Сайтът desebg.com публикува Част 2 от документално изследване на проф. Веселин Вучков, посветено на трагичната съдбата на малко известния юрист Сотир Янев от дупнишкото село Стоб (виж Част 1 – ТУК).
Веселин Вучков е професор по наказателен процес в Югозападен университет – Благоевград, Нов български университет и Академия на МВР. Той е зам.-министър на вътрешните работи (2009 – 2013), народен представител (2013 – 2015), министър на вътрешните работи (2014 – 2015). През март 2015 г. подава оставка като министър и напуска политиката поради нежеланието на тогавашния премиер Бойко Борисов за извършване на необходимите реформи в системата на МВР. Проф. Вучков е автор на изследвания, посветени на видни български юристи, на научни публикации, биографични есета и др. Текстът е публикуван първо във в. „Струма“. Заглавието e на desebg.com.

Убийството

Разривът между СССР и Германия през 1941 г. постепенно отвежда Сотир Янев до прогермански позиции. След посещение по това време в окупираните от немците територии на Съветския съюз Янев започва серия от публикации в официални издания, както и множество публични сказки и изложби (включително във Вардарска Македония), на които разобличава безчовечието на болшевизма.

По своя антисъветизъм е на нивото на най-десния социалдемократически лидер – Кръстьо Пастухов. Вероятно по тази причина и най-вече заради въздействащите му речи, е „осъден на смърт“ от Задграничното бюро на ЦК на БКП в Москва. Особено усърдие в заклеймяването му проявява Станке Димитров (Марек), роден в Дупница и също учил право в Швейцария и в София (Марек е замесен и в кървавия атентат в черквата „Св. Крал“ през 1925 г.).

Любопитно е, че между Сотир Янев и Станке Димитров съществува стара политическа неприязън, присъща дори на хора от сходно политическо ядро – в случая тази ненавист е между тесни и широки социалисти, избуяла още през второто десетилетие на двадесети век, когато двамата общественици (и добри оратори) водят разгорещени политически борби в Дупница и Дупнишко.

Изпълнението на „присъдата“

Изпълнението на „присъдата“ е възложено на една от „бойните терористични групи“, ръководени в страната от Централната военна комисия на нелегалната БКП. Янев получава и анонимни писмени заплахи. Подобни „присъди“ получават и полк. Атанас Пантев, ген. Кочо Стоянов, ген. Христо Луков, собственикът на в-к „Зора“ Данаил Крапчев и др. Пантев и Луков за разстреляни, а Крапчев оцелява при опита за убийство.

Депутатът Сотир Янев е разстрелян на 15 април 1943 г. около 9,15 часа на площадката пред адвокатската си кантора на ул. „Цар Калоян“ № 1 в София, а извършител е Никола Драганов – Гуджо, охраняван от Йордан Петров. Предната вечер Драганов и Петров присъстват на сказка в кино „Подем“ (Дома на железничарите и моряците), където Янев демонстрира ярките си ораторски способности пред многолюдна аудитория, но се отказват от атентат заради засилената охрана.

Сотир Янев е погребан в София, на опелото присъства голяма част от политическия и военен елит. На 1 февруари 1945 г. т. нар. „народен съд“ посмъртно признава Сотир Янев за виновен по общите обвинения и конфискува цялото му имущество. Върху всички наследници несправедливо се разстила сянката на подозрението. През 1996 г. Върховният съд отменя присъдата по реда на надзора.

Творческото наследство на Сотир Янев

Сотир Янев оставя богато литературно наследство: дванадесет книги, много и разнообразни брошури и статии по различни обществено-политически, правни, философски проблеми. Издадената през 1917 г. (например) книга „От Струма до Черна“ съдържа словесни импресии, писани от автора по време на военната му служба през Първата световна война – страниците съдържат трогателни лични и колективни истории с непреходно въздействие, разкриващи богатата обща култура и езикова стилистика на младия общественик.

В тази книга, приходите от която С. Янев завещава на семействата на ранените и убитите войници от 54-ти пехотински полк, авторът публикува свое прочувствено писмо до съпругата на убит негов военен противник от Франция (Рене Меснард), чийто труп е лежал при с. Топалово, Серско, през м. август 1916 г., и в дрехите на който са открити писма от съпругата от Париж. Янев публикува също кратките писма и размисли на съпругата на убития френски войник, засвидетелствайки огромното си почитание.

