Датата е 1 юни, годината – 2014. Белене. Тук е мястото и времето, когато може да срещнеш очи в очи малцината бивши лагеристи, оцелели в ада на най-големия концентрационен лагер за политически противници „Белене”, създаден от комунистическия режим на съседния остров Персин.

От 2004 г. България е член на НАТО, а от 2007 г. на Европейския съюз, но горчивата истина е, че страната продължава да е задушавана от тежкото наследство на комунистическото минало, с което не успя да се справи нито едно политическо мнозинство, претендиращо да е дясно. Престъпленията на комунизма не бяха наказани, а гражданите, които изпитаха на гърба си репресиите на режима не получиха справедливост.

Тоталитарните навици, от които БСП не се отказва и сянката на репресивния апарат на комунистическата партия в политическия икономическия и обществения живот, са част от българското всекидневие през всичките години на преход от тоталитаризъм към демокрация.

Белене – място на памет

Белене е символично място. Място на страдание, човешки мъки и унижение, насилствена смърт, причинени от антихуманната комунистическа система. 1 юни 2014 г. е ден за памет и поклонение пред жертвите на комунизма. Но колцина си спомнят за тях? За хората, преминали през страшната лагерна система, създадена по съветския образец на ГУЛАГ.

Неделното утрото на 1 юни предвещава хубаво време в края на една дъждовна седмица. Католическата църква  „Рождение на Блажена Дева Мария“ (Белене е известно със своята католическа общност) е сборно място на поклонниците. Пред входа й гостите от цяла България посреща енорийският свещеник Паоло Кортези, който символично се явява домакин на поклонението. В края на месец април младият католически духовник инициира учредяването на обществен комитет за създаването на Мемориал на жертвите на комунизма на остров Персин.

В двора на църквата наред с книги и сборници, посветени на лагерите на комунистическия режим жени посрещат хората, прииждащи от различни краища на България с топли и студени напитки и сандвичи.

Оттук най-нетърпеливите се отравят към намиращия се съвсем наблизо понтонния мост, единствената наземна връзка между сушата и остров Персин. В гр. Белене все още съществува затвор, а територията, през която участниците в поклонението трябва да преминат е собственост на Министерството на правосъдието. Годишните поклонения на остров Персин са един от малкото възможности за посещение на това място, което е поставено под специален охранителен режим.

Това налага пропускане на гражданите, дошли за поклонението, от служители на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” към която се води затворът. В началото от охраната обаче искат не само да се удостовери самоличността с лична карта, но и документите да останат при тях.

Хората се възмущават. „Това не е ли комунизъм, г-н Христов – пита ме възрастен мъж и добавя: – Никога преди не са искали подобно нещо!” Виждайки бурното недоволство на множеството очевидно престараващата се охрана се отказва от този подход и само записва имената и ЕГН-то на посетителите в този ден.

Пътят до Втори обект

Преминавайки пеша по понтона на отсрещния бряг хората се качват на предварително осигурени микробуси, които на курсове ги превозват до прословутия Втори обект на някогашния лагер „Белене”, намиращ се на около 9 км навътре в остров Персин.

Отец Паоло Кортези остава накрая, за да посрещне и последната група от София, с която пристигат бивши политически затворници, сродници на репресирани, граждани. Останалите, които вече са пристигнали на мястото на някогашния Втори обект на концлагера, изчакват да пристигне и последния микробус с гости.

Когато стигнеш средата на понтона, дълъг повече от 200 метра, вятърът по течението на ръкава на Дунав и мътните, придошли води се сливат в особено бучене, което сякаш има силата да отмива времето, но не е спомена.

Навлизането в остров Персин става по обрасъл с трева път, на места обгърнат от гъсти храсти и клони на дървета. От 2000 г. територията на острова е обявена за природен парк под името „Персина”. Красотата на гледката и песните на многобройните птици създават впечатлението, че това винаги е било едно девствено място, почти недокоснато от човешко присъствие.

Това впечатление, което имат всички онези, които за първи път посещават Персин, е погрешно. Ако човек е отварял поне една от многобройните книги на бившите лагеристи, въдворени от режима тук между 1949 и 1959 г., никога не би забравил зловещата картина, разиграла се на острова преди 65 години.

