Времето от 1989 г. до сега не беше загубено. То беше много умело употребено от различните днешни превъплъщения на Държавна сигурност, за да бъдат насадени в  съзнанието на хората и в публичното пространство няколко мита, които смятам че сега чрез вашите разкази и чрез отварянето на досиетата постепенно започват да се разсейват. Първият мит е, че досиетата са прочистени, че те не са важни, че в тях няма истина дори се появиха твърдения, че през 90-те години са били унищожени около 40% от документите oт архива на МВР. Ще ви кажа обаче, че прочита на документите сочи друго - една следа води към друга следа т. е следите остават. След три години и половина работа с документи в Комисията и двайсет години интерес към темата мога да обобщя така: Документи са унищожавани, но не са унищожени.

До този момент в Комисията има над 3 120 линейни метра документи, т.е. повече от 3 км, документи на 612 броя електронни носители, 300 броя CD и   DVD с документи и 100 броя филмови материали.

И не мислете, че това е цялата документация. Само архивните дела са над 458 000. Комплектуването на архива продължава. .

Твърдението, че всичко е унищожено и тези документи нямат никакъв смисъл е мит, който беше умело насаждан от комунистическата номенклатура, за да бъдат отвратени хората от необходимостта да се търси истината. Разрушихме и с ваша помощ – хората пострадали от режима на Тодор Живков - още едно твърдение. А именно че Държавна сигурност, на която Вие сте преките жертви, е работила за националната сигурност. Няма такова нещо - само в сборникът, който издаде комисията „КГБ – ДС връзки и зависимости”- има над 250 документа опровергаващи напълно това твърдение. Ще Ви кажа, че българската Държавна сигурност си е кореспондирала с КГБ на руски език. Помежду си са се наричали братовчеди.

Още един мит, който успяхме да демитологизираме е, че след като няма подписана декларация за сътрудничество с ДС такова не се е осъществявало. Този  документ най-често се е изисквал от хора вербувани на така наречената „компроматна основа”. Хора на които ДС не е имало пълно доверие и е смятала че по този начин ще ги постави в допълнителна зависимост. Декларацията за сътрудничество почти никога не се е изисквала от членовете на БКП БЗНС. В досието на виден партиен деятел на казиония земеделски съюз срещнах заключението на вербовчика: „от...  не трябва да вземаме декларации за сътрудничество, защото това може да ги обиди”.

Аз обаче отдавам моята почит към хората, които са били вербувани по лагери и затвори. Защото за тях има обяснение и за тях има известно извинение. Защото е бил поставен под заплаха техният живот и този на техните близки, ако откажат сътрудничество. Не малко от тях са се съгласявали. И после немалко от тях са се  саморазкривали  пред своите съкилийници,  за да ги предпазят от „опасните” за властта разговори за които те е трябвало  да донасят. А има случаи когато хора в лагерите и затворите са карали свои съмишленици да станат част от Държавна сигурност, с илюзията, че могат да проникнат в тази зловеща система.  Всички тези мъченици на режима са били наричани „ бивши".
Имало е обаче и хора, които са устоявали...

И още един мит - членовете на БКП не са били вербувани от ДС.  Документите напълно го развенчават. Щатните служители в различните управления на ДС и в разузнаването  задължително са били членове на БКП.Нещо повече-почти всички са били обучавани в школи на КГБ и са подписвали КЛЕТВЕНА ДЕКЛАРАЦИЯ в която заявяват верността си към Родината, БКП,СССР и КПСС.

През 1965г. пък с Решение 226 на Политбюро на ЦК на БКП отпада ограничението прието 1962 година за вербовка членове на БКП и ДКМС. ”Използването на партийни кадри за агентурна дейност да става както при всички останали граждани” е записано в него. Но вербувани или не, кадрите (разбира се и тук е имало изключения) са работели за тази структура. В досието на последния ръководител на Военното разузнаване, който преди да бъде щатен служител е бил информатор четем:” Изключен като информатор през 1954 година... поради това че като член на БКП, той може да донася и без да е сътрудник”.

Дотук бяха личните истории, тези лични истории обаче, за да бъдат превърнати в една истинска история трябва да бъдат осмислени, анализирани и разпространени.

*Изказване на Екатерина Бончева, член на комисията по досиетата, на конференцията  „Изстраданата европейска мечта на България – 1944-1989” в Европейския парламент, Брюксел, 17 ноември, 2010г.