Сайтът Държавна сигурност.com отбелязва 90 години от рождението на неподражаемия писател Радой Ралин (1922-2004) с фотогалерия от личния му архив.

Снимките са предоставени от по-малкия му син Стефан Стоянов, на когото desebg.com благодари, че с тях ни дава възможност да се докоснем до живота и приятелите на големия български сатирик.

Иво Инджев е журналист и публицист. Работил е като кореспондент на БТА в Бейрут (1983-1987). След промените е директор на БТА (1990-1993), главен редактор на в. „Експерс” (1993-1994) и на в. „Демокрация” (1994-1995).

Вицепрезидент на Асоциацията на европейските журналисти (1994-1996). Коментатор на радио „Свободна Европа” (1995-2000). Водещ на публицистичното предаване „ В десетката” в Би Ти Ви (2000-2006). Заместник председател на Комисията по етика в електронните медии в България. Поддържа един от най-популярните блогове (ivo.bg).

Носител на наградата на БХК „Човек на годината” (2010). Автор е на книгите „Мълчанието е злото” (2009), „Президент на РъБъ” (2010) и „Течна дружба” (2011). Тази неделя сайтът Държавна сигурност.com представи последната му творба. Това е поводът за разговор с автора й.

Без фанфари, без държавно участие и почти без медийно присъствие, но с много любов и преклонение близките на един от най-големите български сатирици Радой Ралин и интелектуалци от различни поколения отбелязаха днес 90-годишнина от рождението му.

Юбилеят беше избран за премиерата на книгата „Вървя си по пътя” – интервюта с именития творец. „Те бяха подбрани от самия Радой Ралин още приживе”, разказа Георги Грозев, стопанин-редактор на издателство „Балкани”. По думите му това е единствената книга от Радой Ралин и за Радой Ралин – един автопортрет на писателят и на времето.

Литературният критик Вихрен Чернокожев отбеляза, че „Вървя по пътя е територия на Ралиновата донкихотовски отстоявана лична свобода на мненията и съмненията. „Интервютата разгръщат житейския и творчески роман на Радой Ралин от най-разнообразни гледни точки, чеяртаят интелектуалните болки на ума”, отбеляза Чернокожев.

Винаги съм харесвал книгите, чиито автори още в началото изясняват своята позиция, мотивират критичния си поглед и защитават тезите си аргументирано.

Противно на онези изследователи с претенции за научност, които все гледат да се дистанцират във времето, за да изглеждат обективни и безпристрастни, а накрая ти предлагат историята или с премълчани факти, или с интерпретацията на собствената им зле прикрита идеологическа обремененост.

Книгата „Течна дружба” на Иво Инджев е смел и открит поглед към основни истини от нашето минало и настояще, както своя автор.

Неговата безкомпромисна публицистика няма нищо общо с по-голямата част от обременената от цензура и автоцензура журналистика. Вероятно, защото е свободен и независещ от конюнктурата човек, който е имал куража да е един от малцината, откъснали се сами и на глас от минали зависимости.

В първия момент заглавието на книгата може да предизвика различни асоциации и дори учудване. Онези, които обаче познават автора знаят, че той е останал верен на умението да играе с думите, така както го правеше през 90-те години в своите коментари в „Статията на Свободата” като главен редактор на в. „Демокрация” и както го прави днес в своя популярен блог (ivo.bg).

Заглавието е естествено продължение на предишните книги на публициста – „Мълчанието е злото” (2009) и „Президент на РъБъ” (2010).

„Течна дружба” не е само каламбур на „вечна дружба”, а и ехо от комунистическата пропаганда от епохата на тоталитарния режим, наложен в България с помощта на съветския ботуш. Ехо, чиито различни превъплъщения чуваме постоянно около себе си като част от българската действителност. .