Има книги от епохата на комунизма, които са абсолютно непознати на българските читатели. До 10 ноември 1989 г. те влизат в т. нар. инкриминирана литература. В тази група попадат и издания на българската емиграция, които по различни канали са внасяни нелегално в страната.

Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com ви предлагам една от тях (първата подобна книга, представена в рубриката „Памет” на сайта е швейцарското издание на „Задочни репортажи” на Георги Марков).

„Затвори и наказателни лагери” от 1979 г. е парижко издание на Българското освободително движение (БОД) – емигрантска организация, създадена от опозиционни земеделци в изгнание през първата половина на 70-те години на ХХ век. Тя е издадена в две книги, като първата е посветена на затворите в комунистическа България. Разполагам само с първата част, която преди време ми беше дадена от журналиста във вече закритата българска секция на Би Би Си в Лондон Димитър Димитров.

Тази седмица в разговор с българския емигрант в Париж Тодор Карабулков разменихме мисли за книгата. Той ми сподели и идеята в България да бъде създаден от държавата институт за изследване на емигрантската литература.

„Затвори и наказателни лагери” на БОД е добър пример какво може и трябва да съхрани българската памет за комунистическата епоха в страната.

Книга първа, крие изключително ценна информация за затворническата система в България след 9 септември 1944 г. В нея се посочва, че в края на 70-те години на миналия век в страната съществуват 18 затвора: от тях 11 са за мъже, 1 за жени, 2 за младежи (непълнолетни) и 4 за военни лица. Посочва се, че общо във всички затвори се намират над 50 000 затворници, по-голямата част от които са с политически присъди.

Стотици са осъдени за бягство през граница. Повечето от тях са младежи. Опитите за бягство се наказват със затвор от 1 до 5 години. При групите бягството коства от 3 до 8 години лишаване от свобода. Организаторите получават от 8 до 15 години затвор.

В предговора, озаглавен „Затворите и лагерите – важно оръжие на комунистите в борбата срещу българския народ”, е написано:

"Условията в затворите са мизерни. Повечето затвори са стари, влажни, нехигиенични и без отопление. Медицинската помощ е ограничена и неефективна. Само към два от затворите (Софийския и Ловешкия) съществуват болници. Храната е недостатъчна и некачествена.”

На 22 ноември 1947 г. Министерството на народната просвета издава окръжно №423, с което нарежда да бъдат въведени поправки при преподаването на учебния материал по география и история.

Документът онагледява докъде е стигнало националното предателство на БКП по въпроса за Пиринска Македония. Поправките в учебника по география са следните:

1. Когато се говори за Югозападна България, да се обяснява, че долината на р. Места, Пирин планина, средното течение на р. Струма от Кочериново на юг се включват в Пиринска Македония. За пирин да се говори не като за българка планина, а да се разглежда като планина в Македония. При разглеждане на населението в България да се говори, че в нея живеят и македонци.
 

2. Замяна на изречение „Македония бе присъединена към България” с „Македония бе окупирана от България” в учебниците за II клас.

3. В учебника за III клас да се обяснява, че Струма на юг от Рила, река Места и Пирин влизат в Пиринска Македония, а в урока за населението на България да се казва, че в Пиринска Македония живеят главно македонци.

4. В учебника за VII клас да се говори, че в Пиринска Македония жевеят главно македонци, че в Америка има много българи от България, а не от Македония.

Поправките в учебниците по история са:

1. В учебника за III клас Самуиловата държава да се разглежда не като Западна България, а като държава на македонските славяни.

2. В учебника за VII клас племенният съюз начело с Пребънд да се разглежда като пъри опит за създаване на държавна на македонските славяни.

3. Климент и Наум да се изтъкват като южнославянски просветители и книжовници.

4. Братя Миладинови и други учители и книжовници от възраждането да не се определят като българи, а като македонци.”

Това е само един щрих от последствията на предателската политика, която ръководството на БКП, води от 1944 г. за насилствено помакедончване на българите в Пиринския край.