На мястото на някогашния Втори обект има няколко изоставени сгради, построени много след това, когато „Белене” е превърнат в затвор. До основните сгради преди няколко години е излят от бетон монумент със стена, на която би трябвало да бъдат изписани имената на жертвите на най-големия лагер за политически опасни лица. Изграждането на Мемориала обаче е замразено.

На стената на сградите е поставена паметна плоча, за да напомня как точно преди 24 години – на 1 юни 1990 г. тук се е провело първото възпоменателно шествие след краха на комунизма, превърнало се в политически митинг, броени дни преди първите демократични избори на 10 юни 1990 г. Тогава тук се събират няколко стотици българи, както и много от лидерите на тогавашната опозиция от СДС.

Сравнявам мислено лицата от снимките, които съм виждал оттогава и тези, които ме посрещат 24 години по-късно. Сега тук са се събрали над 150 души, но приятната изненада е, че има сравнително много млади хора. Включително и семейства с децата си, дори и бременна млада жена. Жителите на Белене също имат сериозно присъствие. За разлика от други години много от тях са преодолели страха или неудобството родният им град да се споменава наред с комунистическия лагер и са дошли на тазгодишното поклонение. Бариерата им вероятно е преодоляна и от отец Паоло Кортези, който активно се е заел с тази просветителска дейност.

Нулев интерес на медиите

Заварвам нулев интерес от страна на колегите. Няма нито един кореспондент на национална телевизия или телевизионен екип от София. В 25-годишнина от рухването на комунизма това трябва да е част от инициативите, които медиите да отразяват, за да може обществото да бъде информирано за усилията да се съхранява паметта за близкото минало и престъпленията на един режим на една партия, утвърден с насилие и терор и служил вярно на господарите си в Кремъл.

Няма ги и репортерите от вестниците и електроните медии. Тук са екип от студенти фотографи от НАТФИЗ, които работят по проект, в който освен лицата на хора, преживели репресия при комунизма, записват и техните лични истории. С камери са и няколко души, сред които и режисьора Малина Петрова. Толкова.

Това не ме учудва. Само преди 10 дни президентът Росен Плевнелиев взе участие в общонационалното честване на 25-годишнина от майските събития, състояло се в село Пристое, Шуменско. И въпреки, че присъстваха екипи на няколко телевизии впоследствие те не предадоха почти нищо за първото по рода си събитие под патронажа на държавния глава. Срамна работа.

Освен отсъствието на медии няма нито един представител на държавата и политическите партии с изключение на един от кандидатите за евродепутати на ГЕРБ на преминалите неотдавна евроизбори. Млад човек. Забелязвам и Ваня Жекова, автор на документалния филм „Катарзис” за травмата на хората, преживяли репресии при комунизма, и настоящ член на Комисията по досиетата, но сигурно посещението й е продиктувано от личен характер. Отсъства и представител на Българската православна църква, който да отслужи панихида.

Лицата на каторжниците от „Белене”

С всяка изминала година тук идват все по-малко бивши лагеристи – каторжници от концлагера „Белене”. Онези, които могат да разкажат историята за репресиите на комунистите от първо лице. Тази година не виждам Крум Хорозов, Петко Огойски, Костадин Събев, Генко Генов, Тодор Кавалджиев – все личности, преминали през концлагера.

Виждам обаче няколко лица, които знаят и помнят истината за „Белене”. Тук са Дянко Марков (1922), бивш депутат от СДС в 37-о и 38-то Народно събрание, земеделецът Руси Карапетков (1935) от Велико Търново. В страни от множеството разпознавам и Тодор Цанев, написал клетвата на горяните, прекарал 11 години в лагери и затвори.

За поклонението са успели да дойдат и няколко български турци от Кърджали, които са въдворени в „Белене” заради съпротивата им срещу „възродителния процес” през 1985 г. Сред тях изпъква Халил Расим, оцелял след 20 години престой по затворите на комунизма.

Тук са и политическият затворник Алфред Фосколо и Владимир Герасимов, син на Герасим Тодоров, командир на отряда на горяните в Пиринско, самоубил се преди да бъде заловен от комунистите.

Отец Паоло Кортези: Да превърнем Белене в място на памет

Дадено е началото на официалната част. Думата е предоставена на отец Паоло Кортези. Свещеникът от Италия проявява завидно старание и говори на български, който все още изучава, за да може всички да го разбират. Той започва с думите на Христос, че са блажени онези, които са отстоявали истината. Изрича и молитва „Отче наш”, която беленчани повтарят на глас заедно с него.

