Сайтът desebg.com публикува текста на братята Любомир и Петър Пенчеви в памет на техния баща никопетковиста Пенчо Троянски (1911-1979) от Монтана. Статията е изградена върху спомените на синовете и върху откритото от тях при проучването на архивите на Държавна сигурност, вкючително и досието на баща им като жертва на репресивния апарат на БКП – още един пример за огромното значение на изследването на архивния масив на ДС, събран и съхраняван от Комисията по досиетата. Вътрешните подзаглавия са на desebg.com. Този разказ може да бъде възприет и като обобщаващ образ на съдбата на хилядите български семейства, попаднали под репресиите на комунистическия режим в периода 1944-1989 г.

Началото на петгодишното безвремие

Историята на петгодишния Любомир и тригодишния Петър започва в началото на 1951 г., когато е началото на петгодишното безвремие за техния баща: „В кухнята ни вече имаше дюшеме и бояджията подготвяше стените. Кухненската маса беше изнесена в коридора и около нея обядваше цялото семейство. В един момент влязоха двама снажни мъже в милиционерска униформа, напътствани от съседката Роза Бодурска, партиен секретар в Месокомбината”, са запомнили невръстните тогава братчета.

От майка си научават и запомнят завинаги имената на двамата милиционери - Петко Старшията и Лукан, биячът в градското МВР.

Така бащата Пенчо Троянски е арестуван и пет години децата му не го виждат. Историята за случилото се с него започва да се изяснява чак след 1990 г.

В редиците на БЗНС на Никола Петков

Преди 9 септември 1944 г. Пенчо активно участва в борбата за демокрация като сподвижник на Никола Петков от БЗНС.

През 1940 г. полицейският началник в гр. Фердинанд (през 1945 г. комунистическата власт преименува града в Михайловград, а през 1994 г. името е променено на Монтана – названието от римско време, б.а.) Светозаров организира провокация с писмо – написано в полицията-Берковица и адресирано до книжарницата на Пенчо, като двама берковски агенти чакат вътре идването на пощенския раздавач.

Пенчо е арестуван веднага за разпространяване на вражески слухове, за което е интерниран в Ивайловградско. През 1942 г. Светозаров записва на гърба на документ от Общината с разрешение да работи като книжар, че лицето е политически неблагонадеждно.

Във Фердинанд през 1943 г. се създава нелегален Околийски комтет на Отечествения фронт и от името на БЗНС в него участва и Пенчо. На 9 септември 1944 г. с лента на ръката „ОФ“ той-в качеството си на секретар на същия, на площада пред Читалището е организатор на посрещането на партизаните и установяването на новата власт.

Демонстративно напускане на ОФ

Само след един месец обаче той демонстративно напуска заседание на Околийския комитет на ОФ поради арогантното поведение на комунистите в ОФ в Михайловград – те не приемат искането му в 18 села където земеделците имат приоритетно силно влияние, кметовете да са от БЗНС.

Така започва активната му дейност в опозиция на комунистите от името на зеленото БЗНС на Никола Петков. Аврам Петков е съратник по линия на БЗНС и близък приятел на Пенчо.

Той напуска Околийския комитет на ОФ заедно с Пенчо Троянски, но в протоколите запазени в Държавния архив, се вижда че Аврам тайно от уж съидейника си, се е върнал и подписал всички протоколи, вкл. и тези които са били неподписани от двамата след излизането им в опозиция.

Срещата с Никола Петков

Пенчо и Милан Дренчев през м. февруари 1945 г. отиват в дома на Никола Петков в София, за да обсъдят дейността си. Посреща ги сестрата на Н. Петков с думите „Никола е болен от червен вятър и е под карантина“, той обаче ги чува и извиква „Пенчо да влезе!“.

Неговият коментар е унищожителен - Пенчо неправилно и преждевременно е излязъл в опозиция, но получава отговор: „Тези левосектанти ми казват – вие, земеделците сега настрана, ние управляваме, а до онзи ден уж бяхме заедно”.

Иронията на съдбата за жалост е многозначителна. През 1947 г. депутатът в Народното събрание, завършилият право в Сорбоната Никола Петков е арестуван и убит в килията с чук и обесен мъртъв, за да се изпълни присъдата - смърт чрез обесване. Същата година “БЗНС – Никола Петков” е поставен извън закона.

Следен от Държавна сигурност

Милицията (МВР) и Държавна сигурност (ДС) в Михайловград активно се борят с опозицията в града и околията. През 1946 г. в изборите Пенчо Троянски е в листата на БЗНС „Никола Петков” за депутати - тогава е открито неговото досие в ДС, но нерегистрирано в картотеката (това става чак след 1950 г. със заглавие „Троян“).

