|

Документи

Документи

Календар

Черен календар на комунизма
Михаил Груев: Майските събития от 1989 г. са началото на края на „възродителния процес” ПДФ Е-мейл
ПАМЕТ - Интервю
Написано от Христо Христов   
Понеделник, 14 Юли 2014 09:17

alt
Сайтът desebg.com публикува интервю с историка Михаил Груев, който отговаря на въпроси на журналиста Христо Христов за протестите на турците в НРБ през месец май 1989 г. Доц. Груев е преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Съавтор е (заедно с Алексей Кальонски) на едно от най-пълните и обективни изследвания на политиката на БКП към мюсюлманите – „Възродителният процес” – мюсюлманските общности и комунистическият режим (2008); автор е на книгата „Преорани слогове” – колективизацията и социалната промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на ХХ век (2009) и е ръководител на научния екип, осъществил изследването „Насилие, политика, памет” – комунистическият режим в Пиринска Македония – рефлекси на съвременника и изследователя (2011), както и на редица научни студии и публикации.

 

Доц. Груев, как Майските събития от 1989 г. се вписват в политиката на БКП по „възродителния процес”?

– Майските събития от 1989 г. могат да бъдат определени като началото на края на „възродителния процес”. Това е така, тъй като тази неочаквана за тогавашната власт експлозия на публично изразеното недоволство на турското население в България е ясен знак за неуспеха на цялата политика на комунистическата партия, следвана от 1984 г., а и преди това.

От тази гледна точка Майските събитията отпреди 25 години в страната са много важни. Те показват, както на режима, така и на обществото, пълния провал на „възродителния процес”.


Какво е тогавашното вътрешно положение и международната ситуация, които съвпадат с мирните протести на мюсюлманите в НРБ?

– Когато разглеждаме Майските събития те трябва да бъдат включени в по-общия контекст на събитията в Източна Европа, развиващи се под знака на постепенното разпростиране на политиката на съветския лидер Михаил Горбачов за перестройка в отделните източноевропейски страни. По това време в Полша комунистическата партия е направила сериозно отстъпление и се е съгласила да отиде на избори, на които е допуснат профсъюза „Солидарност”. По това време Унгария е в навечерието на отварянето на границата й на Запад, през която излизат стотици хиляди източногерманци. Но също така в Унгария политическите процеси са изключително назрели.

Тук трябва да се отчете фактът, че комунистическото правителство в НРБ решава в перспектива от месец септември 1989 г. да даде право на българските граждани да пътуват навън.

Всичко това създава у нас един много благоприятен контекст. Конкретният повод е подготвящата се в Париж конференция в рамките на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, посветена на човешките измерения. Именно поставянето на акцента върху човешките права в международен план се оказва много удачен и удобен повод за мюсюлманите в НРБ да поставят отново своите искания за връщане на имената и нарушените им граждански права и свободи.


Откъде започват Майските събития и с какво се характеризират?

– За мен Майските събития са един спонтанен акт, но и полицентричен акт, затова защото те избухват по едно и също време в различни части на страната и са организирани от хора, които преди това са слабо познати на режима като потенциална заплаха за него.

Първоначално на 19 май 1989 г. в Джебел започва голяма демонстрация, която е смазана от щаба на вътрешните войски, който е разположен в същия град. На следващия ден вълненията се пренасят в Североизточна България, в районите на Разградско, Шуменско, Варненско. Тук бих посочил вълненията в Каолиново, Тодор Икономово, Кус, Пристое, Езерче, Дългопол, Дулово.

Става въпрос за мирни демонстрации, които вземат различна форма. Някъде демонстрантите са маскирани като сватбари, да кажем в Разград, за да достигнат до центъра на града и да демонстрират пред сградата на Областния комитет на БКП. Другаде демонстрациите са директни, но това са изключително мирни протести. Основните лозунги, които се издигат са „Върнете ни имената”, „Върнете ни правата” и разбира се, демонстриране на тяхната небългарска етнокултурна идентичност. Това е особено важно и точно в това се състои големия провал на режима. Защото след годините наред усилия тези хора насила да бъдат направени българи, всъщност по време на Майските събития през 1989 г. те демонстрират, че са турци. С това ясно показват пълния провал на „възродителната” политика.