Говорейки свободно свещеникът поставя акцент върху лагера като място, в която се пресичат миналото, настоящето и бъдещето. Място, което в миналото е изпълнено със страдание, настояще, което тъне в забравата и бъдеще в паметта на младите поколения към жертвите (чуй словото му в аудио файла по-долу).

Първа част от словата на ораторите (аудио запис).

Отец Кортези подчертава, че от създаването на инициативния комитет за изграждането на Мемориал на жертвите на комунизма в края на месец април 2014 г. него вече са се включили над 200 души. Той изразява надеждата, че заедно православни, католици, мюсюлмани и евреи ще могат заедно да направят Персин място на памет, а не място на забрава. Мнозинството неколкократно го аплодира.

„Днес ние почитаме паметта на онези, които са оставили костите си тук, борейки се за справедливост. Онези горди хора, които имаха смелостта да се изправят срещу червената чума, която заливаше България”, заявява Драго Михалев, председател на Съюза на репресираните от комунистическия терор.

По думите му сега е момента да се направи равносметка и обществото да разбере, че тези жертви са се борили за една мечта, за една демократична държава, което години по-късно е постигната. „Все още обаче ние знаем, че има несправедливият в тази държава, че все още декомунизацията не е извишена”, подчертава той.

От името на БЗНС Митко Митов благодари на отец Кортези, за това че е имал смелост и доблест да покаже на българската нация, че тя е длъжник пред тези, които са си дали живота в името на свободна България. „Стъпвайте внимателно, защото когато ходим тук, ние стъпваме по човешки души и съдби”, емоционално говори земеделецът. „Ние сме тук, за да издигнем Мемориал, за да няма никога насилие от българи над българи”, заключава той.

Митов не пропуска да отбележи с болка, че преди 20 години автобусите с хора, идващи на поклонение, са били повече от жителите на град Белене.

Мюсюлманите от Кърджали: Благодарим ви, българи за почитта към жертвите

Федеет Мехмед от групата на репресираните от Кърджали, лагерист в „Белене” от 1985 г. отбелязва, че още от 1990 г. групата на репресираните в Кърджалийско винаги присъстват на поклонението в памет на жертвите в „Белене”. „Идваме, за да поддържаме духа на всички останали живи хора и да се поклоним пред паметта на знайни и незнайни мъченици – герои от цялата страна.

„Натовариха ни в конски вагони и от 400 километра ни хакнаха тук в „Белене”, спомня си той. По думите му в затворите при комунизма не е имало вражда между българи, роми и турци, помаци. „Нас не ни бяха вкарали там по етнически признак, а по идеологически – като противници на комунизма”, заявява той.

Халил Расим, председател на фондация „Политически репресирани” в област Кърджали признава пред множеството, че лагерът в „Белене” е място, „където си оставих младините”. „Тук сме да почетем паметта на загиналите, които не можаха да оцелеят при тоталитаризма”, добавя той.

„Благодаря на всички вас, че присъствате днес тук, вие сте много за мен! Щастлив и горд съм с вас!”, с вълнение и треперещ глас заключава той.

Втора част от словата на ораторите (аудио запис).

Българската голгота

Заключителната част от поклонението е предоставена на 92-годишния Дянко Марков, който не се нуждае от представяне и посочва:

„Това място е българската Голгота, създадено от комунистите!”

Той призова самите мъченици на земята на Персин, декламирайки безсмъртното стихотворение на легионера Васил Зафиров „Полейте гробовете”, който е един от хилядите лагеристи в „Белене”. След него рецитира и клетвата на лагеристите:

„Ако на земята само сто човека любят свободата,
аз ще съм със тях.

Ако ли за нея борят се, живеят десет души само,
аз ще съм със тях.

Ако сал един неин верен син жертва се за нея,
тоз ще бъда аз!”

Онези, които са донесли венци или цветя ги поднасят пред паметната плоча или на недоизградения Мемориал. Знамената, които са се развявали досега се прибират. После всички тръгват обратно. По разбития път през блатата, пълни с пеликани, чапли и други птици. Да преминат през понтона и бъдат изпратени от католическия свещеник, така както  ги е посрещнал.

Персин и Белене – земя на мъка и памет! Памет, която сме длъжни да съхраним и предадем на следващите, които ще продължат да идват тук.

София – Белене – Персин – София