирмите си оказват влияние върху  бизнеса и политиката?

– Тези хора, за които говорите, са тук! Те не са си отишли, някои от тях се пенсионираха, но децата им взеха икономиката, държат в ръцете си милиони. Аз мисля, че в България никой не е наивен да вярва, че бившите членове на Политбюро на ЦК на БКП живеят във вилите си в Бояна, с уж доброволни бодигардове, и преживяват с една пенсия.

Какъв беше ефектът, когато "Свободна Европа" започна да излъчва  "Задочни репортажи за България"?

– "Свободна Европа" беше за Георги Марков един прозорец към България. Причината е, че Би Би Си предава новини, там за творчество нямаше място. Георги Марков беше творец и  искаше като такъв да опише преживяванията си в България. И го направи със "Задочните репортажи". Те наистина бяха една тежка артилерия в радиото, както ги е определяла ДС, заедно със сатирата, която се правеше от мен.

Освен от Георги Марков и Петър Семерджиев ДС се е страхувала и от вашата дейност. Какво рискува един емигрант, който критикува режима?

– Трудно е да се бориш за своята сигурност – ако те искат да те убият, ще го направят. Работата беше такава, че ДС гледаше на Запад като на една тоталитарна държава. Те не знаеха кого имат насреща, мереха Запада със собствения си аршин. Бяха убедени, че ние имаме охрана, че в момента, в който влязат в Германия, ги следят. Една тотална шпиономания ги владееше и за това не бяха ефективни. Когато започнах да правя сатирата, веднага получих обаждания по телефона и писма от родителите ми, които ме молеха да правя каквото и да е, само не и сатира.

Как реагирахте?

– Игнорирах тези писма. А после ми пращаха хора да ме увещават. На тях казвах: на мен в България ми затваряха устата и там трябваше да пиша това, което те искат. Ако те и тук могат да ми затварят устата, аз няма защо да съществувам като писател. Моят живот и съвестта ми е на писател и аз трябва да пиша това, в което съм убеден. И сатирата, която пишех, бе вдъхновена от това мое убеждение. А комунистическият режим даваше безкрайно много сюжети за сатира. Спомням си, когато казаха, че Тодор Живков печели 100 процента в района, в който го избират, аз написах едно четиристишие "Избори":

"Няма мента, няма мента, всички сме за партията – 102 процента.
Няма мента, няма мента, никак няма мента,
всички сме за Тодор Живков – 105 процента.
Няма мента, няма мента, никак няма мента,
и да има недоволни, те са само 100 процента!"

Имаше ли някакви опити от  Държавна сигурност за директни заплахи срещу вас?

– Имаше, разбира се! Ще ви кажа нещо, което го разказвам за първи път. ДС се опита да ме отвлече през октомври 1970 г. Като напуснах България, оставих семейство и се опитвах да го изтегля по легален начин. Една вечер ми се обади по телефона Владо Мариянов, бивш партизанин, по това време директор на новини на Българското радио, и ми каза: “Качвай се на колата и веднага идвай! Аз съм в един хотел край Виена, с един приятел, за един ден в Алпите, ела, имам да ти казвам много важни неща за семейството.”

В първия момент реших да тръгна, но моята приятелка в Германия, която е сегашната ми съпруга, застана на вратата и не ме пусна, докато не се обадя на службата за сигурност в "Свободна Европа". Тогава се стреснах, уведомих службата и след проверка от сигурността в радиото ми казаха, че ме чакат не двама алпинисти, а шестима души, като един ТИР с българска регистрация е паркиран до хотела, който се намира само на 8 км от границата с Унгария. По указания на службата за сигурност отлагах по телефона заминаването за Виена, като те продължаваха да ме чакат, въпреки че първоначално уж ми казаха, че са само за един ден. През това време, докато аз протаках, американците от сигурността в радиото направиха опити да получат съгласие от австрийските власти и съдействие, за да могат да бъдат арестувани хората от ДС при опита да ме отвлекат.

При преговорите се стигна до най-високо ниво – чак до президента Бруно Крайски, но австрийците отказаха с мотив, че са неутрална държава.  Агентите на ДС продължаваха да ме чакат осми ден в дъжда. Накрая се обадих и казах на Мариянов да си ходят, защото са разкрити, и да благодарят на австрийците, които ги спасиха от арест. Тогава Мариянов сви знамената и ми каза: “Виж какво бе, Митко, върни се в България, другарите като цар ще те посрещнат, другарят Живков е казал – да се върне, той е талантлив, да разобличи капитализма. Ще кажем, че си бил наш агент, който е работил в "Свободна Европа", полковник ще те направят, ела си.”

Как българската емиграция прие убийството на Георги Марков?

– Че Марков бе убит от ДС, нямаше никакво съмнение сред емиграцията. Германците също вярваха, както и англичаните, но на тях им трябваха доказателства. А те имаха само една сачма, извадена от бедрото на Марков, и още една абсолютно идентична сачма, извадена от гърба на Владимир Костов.

Според вас защо създаденото от писателя е забравено в България?

– Защото тези, които го забравиха, не им отърва името му да бъде споменавано. Аз искам да ви напомня, че писателите в други държави се поддържаха. В България такова нещо не е имало. Българските писатели преглътнаха смъртта на Марков, като че ли нищо не се е случило, с изключение на неколцина, и то след като Тодор Живков загуби властта – тогава се решиха да протестират. Освен това ДС имаше и продължава да има този апарат за заблуждаване – да не се признава нищо, да се лъже и манипулира общественото мнение. Дори когато нещата се разбраха в България, ДС пусна твърдението, че английското разузнаване убило писателя. Те не могат да разберат, че западните разузнавания с такива работи не се занимават. Това са абсурдни неща! Разузнаванията могат да събират данни, но не да се занимават с убийства. Такова вулгарно, жестоко отношение към противниците си може да има само в една диктаторска държава.

Смятате ли, че с разсекретяването на подобни материали, в които става ясно как ДС е разработвала българската интелигенция, обществото у нас ще научи истината за онова време?

– Мисля че ще узрее за това. И тук е голямата заслуга на честната журналистика, че успя да отвори архивите на Държавна сигурност, да намери засекретени документи, че извади истината за смъртта на Георги Марков. Истината трябва да се знае. Не може да има народ без история. За съжаление България е без история през последните 50 години, защото не се каза истината. Има и една армия от журналисти и писатели, които поддържат тази политика на неказване на истината.

Аз разбирам донякъде тези хора – те са се борили за една кауза, която се оказа изгубена кауза, поддържаха една идеология и строй, които не функционираха, до последния момент останаха слепи за това и сега стоят пред развалините на живота си. И моят апел към онези, които са участвали в тези мръсни дела, е да прочистят съвестта си и преди да изчезнат от земята, да кажат истината на българския народ.