 

alt

 

Сега, с по-късна дата, се лансира една теза, която за мен изглежда изключително неправдоподобна. Твърди се, че Майските събития са плод на продължаваща да функционира организирано турска съпротива, и в частност на Турското национално освободително движение в България. В тази връзка се правят опити да се експонира личността на Ахмед Доган, който от Пазарджишкия затвор, където се намира по това време, бил организирал Майските събития.

Не е нужно човек да познава затворническата система в комунистическа България, за да разбере, че това твърдение е невъзможно и нелепо.


Кои са хората, които изпъкват по време на Майските събития през 1989 г. с отстояването на основните си човешки права?

– На мен ми се струва, че тук най-важна е ролята на Демократическата лига за защита правата на човека в България на Мустафа Юмер, Сабри Искендер и Али Орманлъ. Това са хората, които, интернирани в Северозападна България – Врачанско и Белослатинско, всъщност намират възможности да се обаждат по западните радиостанции, да изпратят писмо в подкрепа на Вацлав Хавел в Чехословакия. Това са автентични борци за демокрация.

Заедно с тях трябва да се подчертае ролята на турската секция към Независимото дружество за защита на правата на човека на Илия Минев и въобще ролята на дружеството като един автентичен глас от българското общество в защита на правата на турците. В интерпретациите, които до този момент се правят, неговата роля се подценява. Подкрепата на организацията на Илия Минев показва чувството на солидарност на българските правозащитници, били те българи или турци, срещу една очевидна несправедливост и срещу едно арогантно потъпкване на човешките права.

Много активни тогава са свещениците Благой Топузлиев и Димитър Амбарев, които са представители на дружеството. Трябва да се подчертае, че част от автентичните турски и помашки гласове, които се бяха обявили срещу „възродителния процес” по-рано и бяха идентифицирани от режима като опасни, са екстрадирани още преди Майските събития през 1989 г. Тук трябва да споменем Зейнеп Ибрахимова, Юсуф Бабечки, Рамадан и Ибрахим Рунтови и др. Някои от тях след екстрадиранета им се озовава във Виена, изпращат представител на съвещанието в Париж. Изключително активни са по радиостанциите „Дойче веле”, Би Би Си, „Гласът на Америка”. Те дават онзи обществен и медиен контекст, който много активно участва в подготовката на вълненията, за които говорим.

 

alt

 

Окървавяването на Майските събития, тук в скоба ще посоча, че жертвите са повече отколкото по време на акцията по смяната на имената в края на 1984 г. и началото на 1985 г., макар че двете трябва да се разглеждат във взаимна връзка, показва паниката на комунистическата власт от действията на мюсюлманите и цялата нейна неадекватност в усилията й да се справи с положението.

Изявлението на Тодор Живков от 29 май 1989 г. и последвалата изселническа психоза, преминава и в психоза при висшите функционери на режима, които губят ясна ориентация какво да правят, накъде отиват нещата, какво следва след това.  Настъпилият хаос е доказателство за пълната загуба на ориентация на тогавашните управляващи.


Отбелязахте активната дейност на Независимото дружество за защита на правата на човека, но каква е реакцията на българското общество? От една страна ние знаем, че тогава чрез ОФ са организирани „спонтанни” митинги в подкрепа на Живков и  компартията, но от друга страна още в началото на месец май редица интелектуалци в различни граждански организации, се обявяват против политика на БКП по „възродителния процес”.

– Въпросът е сложен и има много нюанси. Като цяло българското общество е много силно индоктринирано от режима и то гледа на тези очевидни неправди, които се извършват по отношение на турците, с известно злорадство. Това, разбира се, е свързано с дългогодишната политика на поднасяне на националната история, така че турците да изпъкнат като един извечен враг на българите. Държи се на много силни фактори като учебникарското образование, обучението по история и литература, изкуството, свръх експонирането на един такъв филм, какъвто беше „Време разделно”. Всичко това беше дало своите резултати, така че обикновеният българин не можеше да разбере драмата на турците.

