На повечето обществени дискусии, премиери на книги, инициативи, свързани с комунистическото минало, които отразявам на сайта desebg.com през последните две години, почти винаги забелязвам присъствието една жена. Не я познавах. До 1 ноември тази година, когато на отбелязването на Деня на народните будители на изложбата „България 1944 – 1989. Забранена истина” в Държавна агенция „Архиви” присъствах на представянето на книгата „Горяните в Източния Балкан”.

Оказа се, че същата жена Радостина Георгиева е авторът на книгата. В действителност тя е внучка на един от легендарните горяни – командира на Втора сливенска чета на горяните Георги Маринов-Търпанов. На 2 юни 1951 г. четата е влиза в бой с около няколко хилядни милиционерски и армейски части. Въпреки, че е ранен на няколко места Търпанов успява да се изтегли с част от горяните. Заловен е след пет месеца, а след това осъден на смърт и екзекутиран.

Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com бързам да споделя този нова книга. След първото открехване на темата за въоръжената съпротива срещу комунистическия режим след 9 септември 1944 г. с книгата на проф. Диню Шарланов „Горяните. Кои са те” в края на 90-те години на ХХ век, след двата документални сборника на Държавна агенция „Архиви” за горяните, след фундаменталната двутомна „История на комунизма в България” (2009), в която проф. Шарланов дава точна картина на въоръжената съпротива, след документалния филм на Атанас Киряков „Горяни”, дойде ред и на една по-различна книга.

Това, което Радостина Георгиева ни представя в „Горяните в Източния Балкан”  е много сходно с творческите търсения на Ваня Жекова. Двете ги обединява факта, че принадлежат към семейства, преживели репресии по време на комунизма.

Освен, че ще намерите много нови и важни сведения за дейността на сливенските горяни, мисля че книгата на Радостина Георгиева е особено ценна със смелостта на автора й да сподели преживяното. Тези деликатни за всяка фамилия моменти, още повече, когато става въпрос за невръстни момичета, каквито са случаите и Ваня Жекова, и с Радостина Георгиева, върху чието детство завинаги е останал отпечатъка на хора, свързани с „враг на народа”, всъщност са едно тежко емоционално бреме.

Ето как Радостина Георгиева описва детските си спомени:

С решение от 19 януари 2011 г. Министерският съвет обяви 1 февруари за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Дата не е избрана случайно, тъй като в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. е изпълнена смъртната присъда, издадена от Първи състав на „Народния съд” срещу регентите Принц Кирил Преславски Сакскобургготски, Богдан Филов – министър-председател и ген. Никола Михов., както и 17 министри.

В мотивите за решението на правителството на Борисов се посочва, че „1 февруари 1945 г. е денят, в който посрещат смъртта регенти, депутати, офицери, министри, общественици, жертви на Първи състав на т. н. Народен съд. Той става знаков за нашата история, защото поставя началото на кървавите репресии срещу българския народ".

От октомври 2012 г. на книжния пазар е книгата на журналиста Крум Благов „Загадката Людмила Живкова”. С нея авторът се опитва да представи дъщеря на Тодор Живков в светлина, различна от тази, в която може да бъде видяна в книгите, написани от хора от близкия й кръг.
 

Сайтът desebg.com публикува част от главата, посветен на Людмила и Държавна сигурност, предоставена любезно от автора на книгата.

Освен официалната власт, представител на която е Людмила Живкова, в България през онази епоха има и тайна, която формално е подчинена на първата, но често работи независимо от или дори срещу нея. Това е репресивният апарат. Тоталитарната власт съществува само благодарение на страха, а органите на МВР и по-специално Държавна сигурност трябва да вселяват това чувство. Като политик на Людмила Живкова почти всекидневно се налага да се сблъсква с представителите на тайната власт. Понякога тя й сътрудничи, друг път й се противопоставя, а понякога е принудена да й се подчини. Тези сложни отношения са поредица от конфликти и компромиси. .

Едва ли скоро ще има по-удачен момент от представянето на документалната книга „Тодор Живков. Биография” в електронната библиотека на desebg.com след петъчния скандал с конференцията в СУ „Климент Охридски”, посветена на Людмила Живкова.

В книгата ще намерите няколко основни теми, които в останалите биографии, включително и на претендиращи за професионализъм историци, липсват или не се основават на важни архиви. Такива основни въпроси са:

• миналото на Тодор Живков в комунистическата партия;
• възходът към властта, като поддръжник на сталинската система, налагана от неговия политически баща Вълко Червенков;
• овладяването и подчинението на репресивния апарат на Държавна сигурност на личната власт на Живков;
• васалното му отношение към съветските ръководители;
• икономическата му политика и трите фалита, които управлението му регистрира през 1960 г., 1977 г. и 1987 г.;
• системата на правоимащи, чрез която той купува партийния елит;
• най-характерните престъпления по време на управлението му;
• действителният характер на Живков, различен от баналните клишета на държавник и политик;
• Живков и фамилията му.

Колкото повече време минава от първото издание на книгата през 2009 г., толкова повече се убеждавам в правилността на подхода ми при написването на книгата. Днес тя е алтернатива на продължаващите опити за реабилитация на неговото управление и на фамилията му.

За мен остава удовлетворението, че според продажбите на биографични книги в България биографията на Тодор Живков заема първо място сред българските и на второ след преводното издание на биографията на принцеса Даяна.

По-долу ви предлагам предговора към книгата, която през 2010 г. претърпя второ издание.

Това е разказ за един човек и неговата власт. Тодор Живков. Трудно е да бъде съпоставена друга политическа фигура в по-новата история на България, в която властта така да се концентрира и същата тази власт да рефлектира по такъв начин върху цял един човешки живот. Ако рухването на Берлинската стена е символът на разпадането на Съветската империя през 1989 г., то за нас българите оттеглянето на Живков без съмнение е символът на края на тоталитарната комунистическа система в България. Две събития, една и съща дата – 9 ноември 1989 г.