
Сайтът desebg.com публикува рецензията на д-р Росица Чернокожева от Института за литература в БАН на книгата „Семената на страха“ на политическия емигрант Ванцети Василев, издадена преди 30 години и останала в историята като едно от първите повествования за най-големия лагер за политически противници на БКП – „Белене“.
Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор е на няколко книги. Текстът е публикуван най-напред в kultura.bg. Вътрешните подзаглавия в публикацията са на desebg.com.
Уникалността на книгата „Семената на страха“
„Изглежда комунизмът се бе оказал некадърен аранжор“, тези думи на Ванцети Василев следват мисълта му, че витрината на комунизма, която са се опитвали да покажат на света като прекрасна, е фактически празна. Значи аранжорът е бил некадърен!
Неговата уникална книга „Семената на страха“ е една от първите, след 45 години социализъм, които дръзват да говорят за концлагерите, терора, репресиите и двуличието на политическата върхушка и нейните подразделения в комунистическа България. Годината на издаването ѝ е 1991-ва. Точно преди тридесет години.
Трябва да отбележим, че в тези ранни години излиза и книгата на Недялко Гешев „Белене – островът на забравените“, отпечатана през 1992 г. Преди това Недялко Гешев я издава през 1988 г. в Брюксел. Затова може да се каже, че книгата на Ванцети Василев е първият разказ за Белене, издаден в България.
Съдбата на нейния автор е необикновена, цяла одисея: „От 1973 г. сменя няколко професии в заводите на град Перник, Радомир и Земен. Преследван от ДС и избрал свободата на Запад
Преследван от органите за сигурност като син на репресиран от лагера на остров Белене, през 1988 г. той емигрира в Италия. От края на 1989 г. живее и работи в Ню Йорк“.
В края на „Семената на страха“ е отбелязано, че книгата е написана през 1988 г., но ръкописът е завършен още през 1984 г. В епилога авторът разказва как пренася този ръкопис през границата – разделен на две и увит около бедрата му, под крачолите на панталона, пристегнати с ластични чорапи за разширени вени.
|