Цитирам документа от книгата на историка Веселин Ангелов, „Хроника на едно национално предателство”, която тази неделя ви представям в електронната библиотека на desebg.com. Изследването е едно от по-новите исторически търсения, които детайлно разглеждат политиката, действията и последиците от опитите за насилствено денационализиране на Пиринския край в периода 1944-1949 г.

„Двуличие, лицемерие и демагогия. Такива бяха отличителните черти на комунистическия режим, установен през 1917 г. по земите на бившата руска империя.

Кой беше пламенен борец за пълна свобода на пресата по царско време и след това? Естествено, че болшевиките. А кой още на осмия ден след силовото заграбване на властта забрани всички опозиционни вестници и сложи край на идеята за свободна преса? Естествено, че болшевиките.

Кой непрекъснато обявяваше терора за несъвместим с комунистическия морал и с основните принципи на марксизма-лененизма? Естествено, че болшевиките. А кой, едва дошъл на власт, превърна терора в задължителен и при това фундаментален инструмент на своята вътрешна и външна политика? Естествено, че болшевиките.

Историята на света не се сблъсква за първи път с удържането на власт чрез тайни убийства и физическа разправа с политически противници.

Практиката да унищожаваш мними „врагове на народа” заради „благото на народа” стана толкова задължителен елемент на комунистическата система, че в съзнанието на населението тя десетилетия наред се възприемаше не като нещо извънредно, а точно обратното – като норма.

Съзнавайки, че не биха могли да победят в честен двубой, болшевиките създадоха безброй добре екипирани професионални убийци, които за три четвърти век унищожиха хиляди политици, военни, учени и творци. Списъкът на убитите е без начало и край, много от имената днес са забравени.”

С тези уводни думи започва книгата „Отровите на Кремъл” на Аркадий Ваксберг, която ви представям тази неделя в електронната библиотека на desebg.com.

Аркадий Ваксберг е известен руски журналист и писател, издал множество книги на Запад и който е един от изследователите, влезли в съветските архиви в кратния период, когато това е възможно в началото на управлението на президента Елцин. След 1996 г. живее повече в Париж, но пътува и до Москва. Струва ми се, че лед тази книга със сигурност визитите в Русия са намалели, ако не и спрели.

Без съмнение в том 2 от своето мащабно изследване „История на комунизма в България”, което ви представям в електронната библиотека на desebg.com днес, проф. Диню Шарланов е посветил на съпротивата на българското общество срещу комунистическата власт в страната.

Това не е случайно проф. Шарланов откри в края на 90-те години за българското общество изключително слабо известното на хората съпротивително движение на горяните. И ако в своята книга „Горяните. Кои са те” той акцентира върху проявите на въоръжената съпротива на горянското движение, то в том 2 на „Историята на комунизма в България” неговото проучване се разпростира, не само върху нелегалната, но и легалната съпротива.

Авторът разделя съпротивата срещу комунизма в България на четири етапа. Първият етап е от септември 1944 г. до обесването на лидера на демократичната опозиция Никола Петков през септември 1947 г. и последвалата забрана на опозиционните партии.

Вторият период е от 1947 до 1955 г. Нейната социална база е забранените опозиционни партии – БЗНС „Никола Петков”, Демократическата партия, Радикалната партия и Социалдемократическата партия През тези години съпротивата придобива масов характер и в селата в резултат на принудителните държавни доставки на селскостопански произведения и чрез отнемане на частната собственост върху земята с насилственото коопериране.

Третият период е от 1955 до 1965 г. Той е характерен с тиха и прикрита съпротива. След Женевското съвещание през 1955 г. на СОЩ, СССР, Англия и Франция е направен първият пробив в „желязната завеса”, като „равновесието на страха” между Запада и Изтока се измества с „мирно съвместно съществуване”. Надеждите за освобождение са заменени от разочарованието след съветските танкове при бунтовете в Берлин през 1953 г. и при народното въстание в Унгария през 1956 г., при които Западът остава пасивен.

Четвъртият период, който е най-продължителен, според Шарланов е съпротивата срещу съветизацията след 1965 г. до падането на Берлинската стена. .