На изборите в Михайловградска околия това БЗНС намира широка подкрепа и е втора политическа сила след БРП (комунисти).

През август 1946 г. Мирчо Тимов (Драгомир Тимов Иванов) като шеф на местната ДС и Никола Попов - началник на МВР, пишат писмо до окръжната ДС-Враца и искат да се вземат мерки срещу Пенчо Троянски заради „вражеската“ му дейност.

"Лицето е получено": Въдворен в лагера „Куциян“

Мерките са взети веднага и на 18 септември 1946 г. началникът на ДС-Перник съобщава: „Лицето е получено“. Така без съд и присъда Пенчо Троянски е въдворен в концлагера – ТВО (Трудово-Възпитателно Общежитие) „Куциян“ на каторжен труд за шест месеца.

Съпругата му остава сама с бебе на ръце и бременна с второто си дете.
Тъстът Петър Янчев, тогава депутат в VI Велико народно събрание, председател на Околийското ръководство на БЗНС, отива при министъра на МВР Антон Югов и за съидейника си Пенчо реагира срещу беззаконието.

Така зетят е освободен предсрочно през ноември 1946 г. ДС обаче бди и през 1947 г. организира нова провокация (същата като онази на полицая Светозаров) с писмо до книжарницата с опозиционно съдържание.

Следва нова папка в досието в ДС, вече под заглавие „Книжар“. За разпространение на слухове съдът налага присъда – глоба 5000 лв, заменима с шест месеца в ТВО.

Нов арест и шестгодишна присъда

През 1951 г. – на 7 януари – отново го арестуват, като е привлечен като обвиняем по дело в ДС, наречено „Бърдо“.

Вината му е, че е знаел за подготовката от познати му съграждани на опит за превеждане в Югославия на млада българка от София, за да се събере със своя приятел зад граница.

През ноември 1951 г. съдът издава присъда „В името на народа“ – шест години затвор. Най-напред е в затвора Враца, после концлагера „Белене“, затворите Кюстендил и Стара Загора.

Семейството на николапетковиста остава без доходи

След ареста през 1951 г. и осъждането, семейството остава без никакви доходи – от съпругата Тодорка искат да се разведе, за да я назначат на работа, но тя отказва.

Техен съсед – Христо Казаков, става шеф в промкомбината и я назначава за деловодител със заплата 40 лв.

На свобода

След лекуването му през началото на 1955 г. в затвора – Кюстендил, където са изпращали затворниците от всички затвори, които са с тежки заболявания, крайното му освобождаване е от Старозагорския затвор на 25 октомври1955 г. с Указ № 263/15 октомври 1955 г. от Президиума на Народното събрание.

Пенчо остава за няколко дни в София под грижите на сестрата на съпругата му – Веселина Янчева, по нейните думи той бил изнемощен –„кожа и кости”, тя му купува дрехи.

През това време семейството му го чака всяка вечер на ж.п. гарата, но виждат прибирането само на други затворници. И така цяла седмица…

Децата не виждат своя баща пет години, като след завръщането си малкият му син не може да го познае – но бързо попада в силните прегръдки на широко усмихнатия си баща.

На снимката от 1956 г. заедно със синовете си – първо лято на свобода след затворите, на лечение в Банкя (на гърба на тази снимка се появява по-късно искането на бащата, тя да бъде положена при него в гроба му)

Под оперативно наблюдение на Държавна сигурност с куп доносници

На ДС-Михайловград е възложено оперативно наблюдение на 12 ноември 1955 г. Следват изявите на агентите-доносници, видно от досието на Пенчо Троянски в ДС: „Ябълков“, „Джоно-Дженов-Джонов“, „Стоянов“, „Геметовец“, „Огоста“, „Бойчев“, „Явор“, „Севастаки“.

През 1956 г. на ДС-Михайловград е възложено да вербува агента „Джоно” като близък приятел и съидейник на Пенчо, заедно с Езекия Грозданов, бивш хазяин на книжарницата на Пенчо, където са се събирали хора от околията с интерес да разговарят с книжаря за политиката - като и двамата са знаели че адвокат от София през 1950 г. е организирал канал за бягство в Югославия-по делото “Бърдо”. В указанието се казва, че поради възрастта си Езекия няма големи шансове за агент.

За Пенчо Троянски няма работа и чак след като през 1957 г. е принуден да напише статия за местния печат, че отчита опозиционната си дейност за грешка, е приет отново в ОФ.

За отбелязване е, че опитният журналист, бил редактор в местния вестник „Наше слово” и кореспондент на централния в. „Заря”, пуска наложената му декларация да се публикува в местния в. „Септемврийско слово” – с дата на неговия текст 1-ви април – Денят на лъжата.

