Има доста книги, представящи репресивния апарат на съветската комунистическа партия, но повечето от тях, включително и книги преведени на български, чиито съавтори са работили в тайните служби или архиви на Москва, като Олег Гордиевски („КГБ – Поглед отвътре”) или Василий Митрохин („Архивът на Митрохин”) акцентират преди всичко върху мащабната дейност на съветското външно разузнаване.

Една книга, която представям тази неделя в електронната библиотека на desebg.com, появила се на българския пазар преди две години, привлече вниманието ми с по-различното си съдържание.

„Репресивните методи на руските служби за Държавна сигурност” на Рупърт Бътлър разглежда в по-широк контекст системата на терор като модел на управление не само при болшевиките след 1917 г., но и преди това.

Авторът, който е журналист с няколко книги зад гърба си, посветени на Третия райх и Втората световна война, отделя още в началото цяла глава на историческите модели на терора. Ударението е поставено върху изградената тайната полиция „Опричники” от Иван IV „Грозни” – „зловещо съчетание от садист, мистик и първи носител на титлата „Цар”.

От началните 1000 души тя достига до 6000, като правомощията им умишлено са оставени неуточнени, за да се превърнат в синоним на терор.

Не случайно, след като взима властта Сталин подробно изучава репресивната система на „Грозни”, която му дава широка база за еволюцията на репресивния апарат, който изгражда.

В книгата е отбелязана и дейността на Специалната служба на царя при Петър I „Велики”, от когото Сталин също се възхищава.

В самостоятелна глава е разгледано началото на ЧК от 1917 г., която по отношение на правомощията й за обиски, изпращане в затвор или заточение при политическите репресии възприема практиката утвърдена при царската тайна полиция от XIX век, известна като „Охранка”. .

От дълго време на бюрото ми стои една книга, към която изпитвам особена слабост. Книгата е „Следеният човек” на режисьора Веселин Бранев.

Първото й издание през 2007 г. получи признанието „Хеликон” за най-добра документална книга, а през 2009 г. излезе и второ допълнено и преработено издание.

Неотдавна след премиерата на „Секретното дело за лагерите” в Ловеч разменихме мисли с млад човек, който ме попита за няколко книги, една от която беше „Следеният човек”. Не се наложи да му я препоръчвам – младият мъж я беше чел и тя го беше впечатлила.

Този момент ме провокира тази неделя да споделя мислите си за „Следеният човек” в електронната библиотека на desebg.com.

Няколко думи за автора. Веселин Бранев е роден през 1932 г. Завършва право в Софийския университет, работи като журналист, сценарист и режисьор. Автор е на няколко книги и на редица филми, сред които се отличава работата му като съсценарист и режисьор на филма „Записки по българските въстания” (1976-1981) и сценарист и режисьор на филма „Хотел Централ” (1983).

През 1957 г., докато следва кинорежисура в Източен Берлин, решава да премине в Западен Берлин. Държавна сигурност започва издирването му и след няколко месеца той е арестуван и хвърлен в затвор в столицата на ГДР. Оттам пътят е един – връщане в България. Следват дълги години, през които той е следен и наблюдаван от ДС. През 1997 г. емигрира в Канада. През следващата година получава положителен отговор от МВР за достъп до документите на Държавна сигурност, открити за него. Досието му съдържа 800 страници. През 2000 г. се завръща в България, за да се запознае с него.

Без съмнение книгата ще впечатли всеки, който я разгърне. Бързам да кажа, че тя е един от онези редки интелектуални подвизи, които българското общество получи след падането на Берлинската стена.

„Следеният човек” е ярък пример за преосмисляне на комунистическото минало и сенките, които хвърля бившата Държавна сигурност върху живота на хората. .

 „Скъсах със Сталин и започнах да казвам истината през есента на 1937 г., когато той успя да измами държавниците на Европа и Америка с лицемерните си декларации за Хитлер.

Проговорих, въпреки че добронамерени хора ме съветваха да си мълча.

Говорих за милионите същества, които Сталин бе унищожил чрез насилствената колективизация и глада; за стотиците хиляди затворени мои стари другари от болшевишката партия; за хилядите други, които бяха екзекутирани... още ги нямаше само финалния акт и факт на Сталиновото предателство – пакта му с Хитлер, за да се увери широката общественост в безумието, с което го остави да извърши това, да затваря очи пред чудовищните му престъпления...”

Цитатът е част от признанията на ген. Валтер Киривицки, първият значим беглец от съветското разузнаване на Запада в мемоарите му „Аз бях агент на Сталин”. Кривицки успява да се измъкне от чистките на Сталин през 1937 г. и през 1938 г. търси убежище в САЩ, където година година по-късно книгата му е издадена.

В България мемоарите му се появяват през 1992 г. и са малко познати. Днес неговата книга с пожълтели от времето страници има антикварна стойност и може да бъде намерена с поръчка при добър антиквар (изданието й на английски е актуално в amazon.com).

Кой е Валтер Кривицки

Роден под името Гинзбърг Кривицки е евреин от полски произход. Кариерата му в съветските тайни служби започва в Главното разузнавателно управление (ГРУ, военното разузнаване).

„Никакви лица и събития в тази книга не са измислени.

Всяка прилика с изобличените в корупция, злоупотреби и в усилията за тяхното прикриване не е случайна.

Авторите не благодарят за съдействието на когото и да било, защото не се намериха желаещи.”

Това са финалните думи в книгата „Ядреналин” на Иво Инджев и Георги Котев, която се появи на пазара в края на април 2012 г. Финалните надписи обаче могат да бъдат и начало на разказа-разследване на една от най-добре пазените в тайна действителност, добре скрита зад секретността на атомната централа в „Козлодуй”.

За онези, които се чудят както се крие зад „Ядреналин” самите автори посочват: пълната история на едно прикривано с години престъпление с ядрено гориво в АЕЦ „Козлодуй” и други тайни на атомните катакомби.

Иво Инджев отново използва играта с думите и в случая успешно е заменил адреналин с ядреналин, хрумване, което зарежда с енергия и очакване книгата още от само й заглавие. Той вкара този израз в употреба още в предишната си книга „Течна дружба”. С него там илюстрира една от стратегиите на Путинова Русия за налагане на енергийна зависимост на българската държава чрез ядрената си политика и енергийния бизнес.

Епицентърът на „Ядреналин” на Инджев и Котев обаче не е Кремъл. Русия е само една от причините за разиграващите се тъмни схеми в АЕЦ „Козлодуй”. Централното място се заема от самата атомна централа край Козлодуй. Тя е пресечената точка по оста Брюксел – Москва. Брюксел ли, защо пък Брюксел, ще се запита онзи, който все още не е разгърнал книгата? .