След „История на Народна република България” Институтът за изследване на близкото минало издаде през 2011 г. книгата „НРБ от началото до края” – втори мащабен опит за представяне на историята в 45-годишния период на комунистическия режим у нас.

Защо се наложи институтът да предложи втори  вариант на историята на комунистическото управление в страната в периода 9 септември 1944 г. – 10 ноември 1989 г.? Причините са две. Първо, защото в „История на Народна република България” акцентът е изместен повече към теоретичната част за случващото по време на комунизма. И втората е, че в този първи опит са пропуснати някои съществени исторически факти.

„НРБ от началото до края” предлага историята за комунистическото властване, като в структурно отношение авторите й стъпват върху три основни периода. Първият, обхващащ 1944-1956 г., разглежда заграбването на властта от комунистическата партия и налагането на класически сталински режим.

През втория период (1956-1986) режимът се характеризира с преминаване от „срамежлива” десталинация към известно нормализиране на всекидневието в контекста на липсата на основни права и свободи, засилено „социалистическо строителство”, търсене на изход от икономически затруднения. „Късният български комунизъм е режим без история, ако не смятаме псевдосъбитийната хроника на формализирания и ритуализиран до крайност официален живот”, посочва проф. Ивайло Знеполски, под чиято редакция е изданието.

Затова пък третият период (1987-1989) е белязан от завръщане на събитието. Знеполски отбелязва, че на първо място избива зле прикриваната репресия на режима, насочена към българските турци. Според него този трети период обхваща финалната криза на режима и неговото мирно, но добре обмислено оттегляне, позволило на най-адаптивната част от номенклатурата да запази контрол върху икономическите лостове и съдебната система.

Заглавията на тези трите основни части в структурата на „НРБ от началото до края” са:

Историците обикновено обичат да казват, че не е изтекло нужното време, не се е уталожила добре миналата епоха, не са се охладили страстите, за да й се посветят исторически изследвания.

Чувал съм това обяснение многократно, когато някои историци са се опитвали да отговорят на въпроса защо не са предложили своя професионален прочит на комунизма.

Затова не е учудващо, че когато Стефан Куртоа издаде част 2 „Черната книга на комунизма”, излязла през 2002 г. и преведена у нас през 2004 г., с по-обстойна част за нашата страна, в цитираната литература в главата, посветена на България, научната, издадена след 1989 г. се брои на пръсти, а редом с нея присъстват документални проучвания и разследвания на журналисти, свързани с различни аспекти на комунистическия режим.

Когато след 2006 г. досиета започнаха малко по малко да се отварят стана ясно, че голяма част от по-известните историци са агенти на бившата Държавна сигурност и това обяснява тяхното дълго мълчание и капка безкритичност за комунистическото минало.

През 2005 г., 15 години след промените, по инициатива на неуморимия Дими Паница няколко души, сред които липсваха професионални историци, бяха поканени от емигранта за учредители на Института за изследване на близкото минало (ИИБМ).

С тази обществена инициатива беше поставена основата на липсващата държавна политика за натрупването на исторически изследвания, посветени на комунизма. Към института бяха привлечени изследователи и историци от по-младото поколение.

Четири години по-късно за 20-годишнината от рухването на комунистическата система в България институтът издаде една уникална по съдържанието си книга, която представям тази неделя в електронната библиотека на desebg.com. Става въпрос за „История на Народна република България”, дело на авторски колектив, под редакцията на проф. Ивайло Знеполски.

Книгата е уникална по замисъл, тъй като е първият отговор на една по-млада генерация историци за научно изследване на комунистическата епоха. За периода от създаването на Института за изследване на близкото минало през 2005 г. до излизането на „История на Народна република България”, повечето от авторите, включени със студии в нея, издадоха към института отделно по един научен труд по определен проблем от близкото минало.

Автори на „История на Народна република България” са Александър Везенков, Даниел Вачков, Даниела Колева, Ивайло Знеполски, Иван еленков, Мартин Иванов, Михаил Груев, Момчил Методиев, Николай Вуков, Петя Кабакчиева, Пламен Дойнов, Румен Даскалов и Чавдар Маринов. .

