Защо след промените не бяха осъдени отговорните ръководители от Българската комунистическа партия за създаването на лагерите по време на нейното управление и за убийствата и други престъпления в тях?

Това беше един от въпросите на млади участници от Българското либертарианско общество по време на организираната от тях дискусия в понеделник (20 януари 214 г.) вечер в „Essence Center” в София, посветена на концлагерите по време на комунистическия режим. По тяхна покана в инициативата участва разследващият журналист и основател на специализирания сайт desebg.com Христо Христов, автор на документалната книга „Секретното дело за лагерите” (1999) и сценарист на едноименния филм, заснет от БНТ през 2000 г.

„Основната причина да не се стигне до присъда, не само по този случай, но и като цяло да не да бъдат осъдени и други престъпления при комунистическият режим, е липсата на политическа воля за създаването на необходимата правна рамка, която да преодолее проблема с давността на престъпленията, извършвани в периода 1944-1989 г.”, посочи журналистът.

Той обясни, че за разлика от други страни от бившия Източен блок в България проблемът с давността дори за най-тежкото престъпление – убийство е подминат от политическите партии и различните политически мнозинства в годините на прехода, въпреки, че Народното събрание неколкократно е сезирано от няколко главни прокурори през първата половина на 90-те години. Така се стига до 2006 г., когато делото е прекратено поради изтеклата давност.

Той разясни, че разследването за престъпленията в лагерите, образувано през 1990 г. от тогавашната Главна прокуратура, е имало и политически подтекст, а именно интересът на т. нар. реформатори в БКП като Петър Младенов и Андрей Луканов общественото внимание да бъде отклонено от тежкото икономическо положение в страната, като отговорността бъде насочена единствено върху изключените по това време от партията Тодор Живков и Мирчо Спасов, бивш зам.-министър на вътрешните работи.

„Този метод често се използва от наследниците на комунистите, дори и днес, за да се отвлече общественото внимание от истинските проблеми”, отбеляза Христов.

По думите му, ако е имало възможност за истинско разследване, то Тодор Живков е трябвало да се прости с властта още през 1962 г. именно заради убийствата в лагера край Ловеч. По случая още тогава е образувана специална комисия от Политбюро на ЦК на БКП, оглавявана от члена на висшето партийно ръководство Борис Велчев, която е констатирала садистичния режим, създаден в лагера.

Комунистическото ръководство не е предало този доклад на прокуратурата, която при едно разследване би стигнала до Тодор Живков, тъй като съществуват доказателства, че Мирчо Спасов лично е докладвал какви хора са изпращани на кариерата край Ловеч и е получават еднозначни указания от първия секретар на БКП „да се чистят тези хулигани”. По този начин правосъдието е било възпрепятствано, а Политбюро е станало съучастник в прикриването на убийствата в лагера.

В крайна сметка Живков не само запазва властта си, но и я укрепва като се освобождава от дългогодишния министър на вътрешните работи ген. Георги Цанков, но същевременно запазва „дясната си ръка” в МВР Мирчо Спасов, главния отговорник за издевателствата и убийствата, определяйки го пред Политбюро като „много предан и златен човек”, който е порицан с „партийно наказание”.

„Начина, по който са прикрити престъпления на най-високо политическо ниво разкрива най-добре тоталитарния характер на управлението при комунизма, когато партията се е сраснала с държавата и напълно контролира останалите власти, включително и съдебната”, заключи журналистът.

„За съжаление жертвите на престъпления на комунистическия режим не само не получиха правосъдие от демократичната държава, но те са забравени”, коментира още Христо Христов. Той изрази задоволство от интереса на младата аудитория към тази тема, която е пренебрегвана от повечето медии.

Създателят на сайта desebg.com разказа подробности от създадените по съветски образец лагери при комунизма като инструмент за разправа с оцелелите след т. нар. Народен съд политически опозиционери, а също така и с всички онези, които са определяни като „врагове” на режима. Специално място той отдели на превръщането на Белене през 1949 г.в най-големия големия политически лагер в страната, а след това и за създадения през 1959 г. в пълна секретност лагер край Ловеч.

„Доказателство за една от най-антихуманните черти на комунистическия режим и в частност на управлението на Тодор Живков е не само жестоките убийства в лагера край Ловеч, но и решението да не се връщат труповете на близките на убитите”, коментира Христо Христов. Той разказа за специалния режим, създаден за заличаването на доказателствата, чрез тайно заравяне на труповете на жертвите на един от островите край Белене, като единствена цел е била да се прикрият престъпленията в лагера.

Журналистът разказа на младите хора, че кариерата край Ловеч се е превърнало в специално място на памет за жертвите на комунизма. Това е станало благодарение на будното гражданство в Ловеч, което от 1990 г. до днес всяка година в края на месец март без прекъсване през последните 25 години организира специално поклонение до каменната кариера край града в памет на жертвите, където се поднасят цветя и венци, а свещеници от Ловчанската митрополия отслужват панихида.

Какъв е пътят да се знае от новите поколения истината за комунистическия режим беше един от другите въпроси, които участниците в дискусията поставиха пред изследователят?

„Трябва да има държавна политика, с която тази тема да бъде много по-конкретно застъпена в образователната програма в училищата и университетите, но никое управление не го е направило досега”, отбеляза Христов.

Той даде пример с Германия, където влиянието на комунистическата диктатура след рухването на Берлинската стена е прекъснато с конфискация в полза на държавата на имуществото на Германската единна социалистическа партия, с приемането на последователна и дългосрочна лустрация на кадрите на източногерманската Държавна сигурност (ЩАЗИ), а истината за престъпленията на режима са обект специална образователна програма, която германските правителства са задължени да изпълняват.

„Не на последно място германците отделят и особено внимание на необходимостта да се говори за тези истини в семейна среда.

Отделно са създадени многобройни места на паметта за жертвите на комунистическата диктатура, музеи, както и е натрупани огромни по обем критични изследвания на характера и проявленията на режима”, заключи основателят на desebg.com.

По думите му в България демократичното обществено развитие е забавено и възпрепятствано от липсата на истинска декомунизация, от приемане на лустрация като част от преодоляване на влиянието на репресивния апарат на БКП и късното отваряне на архивите на комунистическите тоталитарни служби.