Днес, през април 2012 г., когато отбелязваме 90-годишнината на Радой Ралин, неговите избрани интервюта могат да бъдат четени като отворена книга-завет. "Вървя си по пътя" е разговорен урок по достойнство, последователност и личностно отстояване. Особено за млада България, сред която паметта за Ралиновото творчество, вдъхновило поколения българи за ценностите на свободата, като че ли все повече избледнява. Избледнява и заради мълчанието на онези, които отказват да си спомнят Радой като един от автентичните разказвачи на  надеждите и разочарованията белязали несвършващия български преход, в който "лидери са полуинтелигентите, а милионери – импротентните", както казваше Радой.

„Вървя си по пътя” е територия на Ралиновата донкихотовски отстоявана, отстоявана и отстоявана, катадневно насъщна като въздуха, като хляба лична и личностна свобода на мненията и съмненията, с която той искаше да зарази колкото може повече българи. Успя ли?! 

Днес в интернет публикациите за Радой може да прочетете например как бил влюбен в проститутка, как в Прага разкрил цял канал за проститутки или пък че бил фен на „Атака” и други подобни недомислици.

Радой Ралин беше много самотен човек и си отиде още по-самотен  - въпреки шумната публичност около него. Спомняте ли си „Самотният човек” на Борис Христов: „...той може пепел да яде, но няма да се моли”. Не случайно в едно от последните си стихотворения Радой написа: „Не се състоя срещата ми с моя живот”. Казваше: „Аз съм един унищожен писател и един убит сатирик”. Беше дори решил да се откаже от българското си гражданство, защото не желаеше да бъде поданик.

Уважаеми г-жо зам.-министър (Августина Цветкова, зам.-министър на отбраната, б. ред.), уважаеми г-н посланик (Филип Отие, посланик на Франция, б. ред.), уважаеми г-н Димитров (Мартин Димитров, председател на СДС, б. ред.), уважаеми депутати, скъпи дами и господа,

Днес за втори път отбелязваме Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Инициативата беше стартирана през януари 2011 г. с решение на Министерския съвет по предложение на българските президенти Желю Желев и Петър Стоянов.

На 1 февруари 1945 г. 147 души от политическия елит на Третото българско царство, в това число регенти, депутати, министри, офицери, общественици, получават смъртни присъди от самопровъзгласилия се за народен съд. Тяхната смърт се налага като един от символите на репресиите срещу българския народ, последвали установяването на комунистическия режим.

Въпреки желанието да гледаме напред, а не да ровим в старите рани, истините за комунистическия режим са живи в нашите спомени, в спомените на нашите родители, в спомените на обществото.

А фактите не трябва да бъдат забравени. Фактите за репресиите срещу елита на българската нация, фактите, че в Пиринския край нашите родители с милиция бяха принуждавани да забравят, че са българи; фактите за онова национално предателство, извършено от ЦК на БКП, когато единодушно гласуваха да подарим независимостта и националния си суверенитет на Съветския съюз. И други престъпления, които със сигурност историята ще посочи и оцени по достойнство, свързани с тоталитарния режим могат да бъдат изброени, вие ги знаете.

Когато в историята не само на България, а и на много европейски държави ХХ век е белязан от идеологическо мотивирано политическо насилие, жертви на които в Европа има милиони. Разликата е, че в Европа жертвите на това насилие се помнят и почитат, докато у нас все още могат да се чуят призивите: да забравим миналото.

Стремежът на гражданите на Европа е да почитат тази памет, да почитат своята история във всичките нейни елементи, в нейната цялост, за да може паметта на следващите поколения да знае и помни.

И 23 август – общият европейски ден, всички ние възпоменаваме жертвите на сталинизма, на нацизма, инициатива, която беше подкрепена и от България и тепърва ще намира своето развитие.

Честването на деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим съм убеден, че повече ще ни обедини, отколкото да ни раздели.

Повече от 20 години след краха на тоталитарния режим свободата и демокрацията са неотменима ценност. Те са даденост, всички ние се ползваме от тях. Но това не беше така в съвсем не далечното ни минало, когато свободата и демокрацията трябваше да се отстояват и много достойни българи доказаха това със съдбата си, включително и със усилията си да защитават тези ценности в България в едни не леки времена.

Техният живот е свидетелство за това, че свободата и демокрацията не просто трябва да се ползват, те трябва да се защитават, включително и в тежки времена. Осмислянето на най-близката ни история е задължително условие, за да можем да приемем ценностите, върху които се гради нашето общество. Това осмисляне е един от пътищата за постигане на независимост, на справедливост, на помирение, към които продължаваме да се стремим и днес.

Благодарение на гражданското общество в България през последните години, усилията за осмисляне на комунистическото минало дават своите конкретни резултати. Израз на това е членството на България в Европейската мрежа за памет и съвест, създадена през 2011 г.

В този контекст се вписва и инициативата на Ханс-Герт Пьотеринг, който в качеството си на президент на Европейския парламент застана зад идеята да бъде създаден Европейски дом на историята, чието изграждане да започне през 2014 г. Основната цел на този проект е да задълбочи знанията на европейците от всички поколения за тяхната собствена история. И да покаже, че Европа е обединена от общите ценности и може да живее в мир със своето минало, но и със своето бъдеще.

Нека да почетем паметта на всички тези достойни свободни граждани, пострадали в защита на собственото си достойнство в годините на тоталитаризма. Поклон пред паметта им!

*Цялата реч на президента Росен Плевнелиев, произнесена на 1 февруари 2012 г. пред Мемориала за жертвите на комунизма в София.

Журналистът Иво Инджев и ядреният физик Георги Котев избраха 26 април, денят, в който се навършиха 26 години от аварията в съветската АЕЦ Чернобил, за премиера на книгата си с многозначителното заглавие „Ядреналин”.

Мястото на събитието също не е случайно – градинката пред „Кристал”, където през есента на 1989 г. се роди първия масов граждански протест срещу екологичните безумия на комунистическата власт.

Книгата на журналиста и на ядренит експерт, който алармира за проблемите с подмяната на ядреното гориво в АЕЦ „Козлодуй”, цели да даде отговори на въпроси, които са добре пазена тайна, и за които обществото не знае нищо.

„Край на облъчването ни с мълчание по въпросите на далаверите в ядрената енергетика”, написа Иво Инджев в своя блог.

На 1 февруари България отбелязва Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.

Тази дата символично ни връща към трагичния 1 февруари 1945 г., когато над 147 души от политическия елит на Третото българско царство е произнесена и изпълнена смъртна присъда. Сред осъдените са 67 бивши депутати, 22 министри в кабинетите от 1940 до 1944 г., сред които и министър-председателите от този период Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов.

Но присъдите от 1 февруари 1945 г. са символ не само на политическото насилие, заляло българското общество след средата на 40-те години. През изминалия ХХ век Европа е сцена на сблъсък между две кървави идеологии - националсоциализма и комунизма, които доведоха до унищожаването и страданието на десетки милиони хора. България не е подмината от последиците от тяхното противопоставяне.

Първи февруари 1945 г. е символичното начало на насилствени политически, икономически, духовни и социални промени, които по брутален начин прекъсват връзката на България с цивилизована и демократична Европа и дават началото на безконтролното и тоталитарно управление на Българската комунистическа партия, доминирано от Съветския Съюз.