Сайтът desebg.com препечатва интервюто с изследователя Янко Гочев, взето от Стойко Стоянов и публикувано във Faktor.bg. Гочев е автор на изследването „Руската империя срещу България“ в 3 части. Трудът изяснява отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г. В него са използвани са автентични български документи, много шокиращи руски (Архив на външната политика на Руската империя, Държавния архив на Руската федерация и други), както и сборници с документи за международните отношения и за политиката на Русия, ("Окупационния фонд за създаване на Руско-Дунавска област", "Авантюрите на руския царизъм в България" и др.). Янко Гочев е роден през 1975 г. в гр. Първомай. През 1996 г. завършва специалността „История и география” във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, а през 2005 г. „Право” в  ЮЗУ „Н. Рилски”.

Г-н Гочев, вие сте един от най-нестандартните изследователи на отношенията между Руската империя и България. Кои са най-тежките исторически митове, които тегнат над 3 март 1878 г.?

– Най-тежкият мит е този за "освободителната мисия" на Русия на Балканите като цяло и в частност по отношение на България и българския народ. Този мит е дълбоко вкоренен в съзнанието на българина и той се крепи най-малко на два фактора – мощна многовековна руска пропаганда още от епохата на Възраждането и до днес и незнанието и незаинтересоваността на голяма част от българите да научат историческите факти и събития от своето минало, за да ги анализират и да направят своите изводи за същността на руската политика, която е векове наред последователно антибългарска.

За успешната реализация на този "освободителен" мит спомага унищожението на старите български ръкописи още от Възраждането, в което също са замесени всевъзможни руски учени и пътешественици и техни помагачи, като Найден Геров, както и кражбата на тонове от българските архиви след преврата на 9 септември 1944 г. и окупацията на България от Червената армия. Така към този момент българският народ се оказва лишен против волята му от голяма част от своето архивно и документално наследство, унищожено с помощта на Русия или заключено во веки веков в нейните секретни "особени" архиви.

Останалата част от подмяната и фалшпифицирането на българската история довършват нейните слуги, които, овластени след 9 септември 1944 г. като учени, се съобразяват изцяло с наложеното в условията на комунистическа диктатура като държавна доктрина русофилството и описват българската история в удобен за Русия дух, изтъквайки нейната единствено положителна роля за историята на българския народ, респективно пропагандирайки тази "освободителна" мисия.

Забележително е, че антибългарската доминанта на политиката на обявените за освободители руски управници се следва постоянно независимо от това, кой управлява там. Какъв освободител може да бъде Русия, която още през 1782 г. чрез своята императрица Екатерина Велика създава така наречения "гръцки проект"?

По обясними причини русофилите не споменават за него. Този проект обаче е много показателен за целите на Русия на Балканите. По него не се предвижда възстановяване на българската държава и освобождение на българския народ, а напротив – възстановяване на Византия за наша сметка, т.е. чрез погърчване на българите и даже разделяне на земите ни. Цяла България (Мизия, Тракия и Македония) според "гръцкия проект" влиза във Византия и трябва да се управлява от внука на императрицата Константин Павлович. И това не е единственият имперски проект за разделение на българските земи.

Малко известен факт е сключването между "освободителя" Русия и поробителя Османската империя на Ункярискелесийския договор от 1833 г. Чрез него руският император Николай I, воювал през 1828-1829 г. с Османската империя, вместо да я унищожи, окончателно става гарант за нейната териториална цялост и издейства от султана затваряне на Проливите за чужди кораби. Този император Николай I в същата тази 1833 г. помага на Сърбия да заграби Тимошко – първия грабеж на български земи, в които по това време по оценките на такъв голям учен като Стефан Веркович живеят поне 200 000 българи. Така със съдействие на Русия тези български земи ще бъдат "освобождавани" от българи, подложени на жестока сръбска асимилация.

Същата схема се прилага и от Александър II, който е освободител на руските крепостни селяни, всъщност роби, а не на България. През 1877 г. Русия обявява война на Османската империя, след като се проваля Цариградската конференция. Алекснадър II предприема този важен акт тогава, когато вижда заплаха за своите имперски цели от реализирането на автономно българско княжество въз основа на Екзархията. При разказа на събитията около Източната криза (1875-1878) се укриват тайните руски сделки, които трасират обявяването на Руско-турската война от 1877-1878 г. Това са споразуменията от Райхщад с Австро-Унгария от лятото на 1876 г., изключващи създаване на голяма славянска, т.е. българска държава и тайните конвенции от Будапеща пак с Австро-Унгария от януари-март 1877 г. Император Александър II прави свои съюзници Румъния и Сърбия, които след това награждава с нови български земи. Така на 3 март 1878 г. по волята на този обявен за „освободител” император голяма част от Поморавието с Ниш и Лесковац са подарени на Сърбия, а Северна Добруджа – на Румъния, като разменна монета за връщането на Южна Бесарабия на Русия. Тук забележително е как православна Русия откъсва от България две наши православни епархии – Ниш и Тулча, които губим окончателно и завинаги, ако изключим периода на временното им владение през Първата световна война (1915-1918).

