Малцина са живите лагеристи, преминали през концлагера „Белене”, които дойдоха на годишното поклонение на остров Персин на 1 юни 2014 г. След тях забелязвам земеделеца Руси Карапетков (1935) от Велико Търново. Той е въдворен в „Белене” през 1953 г., когато е на 18 години и прекарва три години в него. След това лежи в затворите в Плевен и Пазарджик до 1959 г. След няколко месеца бившият лагерист ще навърши 80 години.

Познаваме се от международната конференция "Изстраданата европейска мечта на България 1944-1989", организирана от евродепутата Андрей Ковачев през 2010 г. в Европейския парламент, на която беше представена съпротивата на българското общество срещу комунистичесикя режим. Успявам да му задам няколко въпроса преди да започне официалната част от възпоменанието.

Каква е причината да се озовете в концлагера „Белене”?

– Аз съм единственият младеж гимназист в България, който след 9 септември 1944 г. създаде Български национален вдъхновителен комитет на името на Сергей Румянцев (псевдоним на Димитър Митовски, поет и деец на БЗНС, бел. ред.) за изучаване истинската история на БЗНС. Тогава бях в гимназията в Павликени. Комунистите приеха това за конспирация срещу властта им.

Колко време прекарахте тук?

– В лагера бях през 1953-1956 г. до събитията в Унгария. Тогава ме прехвърлиха в Плевенския затвор. Въдвориха ме е в концлагера на 18 години и 8 месеца. Излязох от Пазарджишкия затвор през 1959 г. след обявяване на срещата между американския президент Джон Кенеди и генералния секретар на КПСС Никита Хрушчов.

Какво си спомняте от онова време?

– Спомените ми за „Белене” са ужасни! Тук убиваха пред очите ти хората. Работихме като роби. Имаше наказателно отделение, в което се извършваха инквизиции. Ние, лагеристите, го наричахме „Операта”, защото беше пълно с комари. На вълни пристигаха. Нажилват те хубаво – няма спасение и тъкмо заспиш за 10-15 минути и долита нова вълна гладни комари. Така цяла нощ.

Тук, на това място, което се събираме от 1990 г. насам, имаше някакви тухлени пристройки, но нашите, истинските бараки бяха, ей там, отзад (показва с ръка, бел. ред.). Бараките бяха направени от леси и покрити с папур. Ей тук (посочва една от разрушените сгради, бел. ред.) беше здравният пункт – конюшня с дървени павета.

Като дойдохме след 10 ноември 1989 г. за първи път, видяхме, че тук няма нищо общо с лагера, в който ние бяхме. Тези запустели постройки, които виждаме днес, са от времето след лагера, когато „Белене” е преправен в затвор. Аз съм лежал в здравния пункт, където ни лекуваше Петър Дертлиев (социалдемократ, осъден на 10 години затвор през 1946 г., а след 1989 г. председател на възстановената Българска социалдемократическа партия, бел. ред.). Той беше почтен човек. Денем работеше на дигата, нощем ни лекуваше. Той два пъти ме е спасявал от двойна гнойна ангина.

Как се е оцелявало тук, в концлагера?

– Ами как, само Господ знае. Аз съм вярващ човек. Само Господ знае как сме оцелели.

Какво ви е давало сили, в какво сте вярвали тогава?

– В Господ Бог! И тогава, и сега аз вярвам в него. Вярвал съм, че рано или късно нещата ще се променят. Бях млад тогава, но не само аз съм вярвал в това, а и хиляди млади хора.

Защо продължавате да идвате тук?

– Тук съм, защото знаете ли колко хора са погребани без кръст и без гроб и на колко хора ние сме виждали костите по изровените от наводненията гробове!? Паметта към тях ме задължава винаги да съм тук. Докато съм жив.

Какво трябва да знаят младите поколения за комунизма?

– Трябва да знаят, че комунизмът е много по-жесток от времето на налудничавия Хитлер. Много по-жесток! Винаги съм казвал, че Хитлер е бил слаб ученик на Сталин.