Доносите срещу бившия опозиционер продължават

Гаврата на властите с първия опозиционер в града продължава като му е позволено единствено да бъде портиер на кантара във Винпром, въпреки че той е инициатор и председател на Първото младежко въздържателно дружество в гр. Фердинанд „Трезви борци”, основано на 8 януари 1938 г.

През същата година е създател и секретар на предвестника на днешния Регионален исторически музей–Археологическо дружество в гр. Фердинанд с председател кмета Гоцо Митов, което се утвърждава от Общинския съвет.

През 1960 г. НД (Наблюдателното дело) „Бърдо“ е преместено в архив, но доносите продължават да го пълнят - от местни комунисти и критикувано от Пенчо Троянски ръководство на БЗНС.

Особено активен в управлението на ДС-агентите е М. Т. (имената на агентите, следили Пенчо Троянов са установени от Комисията по досиетата и съобщени на синовете на жертвата, но в публикацията са ограничени до инициали поради изискванията на закона за досиетата, б.а.), независимо че вече е издигнат на работа в ДС-Враца (явно не само заради сталинския му мустак).

В същото време мракобесието се стоварва и върху горепосочения Кольо Попов, въпреки че е с партиен билет и бил шеф на Милицията – инквизиран е да признае че е „английски агент” и той по-късно на партийно събрание в Монтана показва счупените си пръсти.

През 1964 г. за присъдите по „Книжар“ и „Бърдо“ има частична реабилитация. Едва на 18.03.1990 г. в ДВ бр. 22 е публикувано Решение на Народното събрание за политическа и гражданска реабилитация на лица, репресирани от 1949 г. до 1952 г. В списъка в раздел “Дейци на БЗНС” под № 45 е и Пенчо Ангелов Троянски.

Тормозът над синовете, че са деца на „ народен враг“

В досиетата на синовете му обаче остава че имат баща, осъждан като народен враг и антикомунист. Класната–другарката Милица не разрешава Любомир да бъде секретар на ДКМС в 7 клас (въпреки гласуването на съучениците за пълния отличник).

След записване в Механотехникума (ТМТ), той е единственият от околията с диплома „Пълно 6“. По тази причина в Учкома се спират на него за нов член.

Тогава учителят Емил Йосифов (ръководител на групата ученици, изпълняващи задачи на ДС) се възмущава: „Как може да предлагате син на народен враг!“.

Подобна гавра се изсипва и върху по-малкия син на Пенчо Троянски – Петър. Още в първи клас учителите го питат: „Къде е баща ти?”, а той им отговаря с лъжа: „В София на работа”, когато всички учители са знаели че е в затвора.

И не е случайно че в неговия клас са организирали четенето на книгата за Павлик Морозов, който се бил отказал от баща си, като за Петър въпреки че е пълен отличник, забраняват децата да го избират в ръководните органи на „Септемврийче”, което се продължава и от класния му в 8-ми клас-партийният секретар на Гимназията Сираков.

Нещата се преобръщат заради дядото – бил учител и два мандата народен представител от БЗНС, като в Електротехникума директорът Симеон Момчилов възлага на сина на „враг на народа” - но единственият за първия учебен срок в новосъздадения техникум пълен отличник, да оглави и развие Клуб „Млад конструктор”, който се популяризира и поставя началото на ТНТМ (Техническо и научно творчество на младежта) в България.

До края на живота си Пенчо Троянски не казва вкъщи и една дума за преживяванията си по време на комунистическия режим. Единствено на въпроса „Какви са тази зелена емайлирана паница и желязна лъжица с дръжка, жулена на камък, за да се получи нещо като нож - донесени от затвора?“ той казва, че с тях са яли жаби в Белене. Повече никой не докосва тези вещи.

Търсене на истината в архивите на Държавна сигурност

След 1990 г. Първата „Комисия по досиетата“ обявява достъп до материалите на ДС от наследниците. Синовете му веднага отиват и разглеждат на ул. „Гурко” – София, зад сградата на МВР, досиетата „Книжар“ и „Бърдо“ и правят ксерокопия.

Жив интерес у тях предизвикват донесенията на агентите „Ябълков“ и „Джоно“, тъй като разбират от текстовете, че това са близки хора запознати с дома им и често са гостували.

След анализиране на прочетената информация синовете стигат до извода, че агент „Джоно-Дженов-Джонов“ е А. Г. П., уж излязъл в опозиция заедно с Пенчо през есента на 1944 г.

След обаждането до него в София през 1990 г. на синовете на Пенчо по телефона, записан в тефтерчето на баща им, той се смущава как са намерили телефона му, скоро след това умира.