С договора в Сан Стефано България се връща условно на световната карта като руски протекторат, но защо години наред се мълчи, че този договор е бил предварителен, знаела ли е руската дипломация, че много скоро страната ни ще бъде разпокъсана?

– Парадоксално е, но обективна оценка на Санстефанския договор и до днес не е направена. Забележително е как много хора, в това число претендиращи да бъдат специалисти, говорят за него, без дори да са го чели или дори бъркайки негови основни текстове и членове. Обективна оценка на договора от Сан Стефано може да се направи само след внимателно проучване и анализ на целия му текст и при съпоставката с българския национален идеал и с текстовете на Берлинския договор.

Идеалът на българите през Възраждането е свободна, суверенна и независима България. Санстефанска България не е реализация на този идеал. Тя не е свободна (окупирана земя от цял руски корпус, терминът "окупация" е легалният в договора), не е суверенна (автономно княжество, т.е. зависимо – независимостта е от 1908 г., а не от 3 март 1878, даже не носи името България (в руските секретни документи сме наречени "Балканска област"), нито пък е териториално обединена.

Големият русофилски мит е, че Русия дала на България на 3 март 1878 г. свобода и обединение. Това е лъжа, трайно насадена от русофилите в българското национално съзнание. Има големи части от българското етническо землище, които не са включени в Санстефанска България, или откъснати и подарени на съседите (Нишко, Лесковацко, Северна Добруджа), или пък просто оставени на Османската империя (цялото Беломорие, дори части от Родопите с Кърдажли и Смолян, б.а.).

Освен това по вина на Русия Санстефанският договор не е изпълнен изцяло. Русия сама се отказва от неговото пълно изпълнение, като се съгласява да бъде предварителен – като не заема части от прокламираната Санстефанска България със свои войски. В Македония с малки части от Горнджумайско не влизат руски войски НИКОГА, въпреки че са ги чакали! Това не се обяснява, защото е неудобно. След протестите на Цариградската Патриаршия руски войски в Македония не влизат, също и в големи части от Родопите и Беломорието. Така Русия оставя големи части от уж освободените български земи в Санстефанския договор на турците, които реставрират своята власт.

Кога реално България е призната от Европа?

– Истината е, че Берлинският договор легитимира България пред Европа, макар териториално орязана! Едва чрез този договор България се появява с името си. От "Балканска област" в Сан Стефано ставаме Княжество България. Русофилският прочит на българската история води до това неизгодния за България Санстефански предварителен договор да бъде смятан за много изгоден за сметка на Берлинския, дори датата на подписване по нов стил (3 март) да бъде национален празник.

Обвиненията против Бисмарк за разпокъсване на България са като теза, наложена от русофилската историография. Истината е, че води своя политика, чиято цел е изолация на Франция, чрез дълбоко ангажиране на Русия в Източния въпрос (1875-1878). Има големи съмнения, че той е предизвикал дори с действията си старта на тази криза. На Балканите Бисмарк е русофил, а не русофоб. На конгреса в Берлин е домакин и арбитър и цинично откровен, което е негов стил за целите на свикване на конгреса. При предварителните тайни сделки на Русия от Райхщат, Будапеща и Лондон няма как решенията там да са различни в основата си. Конгресът узаконява тези сделки и им дава европейска легитимност.

По второстепенните спорни въпроси Бисмарк застава на страната на България. На него дължим включване на Варна и Софийския санджак със София в Княжество България. Тук даже използва солидни аргументи на германската картография и геология, като доказва чрез картата на Киперт, че в тези земи живеят българи и чрез проучванията на състава на скалите в Софийско, че те са част от Стара планина, следователно трябва да са в България, а не в Източна Румелия.

Но години наред в учебниците по история ни внушаваха, че Берлинският договор е бил пагубен за нас, какво друго важно за България е договорено на него?

