Тази неделя ви представям книгата на колегата Крум Благов – „Първият милион”. Тя е на пазара от края на 2011 г. и вече предизвика засилен интерес на читателите.

До броени дни комисията по досиетата ще обяви първата част от агентите на бившата Държавна сигурност сред кредитните милионери – без съмнение още една линията, която ще освети задкулисното влияние на силовите структури на комунистическата партия в икономиката след 10 ноември 1989 г.

Не знам дали Крум Благов е планирал излизането на книгата си, но какво по-добро четиво от това за първия милион преди да разберем кой кой е сред кредитните милионери.

Но и да не беше това съвпадение книгата е ценна поради няколко факта. На първо място интерес предизвикват имената, които в центъра на повествованието. Нека ги изброя: Валентин Моллов, Васил Божков, Георги Гергов, Димитър Барбуков, Добромир Гущеров, Иво Недялков, Илия Павлов, Николай Банев, Славчо Христов, Христо Ковачки.

Някои от тях респектират най-вече с влиянието си и в момента, така че се иска известен кураж да потърсиш интервю от подобни бизнесмени, темата на което да е произхода на началните капитали.

Не е необходимо да ви уверявам, че това е последното нещо, което искат да бъдат питани онези, които мнозина днес определят като българските олигарси.  „Първият милион – няма човек, който да обясни как го е спечелил”, е откровението на един от героите на книгата Георги Гергов, което е достатъчно показателно за българската действителност.

Второ, мисля, че българите много бързо забравят онова, което е било малко преди 10 ноември 1989 г.и първите седем години, на онова, което днес приемаме за демокрация. От тази гледна точка книга е много полезно четиво за лекуване на общата обществена амнезия към този период. А той са важен най-малко, за да не бъдем манипулирани.

Изследването на колективната историческа  памет е важен инструмент за разбиране на съвременността. Запаметяването (или забравянето) на определени места, събития, действащи лица от историята е сигурен индикатор за тенденциите в развитието на обществото – както за източниците на самочувствието му, така и за дефицитите в това самочувствие.

С тези уводни думи Евгения Иванова, съставител на изследването „Топоси на историческата памет”, ни въвежда в излязлата неотдавна книга „Минало несвършващо”, събрала изследването и коментарите към него. То е инициатива на Нов български университет, на Американския университет в България и отчасти на СУ „Св. Климент Охридски”.

Теренното изследване е проведено в периода октомври 2009 г. – юни 2010 г. (частично повторено октомври 2010 г. – януари 2011 г.), като обхваща всички малцинствени групи в страната. Целта е чрез него да се потърси отговор кои са онези местата, събитията, действащите лица в българската в сравнителна перспектива с балканската и европейската история, които имат формираща роля за идентичността на съвременните граждани. .

Радио „Свободна Европа” беше огледало, в което обществата, затворени в Източния блок, можеха по-добре да видят това, което им се искаше – свободата. С тези думи някогашният коментатор на радиостанцията Владимир Костов обрисува мисията на „Свободна Европа” през годините на Студената война. Това той направи по време на международна кръгла маса „Война в ефира: Радио „Свободна Европа” и България”, която се проведе в Софийския университет „Св. Климент Охридски” на 11 ноември 2011 г.

Тя беше посветена на 60-годишнината от първото предаване на български език на радиостанцията.Според Костов, преживял атентат от страна на Държавна сигурност в парижкото метро през август 1978 г., главният противник на комунистическата власт в България не е било радиото, а собствената върхушка, която сама е изкопала гроба си.

„Добре е да се помни миналото, но за мен „Свободна Европа” не е водила война, а търсеше да подаде ръка, да покаже истината. Даваше информация, без която не може да има свобода”, сподели Владимир Костов. .

Предстоящата проверка на комисията по досиетата за принадлежност към Държавна сигурност на ръководните лица на вероизповеданията в България, предизвика паника и известна съпротива сред част от духовниците в Светия Синод на Българската православна църква (БПЦ).

Много пъти през последните седмици в общественото пространство беше задаван въпроса защо само от Светия синод реагираха по този начин?

Дали действително държавната власт в резултат на приетия от тройната коалиция и опозицията преди цели пет години закон за досиетата, се намесва в делата и независимостта на църквата или просто с отварянето на архивите на ДС българското общество с огромно закъснение ще добие представа колко зависими от репресивния апарат на БКП са били висшите архиереи?

Тази неделя ви представям едно от най-стойностните и задълбочени изследвания по темата за църквата при комунизма – книгата на младия историк Момчил Методиев „Българската православна църква между вярата и компромиса”.

„През комунистическия период Българската православна църква е управлявана от трима патриарси – патриарх Кирил, патриарх Максим и агент ПАТРИАРХ. Може да звучи парадоксално, но последният не е само събирателен образ на агентите на Държавна сигурност сред висшето духовенство, а реален псевдоним на един от най-известните, включително и в посткомунистическия период, митрополити на БПЦ”. С тези думи Момчил Методиев започва увода си към най-задълбоченото изследване за църквата по времето на тоталитарния комунистически режим, от промените насам.

Не бързайте обаче да си изграждате погрешната представа, че това е книга, за агентите на ДС сред духовенството. Макар в нея да става ясна самоличността на редица агенти сред висшия църковен клир, скрити зад псевдонимите в архивите, целта на изследването е друга. А именно да отговори на въпроса какви са били истинските отношения между църквата и комунистическата държава? Дали църквата е била репресирана от властта организация или е казионна структура в периода след 9 септември 1944 г.?