През 1936 г. С. Янев публикува книгата „Политическият човек – социология на политическите убеждения“, която се превръща в основополагащ политологически и социологически труд, предизвикал много спорове и разгледан в Българското социологическо дружество. В предговора към книгата проф. д-р К. Гълъбов подчертава разгръщането на една „социология на политическите убеждения, първа у нас, и толкоз ценна с философското подвеждане на единичните явления под знаменателя на по-общи категории, колкото и със своята културност на виждането и основното познаване на литературата по разглежданите въпроси“.

В съдържанието на този труд се открояват разделите: „Върху убеждението изобщо“, „Политика, съзнание и убеждение“, „Елементите на политическото убеждение“, „Грешки и заблуди на политическите убеждения“, „Политическо убеждение и мироглед“ и т. н. Не е случайно, че политолози и философи (сред които се откроява проф. д-р Кирил Шопов) след промените през 1989 г. насочиха внимание към този важен научен труд на покойния С. Янев.

Семейството на Сотир Янев

В дните след убийството на Сотир един от неговите братя – Давидко, ще напише във в-к „Светлина“:

„В утрото на 15 април 1943 г. България загуби един от най-верните си синове. Дупнишка околия загуби един от своите избраници, който усърдно и ревниво й служеше. Дупница загуби големия защитник на нейните интереси. Родното ни с. Стоб се раздели с човека, който беше гордост за него. А ние, какво загубихме ние? Какво загуби нашата стара майка, която безутешно плаче по своя първороден син? Какво загубихме ние, неговите четирима по-малки братя …? Какво загуби неговата съпруга … и нежно обичащата го дъщеря?... Много, много загубихме ние!“

Бащата на Сотир Янев – Яне Дробачки – е от горно-джумайското с. Демирево, преселват се в рилското с. Стоб. В семейството, занимаващо се с обикновено земеделие и животновъдство, се раждат петима сина: най-големият е Сотир (съпругата му носи име Анастасия, дъщерята се именува Лилия и е женена за известния архитект Делчо Сугарев, който, по мои сведения, е автор на проекта на основната читалищна сграда на с. Стоб), следват Давидко, Никола, Иван и Асен. Синовете се трудят наравно с родителите сред животните и селските ниви.

Давидко Янев също е юрист и общественик, тих и скромен човек. Той е един от най-успешните кметове на Дупница, на този пост е от 1939 г. Ръководи дупнишкото читалище, подпомага създаване поделение на „Гьоте институт“.

Като кмет води строга финансова политика, по негово време е довършена кланицата в Дупница и оборът към нея, завършен е строежът на училището „Св. св. Кирил и Методий“, довършен е строежът на Горския дом, изграден е главният резервоар за водоснабдяване на града, удължена е водопроводната и канализационната мрежи, построени са дървени мостове в селата Яхиново и Джерман, изградена е връхна конструкция на Еврейския мост и моста над р. Боклуджа, павиран е централният площад „Свобода“, построен е етаж на гимназията, строи се Работнически диспансер, развива се просветното дело в Дупница и околността… (тези сведения дължа на Ив. Хаджийски).

На 4 януари 1944 г. американски самолети бомбардират Дупница и околностите, загиват над 60 души. Кметът Д. Янев полага огромни усилия за превъзмогване на бедствието, но трудно понася трагедията. Доброволно подава оставка от кметския пост през м. март 1944 г. На 3 октомври 1944 г. е отведен в милицията в Дупница и същата нощ е убит без съд и присъда в местността „Черна нива“ по посока Кюстендил; голямата му къща над градската градина е национализирана, а скоро след това заради преживения стрес и мизерията, в която живеят, умират съвсем млади двамата му синове.

Никола Янев работи като банков чиновник в Дупница. Иван Янев е съден от „народния“ съд, след затвора работи като обущар-занаятчия в с. Стоб. Асен Янев до смъртта си живее в София и е преподавател по естествени науки в Софийския университет; достига до званието „доцент“ и през 1949 г. е първият преподавател по дисциплината „Методика на обучение по биология“ в университета; пише книгите „Декоративни растения във флората на България“ през 1959 г., „Ранни пролетни растения“ през 1965 г. (в съавторство) и др.