Има книги от епохата на комунизма, които са абсолютно непознати на българските читатели. До 10 ноември 1989 г. те влизат в т. нар. инкриминирана литература. В тази група попадат и издания на българската емиграция, които по различни канали са внасяни нелегално в страната.

Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com ви предлагам една от тях (първата подобна книга, представена в рубриката „Памет” на сайта е швейцарското издание на „Задочни репортажи” на Георги Марков).

„Затвори и наказателни лагери” от 1979 г. е парижко издание на Българското освободително движение (БОД) – емигрантска организация, създадена от опозиционни земеделци в изгнание през първата половина на 70-те години на ХХ век. Тя е издадена в две книги, като първата е посветена на затворите в комунистическа България. Разполагам само с първата част, която преди време ми беше дадена от журналиста във вече закритата българска секция на Би Би Си в Лондон Димитър Димитров.

Тази седмица в разговор с българския емигрант в Париж Тодор Карабулков разменихме мисли за книгата. Той ми сподели и идеята в България да бъде създаден от държавата институт за изследване на емигрантската литература.

„Затвори и наказателни лагери” на БОД е добър пример какво може и трябва да съхрани българската памет за комунистическата епоха в страната.

Книга първа, крие изключително ценна информация за затворническата система в България след 9 септември 1944 г. В нея се посочва, че в края на 70-те години на миналия век в страната съществуват 18 затвора: от тях 11 са за мъже, 1 за жени, 2 за младежи (непълнолетни) и 4 за военни лица. Посочва се, че общо във всички затвори се намират над 50 000 затворници, по-голямата част от които са с политически присъди.

Стотици са осъдени за бягство през граница. Повечето от тях са младежи. Опитите за бягство се наказват със затвор от 1 до 5 години. При групите бягството коства от 3 до 8 години лишаване от свобода. Организаторите получават от 8 до 15 години затвор.

В предговора, озаглавен „Затворите и лагерите – важно оръжие на комунистите в борбата срещу българския народ”, е написано:

"Условията в затворите са мизерни. Повечето затвори са стари, влажни, нехигиенични и без отопление. Медицинската помощ е ограничена и неефективна. Само към два от затворите (Софийския и Ловешкия) съществуват болници. Храната е недостатъчна и некачествена.”

На 22 ноември 1947 г. Министерството на народната просвета издава окръжно №423, с което нарежда да бъдат въведени поправки при преподаването на учебния материал по география и история.

Документът онагледява докъде е стигнало националното предателство на БКП по въпроса за Пиринска Македония. Поправките в учебника по география са следните:

1. Когато се говори за Югозападна България, да се обяснява, че долината на р. Места, Пирин планина, средното течение на р. Струма от Кочериново на юг се включват в Пиринска Македония. За пирин да се говори не като за българка планина, а да се разглежда като планина в Македония. При разглеждане на населението в България да се говори, че в нея живеят и македонци.
 

2. Замяна на изречение „Македония бе присъединена към България” с „Македония бе окупирана от България” в учебниците за II клас.

3. В учебника за III клас да се обяснява, че Струма на юг от Рила, река Места и Пирин влизат в Пиринска Македония, а в урока за населението на България да се казва, че в Пиринска Македония живеят главно македонци.

4. В учебника за VII клас да се говори, че в Пиринска Македония жевеят главно македонци, че в Америка има много българи от България, а не от Македония.

Поправките в учебниците по история са:

1. В учебника за III клас Самуиловата държава да се разглежда не като Западна България, а като държава на македонските славяни.

2. В учебника за VII клас племенният съюз начело с Пребънд да се разглежда като пъри опит за създаване на държавна на македонските славяни.

3. Климент и Наум да се изтъкват като южнославянски просветители и книжовници.

4. Братя Миладинови и други учители и книжовници от възраждането да не се определят като българи, а като македонци.”

Това е само един щрих от последствията на предателската политика, която ръководството на БКП, води от 1944 г. за насилствено помакедончване на българите в Пиринския край.

Цитирам документа от книгата на историка Веселин Ангелов, „Хроника на едно национално предателство”, която тази неделя ви представям в електронната библиотека на desebg.com. Изследването е едно от по-новите исторически търсения, които детайлно разглеждат политиката, действията и последиците от опитите за насилствено денационализиране на Пиринския край в периода 1944-1949 г.