– Пример за благоприятна клауза на Берлинския договор е чл. 11. Той анулира неизгодния за България чл. 10 на Санстефанския договор, по който Турция уникално, въпреки че е победена във войната, има екстериториално право да прокарва войски през български територия!

Руската дипломация не само знае за разпокъсването на България, а и работи за това. Пример са тайните споразумения Шувалов-Солсбъри от 30 май 1878 г., които предопределят в основата си решенията на последвалия Берлински конгрес. По Санстефанския договор България става безсрочен руски длъжник за своята окупация, наречена освобождение. Русия придобива свое право на вземане по чл. 8 от Санстефанския договор, узаконено по чл. 22 от Берлинския договор. Така възниква българският окупационен дълг. Русофилите така и не са обяснили и до днес защо дългът ни е окупационен в руските и международните документи, а не освободителен например.

В изследванията си твърдите, че 3 март, но 1918 г., бележи истинското освобождение на България, как се стига до тази непопулярна дата?

– Кулминация на предателствата на Русия към България е нейната война против нас, която е пълномащабна и се води по суша, въздух и вода на два фронта - Добруджа и Македония. Т.е. можем да говорим за руска агресия от север и от юг на Солунския фронт. През Първата световна война българите считат с основание, че воюват за националното си обединение, но всъщност се борят за националното си оцеляване от руската агресия. С блестящите си победи в Добруджа българският войник през 1916-1917 г. отстранява именно руската заплаха.

Решението за самата Русия да обяви война на България през 1915 г. е фатално за самата нея, защото войната се проточва на Балканите и в Европа, а след унизителните поражения от нашите войски избухват революциите от 1917 г., довели до краха на Руската империя и смъртта на милиони хора в последвалите катаклизми, свързани с износа на комунизъм по света. В тази връзка много важна дата в българската история се оказва 3 март 1918 г. Това е датата на сключването от Централните сили с победена и вече болшевишка Русия на Брест-Литовския мир. Според него Русия капитулира пред България.

Това е непризнатата и до днес дипломатическа победа на България над Русия. Победена Русия признава на България правото й да живее самостоятелно и почти национално обединена, в граници, очертани с кръв от българското войнство. Всъщност това е датата на истинското освобождение на България от Русия.

През тези 40 години – от 3 март 1878 до 3 март 1918 г., кои са най-тежките предателства на Руската империя срещу България?

– Правилно използвате термина предателство. Руската антибългарска пропаганда умело спекулира с опитите на България да търси самостоятелно решение на своите национални проблеми и да следва своя политика, различна и понякога дори антагонистична на руската имперска политика. Тези български действия се заклеймяват като „предателства”, като се изтъква на преден план славянската и православната общност. Първо, българите не сме славяни, и това е вече доказан научен факт. Що се отнася до изтъкването на православието като необходимия водещ фактор при политическия избор на българите, ще посочим, че българската църква е доста по-стара от руската, че българите са се кръстили преди руснаците и са създали своя висока за Средновековието култура, и то на свой роден език. Няма как руснаците да ни учат на православно християнство, особено след като от 1872 г. до 1945 г. ни смятат не за православни, а за „схизматици”, защото сме дръзнали да се отделим през Възраждането въпреки волята на техните управници от единствената призната дотогава православна църква на Балканите – Цариградската Патриаршия.

Ако има предателства, то те са на Русия към българския народ. Най-тежките предателства на Русия към България са разпокъсването, за съжаление необратимо, на българското национално землище през 1878 г. в Сан Стефано, както и упоритият отказ на Русия да приеме и да подкрепи обединението на България в нашите естествени етнически граници – Мизия , Тракия и Македония. Нещо повече, Русия създаде българския национален въпрос и откъсна от България завинаги такива изконни български земи, като Тимошко, Северна Добруджа, Поморавието, Македония, Беломорието и Източна Тракия.

Нито веднъж Русия не подкрепи освободителните борби на българите в тези поробени земи. Русия подкрепяше поробителите сърби, гърци, румънци и турци, но не и българите. Илюстрация за това е цялата история на революционното движение на македонските българи от 1878 до 1913 г. Нито едно тяхно въстание или бунт не е подкрепено от Русия. Дейците на ВМРО и ВМОК са репресирани и преследвани с еднакво настървение и от турската власт, и от руските дипломати посланици и консули, като Нелидов, Зиновиев, Машков, Иларинов, Ростковски, Ястребов. И това е зловещ факт, обилно документиран и укрит от българския народ.