Въпреки това, сред интелигенцията имаше хора, които съзнаваха цялата абсурдност на ситуацията и намериха сили в себе си открито и недвусмислено да се противопоставят на цялото това безумие. Тук, разбира се, следва да се посочи преди всичко Блага Димитрова с нейното есе „Името”. Като цяло т. нар. неформални организации се притесняват от включването на проблема за солидарността към мюсюлманските общности в целите на своята дейност.


Новоразкритите документи на Държавна сигурност показват, че една от основните задачи през нея е да не допускат включването на преименувани при „възродителния процес” хора в тези граждански организации, а впоследствие, след 10 ноември 1989 г., ограничаване на турците в митингите на опозицията.

– ДС се притеснява, че именно турците биха могли да придадат масовост на това движение, да го превърнат от интелектуално във всенародно. От друга страна именно чрез гласа на интелектуалците проблемът на турците би могъл да бъде чут от по-широки кръгове в обществото.

 

alt

 

Факт е също така, че тези дисидентски движения, както показват разкритията на Комисията по досиетата, са инфилтрирани от агентурата на ДС. Така че може да се направи заключението, че ДС е следвала инструкциите да не се стигне до преливането на тези две движения. И това продължи до Кръглата маса през 1990 г., където движението на Ахмед Доган не беше допуснато като страна.


Да отбележим, че реакцията на репресивния режим е обяснението за Майските събития, че това е работа на турските специални служби, но в документите на ДС това твърдение не е подкрепено с доказателства.

– Да, това обяснение се повтаря като мантра, защото няма какво друго да кажат. Вероятно турските специални служби също не са безучастни. В един момент обаче ДС се оказва също неподготвена за такава спонтанна фаза на недоволството и особено, че то става известно на световната общност.


„Възродителният процес” и отбелязването на годишнините от Майските събития през 1989 г. след промените се превърнаха в монопол на една партия – ДПС. Тази година обаче за първи беше чествана 25-годишнина от Майските събития в с. Пристое с общонационално поклонение, организирано от Инициативен комитет, в който влизат бивши политически затворници – българи и турци, събитие, което премина под патронажа на президента Росен Плевнелиев. Как бихте коментирали този прочит на близката история и политическото експлоатиране на определени събития от нея, като „възродителния процес”?

– Това поляризиране на обществото на българи и небългари е остатък от времето, за което говорим. Не казвам турци, защото според режима изобщо нямаше турци, а имаше хора „с помътнено етническо самосъзнание”, „граждани от български произход, чийто майчин език не е български” и т.н., това бяха евфемизмите, с които беше назовавано това население. Но този остатък от онова време има своите проекции и днес. Темата беше етнически присвоена като „турска” и употребена и употребявана като много важен мобилизационен ресурс на ДПС.

Струва ми се, че българското общество ще придобие граждански облик, когато престанем да се делим на българи, турци и роми, а започнем да се възприемаме като български граждани, които подкрепят и работят за изграждането на ценностната система на демокрацията, която би следвало да бъде водеща в обществото. Честването и отбелязването на паметта на жертвите на онези граждани, които протестираха не само срещу отнемането на имената им, но и срещу отнемането на човешките им права и които допринесоха за падането на комунистическия режим, трябва да е национално дело.

Вкарването на тази проблематика в националния наратив, в учебниците по история, в общия разказ за българската история през тази епоха, несъмнено ще е я деетнизира и ще я превърне в място на обща памет за цялото българско общество. Само така травмата може бъде осмислена, преодоляна и излекувана.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте логнат в сайта с избраните от вас потребителско име и парола

FacebookTwitter
Google BookmarksLinkedin
MySpaceRSS Feed

Виртуален музей

Виртуален музей на българския комунизъм

Коментарно

Коментарно

Библиотека

Библиотека

Речник

Коментарно
Програма достъп до информация
Декомунизация
Христо Христов