От журналистката Мария Дерменджиева Петър Пенчев научава че синовете имат право на достъп до картончетата на доносниците в досиетата на родителите и подава писмено искане, като при второто си посещение в Комисията по досиетата, вече на ул. “Врабча”, се среща със служителка, която е изненадана от факта, че неспециалисти разкриват агент на ДС.

Тя показва на Петър всичките картончета на доносниците, в т.ч. и на „Ябълков“, вербуван на 1 май 1951 г. – с името на съседа им Л. С. Ц., станал след Десети ноември 1989 г. за дълго време ръководител на „Дружество на репресираните граждани преди 1990 г.-Монтана”.

При прочитането на това картонче Петър става от стола прав от изненадата - не може да повярва защото същият е поискал и прочел всичките копирани документи от досието на баща му, в т.ч. и собствените си доноси – но не ги е унищожил надявайки се че синовете няма да успеят да го разкрият.

От текста на доносите се вижда, че водещият офицер от ДС Младен Стоименов Младенов му е бил възложил задачата да осъществява близки контакти и в дома на Пенчо.

Така обсъжданията между синовете за агент „Ябълков“ приключват и те се успокояват, че техните съмнения заради вписаните подробности от дома им - дали майка им Тодорка не е издържала на тормоза от ДС (била преди 9 септември 1944 г. ремсистка от групата на Славейко Първанов от с. Винище, убит като партизанин), са били неоснователни-даже запитват Комдос и получават писмено отрицание.

От показаните му други картончета Петър си записва данните от тях – “Огоста” е Т. И. И. от с. Ерден, вербуван на 18 януари 1955 г. от същия Младен Стоименов Младенов; “Стоянов” е Г. И. С. от с. Долна Вереница, вербуван на 8 април 1952 г. от Александър Кр. Ангелов; за самостоятелно разкрития „Джоно” пише, че е вербуван на 23 юни 1956 г. от Васил Ат. Димитров.

Картончета за „Явор”, „Бойчев” и „Геметовец” не бяха намерени, а за „Севастаки” неотдавна синовете разкриват че е от квартал Мала Кутловица-след публична изява на неговия син.

„Пред мен са нерадостни, тежки дни“

Когато идва времето за пенсиониране на Пенчо се вижда, че няма достатъчно стаж заради годините в затворите. Тогава млади комунистически ръководители (като Хр. Казаков) и усещайки новият вятър, заради обществената активност от преди 1944 г. пак като сподвижник на Никола Петков, предлагат да му се даде народна пенсия за Активен борец против фашизма и капитализма – най-ниската последна 4-та категория.

Така Троянски попада за лечение от продължителната тежка депресия в „специалния” санаториум в гр. Банкя. Там го вижда Дара Михайлова, съпруга на Христо Михайлов и съдебен заседател в извънредния народен съд 1944-1945 г., заседаващ в Михайловград, когато под ръководството на адвокат Цако Шумков са осъдени над 500 човека от региона.

Поради добре изпълнения ѝ комунистически дълг тя е направена народен представител. Същата се нахвърля с грубо възмущение при виждането на Пенчо Троянски – как му е позволено да се лекува в санаториума и това още повече влошава депресията, в която се намира той поради дългите години тормоз от комунистите.

В писмо до съпругата си – нашата майка, той описва тази среща: „Пред мен са нерадостни, тежки дни. Няма смисъл живота. Да съм в тежест”.

„Каза ли ти Пенчо къде е скрил английското злато?“

В кварталния гастроном милиционерът Петър Тодоров, бивш началник на милицията в града, се провиква пред многото хора от квартала към Пенчо – че е английски агент и да каже къде е „английското злато”, което е пълна измислица но ненаказана клевета от ДС.

Нервите на Пенчо не издържат и скоро след тази гавра следва трагичната му смърт през пролетта на 1979 г. Когато неговата снаха се грижи цял месец за него в болницата, от съседното легло се обажда съгражданин, стар комунист: „Каза ли ти Пенчо къде е скрил английското злато?“

„Татко, гордеем се с теб!“

В това време синовете, завърнали се на работа в родния град след завършеното висше образование, надстрояват в продължение на 10 години бащината къща със заеми от банката и вложен огромен личен труд – а зад гърба им се приказва „Това е от английското злато”.

****

Остава и до днес да звучи признанието на известен адвокат в града, който на гроба на Пенчо Троянски се обръща към неговите синове с думите: “Вашият баща си отиде, но остави едно честно име!"

****

Послеслов:

„Татко, тъй като през живота си не намери спокойствие – почивай в мир.
Ние, признателните ти синове и внуци, се гордеем за твоите Идеализъм и Непримиримост към неправдите!“

Месец юни, 2023 г.
Твои синове: Любомир и Петър