Само след месец ще се навършат 50 години от закриването на последните лагери на комунизма в България край Ловеч и Скравена.

Не съм сигурен, че в българското общество ще се отдаде необходимото за почитането на тази дата и паметта на хилядите жертви в лагерите (сайтът desebg.com е подготвил специална поредица, посветена на годишната), но в навечерието на тази дата ви представям второто издание на документалната книга „Секретното дело за лагерите”.

От нейния първи тираж измина повече от десетилетие и аз съм особено щастлив, че тя отново е на пазара, защото подобни документални разкази, основаващи се на редки архивни документи, до които достъпът е ограничен, са важно доказателство за престъпленията на комунистическата партия.

От всичко, което съм прочел в архивите съм стигнал до извода, че лагерите до голяма степен олицетворяват една най-отвратителните черти на комунизма – масовото насилие.

Хиляди погубени животи и унижени хора, отнето бъдеще, семейства, белязани завинаги от спомена за преживения ужас.

И нито един осъден от вдъхновителите и изпълнителите на антихуманната политика, прилагана от ръководството на БКП срещу свои сънародници чак до 60-те години на ХХ век.

В началото на прехода от тоталитарен комунистически режим към демокрация бяха образувани множество разследвания на прокуратурата за търсене на съдебна отговорност за престъпленията на управлението на БКП. Само единици от тях завършиха с осъдителни присъди.

Един от съдебните процеси, които приключи без последствия, е секретното дело за лагерите. Образувано в първите месеци на 1990 г. то беше прекратено през 2006 г. от Върховния касационен съд поради изтеклата давност на престъпленията.

Въпреки че делото е съсредоточено върху убийствата в последните лагери край Ловеч и Скравена то надхвърля събитията, случили се там в периода 1959-1962 г.

Ако в първата част на „Черната книга на комунизма”, която представих миналата неделя,  ще потънете в историята на комунизма в СССР, Китай и Камбоджа и различните брутални прояви на терора в тези страни, втората част на бестселъра за една от най-големите трагедии на миналия век, е посветен на Европа.

Старият континент своеобразно е разделен на две – на Изток и Запад. В продължението на „Черната книга” са обхванати много по-подробно комунистическия режим в Естония, България, Румъния и ГДР (на Изток) и Гърция и Италия (на Запад).

Недостатъчното внимание, отделено на комунистическия терор в страни като Естония, България и Румъния в първата книга, провокира съставителя Стефан Куртоа да реализира продължение на знаменития проект, издигнал дебата за преосмисляне на комунистическата система и осъждане на престъпленията й на световно ниво.

Както самият съставител посочва в предговора „главата за България с помощта на една от някогашните жертви на режима на Живков Фреди Фосколо и дъщеря му Мона беше поверена на трима български историци – Диню Шарланов, Любомир Огнянов и Пламен Цветков”.

Книгата, която даде първата по-обща картина на извършените от комунистическите режими в света престъпления. Тя не само подреди и систематизира изчерпателно проявите на терор през миналия век, прикривани старателно до рухването на Източния блок, но и повдигна завесата за неразбирането на Запада на истинските поражения на комунизма върху човечеството и последствията от това.

Автор и координатор на книгата е Стефан Куртоа, професор в  Националния център за научни изследвания в Париж. Когато тя се появи през 1997 г. предизвика не само възхищение сред обществата, пострадали пряко от репресиите на комунизма, но и върна от недоволство на западните левичари (екипът от учени и историци, участвали в написването на книгата могат да го считат за комплимент, тъй като без съмнение, подобни реакции говорят, че авторите на книгата са си свършили добре работата).

Ефектът от появата на първото голямо изследване за престъпленията на комунистическите режими по света може да се опише като камък, хвърлен в блато. Появяването й постави началото на полемиката по един основен въпрос – необходимостта от международно осъждане на престъпления на комунизма и причините това да не се случи досега.

Няма как в седмицата, когато официално почитаме 1 февруари – Деня за почит към паметта на жертвите на комунизма, да не припомня изключително ценната книга на Петър Семерджиев за „народния съд”.

Бързам да кажа, че изданието е библиографска рядкост, тъй като е отпечатано през 1997 г. в Ерусалим, където Семерджиев намира убежище след напускането на НРБ през 1973 г. със съпругата си Ема Герон. Инициативата за издаването на книгата е на дългогодишния приятел на Петър Семерджиев – емигранта д-р Иван Гаджев, директор на Македоно-българския институт „Св. Климент Охридски”, който подпомага издаването и на други ръкописи на бившия кандидат-член на ЦК на БКП.

Не съм сигурен дали в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” има копие от изданието, но в книгата е отбелязан каталожния номер, под който тя присъства в Библиотеката на американския конгрес във Вашингтон.

„За първи път се заговаря за Народен съд в партийните документи, издавани през есента на 1941 г. В обръщение на Централния комитет от септември към българските граждани е отправено предупреждение към народните представители, служителите в администрацията и военните съдилища, както и към органите на полицията, че за своите действия щели да бъдат изправени пред народен съд”, пише Петър Семерджиев.