Предателствата на Русия към България са още по-големи по време на войните за национално обединение през периода 1912-1918 г. Когато България поема необратимо пътя към изграждането си като суверенна и обединена държава след Балканската война, тъкмо Русия чрез своите дипломати Сазонов, Хартвиг, фон Гирс, Демидов, Шебеко организира заговора на „съюзниците-разбойници Сърбия и Гърция” от 1913 г. за погрома на България. И само победите на българската армия при Калиманци и Кресна ни спасяват от пълно унищожение и разделение между съседите ни по модела на Полша от XVIII век.

Българските историци и досега не са обяснили как така при най- русофилското правителство на Стоян Данев Русия допуска България да бъде наказана и орязана в Букурещ 28 юли 1913 г. От този факт могат да се направят важни изводи.

Русофилите са средство за унищожение на България. Управлявайки страната, русофилите не решават проблеми, а напротив, задълбочават ги и стават опасни за съществуването на България. Събитията от 1913 г. доказват това. При това през 1913 г. Русия разрешава реокупацията от турците на Тракия с Одрин, който с оглед интересите й е по-добре да е турски, отколкото български, и насъсква Румъния против България, като обезсилва военната конвенция от 1902 г., която я задължава да помага на България, ако Румъния ни нападне.

И както вече казах, кулминация на предателствата на Русия е войната, която се води по суша, въздух и вода на два фронта – Добруджа и Македония, и която приключва с Брест-Литовския мир, а Русия капитулира пред България.

Кой 3 март тогава трябва да бъде истинският национален празник – 1878 г. или 1918 г.?

– Всеки народ има право на суверенен избор на свой национален празник. Българският избор обаче на такава дата не е направен сполучливо. Националният празник трябва да обединява, а не да разединява. Изборът на дата трябва да се проведе след задълбочена дискусия с участие на авторитети и специалисти, каквато не е била проведена никога и не е ясно дали някога ще бъде проведена.

Грозно е една дата като 3 март да се използва не за прослава на борбите на българския народ за освобождение, а за пропаганда на русофилство и разпространение на русофилските лъжи за България и българите. Това е нелицеприятен факт. Вместо честване на българските национални герои и борби се пропагандира чуждопоклонството в полза на друга държава – Русия. Въпросът е открит, но има и други значими дати в българската история, които заслужават да се честват като национални празници – 24 май, ден на българската просвета и култура, пропагандирана според русофилската митология като „славянска”, 6 септември – деня на българското Съединение от 1885 г. или 22 септември – деня на провъзгласяването на българската независимост през 1908 г.

Как обяснявате феномена, че в народопсихологията на българина през последните 150 години е вкоренен образът на добрия и силен "Дядо Иван", а са забравени заветните думи на Захари Стоянов: „лошо нещо бил московлукът“?

– Митът за „Дядо Иван” е продукт на целенасочена и много мощна русофилска пропаганда, която векове наред е облъчвала българите и насаждана в съзнанието на поколения от тях. Тук вина има и комунизмът, който обявява русофилството за държавна доктрина и преследва всяка форма на съпротива против него, като обявява дори престъплението антисъветизъм. Българските русофили не могат да проумеят азбучната истина, че никой от водачите на българския народ не е пропагандирал русофилство. Тяхното идолопоклонство и слугинаж води до тази раздвоеност. ВСЪЩНОСТ РАЗДВОЕНОСТ Е УСЛОВНО КАЗАНО. Те манипулират и вземат от българската история само това, което е удобно за пропагандата на техния господар, целяща да представи Русия като вечен благодетел, защитник и покровител на българите.

Историята обаче трябва да се чете цялостно, а не избирателно. Същото важи и за личностите от българското минало. Ако русофилите можеха да четат миналото на българския народ, щяха да разберат много истини за своя московски господар и за своя слугинаж. Народният поет Иван Вазов, който също е страдал от заблудите около политиката на Русия, на стари години проумява истината. Повод му дава самата Русия с нейната явна антибългарска политика. През 1916 г. обаче, когато Русия обявила вече война на България и напада в Добруджа, и той, старият заклет русофил, пише прочутите стихове против Русия ‘’На руските воини’’, в които пита с основание:

О, руси, о, братя славянски,

защо сте вий тука? Защо сте

дошли на полята балкански

немили, неканени гости?

На тези риторични въпроси русофилите и до днес нямат отговори. И реагират по русофилски – отричат стиховете на Иван Вазов или ги укриват дълбоко и цензурират.