Нека заглавието не ви подвежда. Това не е роман, посветен на забележителното архитектурно творение на Густав Айфел в Париж или разказ, чието действие се развива във Франция.

„Откровено за Айфеловата кула” е книга, чието съдържание ще ви върне към епохата на комунизма в България. И по-точно към онова, което се е случвало на хората, които са жадували свобода и които вместо това са получавали репресия.

Както самият автор на книгата Ваня Жекова подчертава в нестандартния и емоционален предговор „да се лекувам от Миналото пиша тази книга”.

Тя избира художествения подход, за да пресъздаде преживяното от хора, преминали през лагерите на комунизма, арестите или такива, които са които са избрали свободата на Запад, блян, заплатен със смъртта им на опасаната от комунистическия режим с телени мрежи граница на България.

И не само те. Такива са част от героите, които мечтаят за Франция, Германия или Италия. От тази гледна точка Айфеловата кула е метафора на свободата. Свободата, такава, каквато са я жадували много българи при комунизма.

Мнозина от героите на Ваня Жекова обаче никога не я достигат. Вместо това в ареста на милицията се срещат с Квазимодо без да са припарили до Франция. Да, Квазимодо, онзи, същият от „Парижката света Богоридица” на Юго, само че през 60-те години на миналия век той се е превъплатил се в професионален бияч, който обича да яха своите жертви при изстъпленията над тях.

Всъщност, за да разберете, защо авторът се занимава с темата за комунистическото минало ще ви е по-лесно ако сте чували или се поинтересувате за проекта „Катарзис” на Ваня Жекова или поне имате малко повече представа за нея самата.

Авторът на „Откровено за Айфеловата кула” е човек, преживял репресията срещу собствения й баща – Жеко Матев, земеделец обвинен за възстановяване на опозицията и осъден на смърт през 1961 г. Във времето, когато това се случва Ваня е на три години, а когато баща й е освободен при първата амнистия през 1964 г. е на шест години. .

Ако в първата книга на „Революцията в България 1989-1991”, която представих миналата неделя в електронната библиотека на desebg.com, центърът е поставен върху случващото се през 1989 г., във втората книга авторът Димитър Луджев затваря времето в един период, не по-малко наситен от събития, които оставят отпечатък върху драматичния характер на промените в първите две години след рухването на Берлинската стена.

Вероятно Луджев с право би се оправдал за респектиращия обем на втората книга „Революцията в България 1989-1991” – над 900 страници, отново събрани между издание с твърди корици, като първото.

Но спомняте ли си какво обещаваха преименуваните комунисти начело с Луканов на първите избори? Как си изиграха картите в този фалшифициран вот, който те „спечелиха” с 51 процента?

Спомняте ли си гладната зима и Лукановото фиаско през ноември 1990 г.? А как точно СДС реши да се включи в кабинет, в който министър-председателят да не е от комунистическата партия?

В тези 900 страници ще намерите отговорите на въпросите, както и разказа за трудния ход за промените и постоянната съпротива на преименуваната БКП/БСП.

За разлика от първата книга тук сянката на ДС няма как да не присъства с всичките нейни проявления. Особено интересен е политическият прочит на скандала с досието на вероятния лидер на СДС Петър Берон, разиграл се, като началото е едно подхвърляне (анонимна информация в органа на БСП в. „Дума”), малко след унизителното подаване на оставка на Андрей Луканов като премиер.

Във втората книга ще намерите много подробности за Кръглата маса, 7-то Велико Народно събрание, опожаряването на Партийния дом, горещото лято на обществените протести през 1990 г.

Тук авторът вече присъства в текста, тъй като е една от политическите фигури и участник в изпълнителната власт – вицепремиер в кабинета Попов и военен министър в правителството на Филип Димитров.

През март тази година (2012) излезе втората книга на „Революцията в България 1989-1991” от Димитър Луджев, но преди нея в електронната библиотека на desebg.com тази неделя ще представя първата книга. Тя е поздаглавие е „Нежната” 1989-а и нейното време” и излезе през 2008 г.

За луксозно издадената с твърди корици книга авторът й е избрал дръзко заглавие, с което промяната от комунизъм към демокрация е представена като революция.

„Това беше революция. Какво друго може да се нарече преходът от комунистическата система на тотален монопол на една партия върху държавата, икономиката и обществото към демокрация и свободно пазарно стопанство, който започна с колапса на комунизма през 1989 г. Революция, която промени изцяло живота на народите в Източна Европа. Революция, която даде възможност на нас, българите, да прекрачим в модерния свят на свободата и демокрацията.

В своите "Размисли върху революцията в Европа" Ралф Дарендорф справедливо отбелязва: "Революцията на карамфилите" в Португалия може да звучи също толкова привлекателно, както "нежната революция" в Чехословакия, но всъщност понятието революция е много по-приложимо за Източна Централна Европа, където трябваше да бъде разбит всеобхватният монопол на управляващата номенклатура”, пише във въведението на книга първа на „Революцията в България 1989-1991”.

Въпреки че изданието няма класически предговор от автора, цитатът е част от уводни редове, писани от Димитър Луджев, с които той подкрепя своята теза за грандиозните промени, последвали рухването на комунизма.

Някои сигурно биха възразили: „Чак пък грандиозни” – съмнение, което често се прокрадва при паралел между несбъднатите мечти от първите години след промените и последвалото дълго и трудно лъкатушене на българския преход към демокрация, та ако щете до общественото разочарование в наши дни.

Как изглежда България 20 години след като комунистите идват на власт? Ето едно обобщение на нейния образ в един от докладите на британската дипломация от 1964 г.:

„България е малка селска страна, населвана от потомците на раса, която е била бедна, лошо управлявана и без приятели през своята история. Сега тя е управлявана от безскрупулна комунистическа диктатура, която отразява въжделенията на хората точно толкова, колкото и турците до 1878 г. или монарсите, които управляваха с протекцията на външни сили в годините преди малцинствената комунистическа партия да бъде поставена на власт от „освободителната” руска армия през 1944 г.

Когато, въпреки декларацията от Ялта, Сталин отказа да допусне свободни избори в България, той постави на власт непредставителен режим, който и сега продължава да е, както беше и тогава, марионетка на Съветския съюз. Освен това, българското раболепие пред Русия се увеличаваше с времето, а българската икономика ставаше все по-зависима от руската финансова и техническа помощ.

Сега, когато се правят показни приготовления за празнуване на 20 години от 9 септември, режимът изглежда държи здраво юздите. Комунистическата партия, съюзена с комунизирания Земеделски съюз и подкрепяна от руснаците, контролира пресата и радиото, и има на свое разположение повсеместна държавна мрежа от войска, милиция, вътрешни войски и тайна полиция, и няма никакви основания да се опасява от ефективна опозиция.”

Цитатът е от втората книга на Димитър Димитров „Съветска България”, която представям тази неделя в електронната библиотека на desebg.com. Тя излиза през 1999 г. – пет години след първата книга и е базирана на разсекретените архиви на Форин офис в периода 1964-1966 г.

.