Има много книги, посветени на българското село, но единици са изследванията, разкриващи последствията от управлението на БКП след 9 септември 1944 г. върху него. Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com представям едно от стойностите проучвания. То е на историка Михаил Груев и е озаглавено  „Преорани слогове”, а обект на изследването е провеждането на колективизацията и съпротивата срещу нея в Северозападна България през 40-те и 50-те години на миналия век.

Доц. Михаил Груев е преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на няколко изследвания за „възродителния процес”, последното от които е „Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим” (2008) в съавторство с  Александър Кальонски.

В „Преорани слогове” Михаил Груев детайлно разглежда осъществяването на колективизацията в Северозападна България. Видинският район, както и части от Монтанско и Врачанско са най-слабо засегнатите в страната от процесите на модернизация на обществото през 30-те и първата половина на 40-те години на ХХ век и протичат по-бавно.

Авторът много точно представя традициите в този район на България, особени от разбирането на местните пора за собствеността в типологията на традиционното общество и на неговата икономическа основа. Важно е разбирането на българският селянин за частната собственост като нещо свещена и неприкосновена.

Михаил Груев подчертава, че точно тази особеност на местния егалитаризъм се превръща в основна движеща сила на съпротивата срещу колективизацията, когато се оказва, че пътят към „пълното равенство” минава не само през премахването / експроприацията на имуществото на богатите, но и през унищожаването на всякаква частна собственост, дори и на най-бедните.

От 11 ч. на 1 февруари 2018 г. ще се проведе официалното възпоменание на жертвите на тоталитарния комунистически режим пред Мемориала край НДК, научи desebg.com от организациите на репресираните от диктатурата на БКП.

 Те са отправили покана към председателя на Народното събрание Цвета Караянчева и към председателите на всички парламентарни групи да присъстват на церемонията.

Две нови есета на убития от комунистическия режим през 1978 г. в Лондон български писател Георги Марков бяха публикувани в интернет.

Електронното издание съдържа две есета на автора на „Задочни репортажи”, които не са включени в сборниците с есета, издадени през 90-те години на ХХ у нас. Това са есетата „Система и хора”, написано през 1973 г. и „Собственият фашизъм”, написано през 1977 г.

Цялото съдържание на „Система и хора” се публикува за първи път. Освен на български език двете есета са преведени на английски, френски и немски език.

Съдържанието на есетата, писани преди повече от 35 години, са актуални и днес, когато голяма част от българското общество все още е пленник на носталгията по комунизма, а страната още не се е отърсила от наследството на тоталитарния комунистически режим. В „Система и хора” Георги Марков посочва, че една бъдеща промяна в страните от съветския блок ще стане факт, когато хората променят своето мислене, а не толкова, когато формално е сменена самата система:

Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com представям една книга, която осветлява механизмите, използвани от комунистическия режим за разправа с политическите противници – създаването на политическо „правосъдие”. В неговата основа е воденето на предварителните следствия по Сталински образец.

Книгата излиза през 1992 г. под заглавието "Гувернантките на властта” и е малко позната на широката читателска аудитория. Неин автор е ген. Тодор Радулов, началник на следствието в Държавна сигурност в периода 1965-1973 г. и зам.-началник на военния отдел в ЦК на БКП (1973-1989).

Книгата е едно от мемоарните издания в началото на прехода, в които бивши служители на репресивния апарат на БКП правят критична преоценка на работата на органите на МВР по време комунистическия режим. Дейност, която днес, 24 години след 10 ноември 1989 г., някои бивши служители на ДС и представители на БСП се опитват да представят като работа, свързана с националната сигурност или в името на България.

Тодор Радулов започва работа в следствието на Държавна сигурност през 1951 г. Това съвпада с периода, в който Вълко Червенков по подобие на Сталин налага култа към личността и свързаните с него репресии, насочени към „врага” вътре в компартията. Тъкмо е приключило следствието срещу най-голямата жертва на този епизод от режима на БКП – вицепремиерът и висш партиен функционер Трайчо Костов.

Като млад следовател Тодор Радулов се сблъсква с практиката, наложена в следствието на ДС – делата да се водят по системата на Вишински в СССР – със задължително изтръгване на самопризнание, което е определяно като „царицата на доказателствата”.

Зад този модел, прилаган през втората половина на 40-те и началото на 50-те години в България през миналия век стои дългата ръка на Сталин и неговият верен човек, начело на съветските тайни служби Лаврентий Берия. Смените на Тодор Радулов са едни от малкото източници, в които може да бъде открита информация за характера на това съветско вмешателство, в което в България са изфабрикувани десетки политически следствия за разправа с истински и въображаеми противници на комунистическата власт.

„Не е възможно да се намери оправдание за пагубната роля на житейската ни слабост да се осланяме на други, да се прекланяме пред чужденците. Най-пагубна за станалите извращения беше ролята на “съветниците” от антуража на Берия”, посочва Радулов, който още по едно от първите дела, по които досег – това срещу задържания партизански командир пред 9 септември 1944 г. и впоследствие служител в ДС Благой Пенев, се сблъсква с настървеността на съветските съветници следственият да бъде осъден на всяка цена. Това обаче не става, включително и благодарение на несломимото поведение на Пенев, разследван по един от периферните процеси след съдебния фарс срещу Тайчо Костов, по които са арестувани, инквизирани и разследвани по съветски тертип генералите от армията Славчо Трънски, Здравко Георгиев и Денчо Знеполски.