Днес, 1 февруари 2013 г., за трета поредна година България чества Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.

През 2011 г. правителството на Бойко Борисов прие на тази дата официално да се почитат жертвите на комунизма. В мотивите си кабинетът посочи, че „1 февруари 1945 г. е денят, в който посрещат смъртта регенти, депутати, офицери, министри, общественици, жертви на Първи състав на т. н. Народен съд. Той става знаков за нашата история, защото поставя началото на кървавите репресии срещу българския народ”.

Малко известен факт е, че предложението за официалното утвърждаване на тази дата е на незабравимия Дими Паница. То е внесено в Министерския съвет от името на президентите Желю Желев и Петър Стоянов.

През 2012 г. президентът Росен Плевнелиев стана първият действащ държавен глава, който участва в специална тържествена церемония на 1 февруари пред Мемориала на жертвите на комунизма с отдаване на военни почести.

 Преди това той беше призован с отворено писмо от репресирани от комунистическия режим да отдаде почит на 1 февруари, което ще е важен знак, че жертвите на комунизма не са забравени.

На повечето обществени дискусии, премиери на книги, инициативи, свързани с комунистическото минало, които отразявам на сайта desebg.com през последните две години, почти винаги забелязвам присъствието една жена. Не я познавах. До 1 ноември тази година, когато на отбелязването на Деня на народните будители на изложбата „България 1944 – 1989. Забранена истина” в Държавна агенция „Архиви” присъствах на представянето на книгата „Горяните в Източния Балкан”.

Оказа се, че същата жена Радостина Георгиева е авторът на книгата. В действителност тя е внучка на един от легендарните горяни – командира на Втора сливенска чета на горяните Георги Маринов-Търпанов. На 2 юни 1951 г. четата е влиза в бой с около няколко хилядни милиционерски и армейски части. Въпреки, че е ранен на няколко места Търпанов успява да се изтегли с част от горяните. Заловен е след пет месеца, а след това осъден на смърт и екзекутиран.

Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com бързам да споделя този нова книга. След първото открехване на темата за въоръжената съпротива срещу комунистическия режим след 9 септември 1944 г. с книгата на проф. Диню Шарланов „Горяните. Кои са те” в края на 90-те години на ХХ век, след двата документални сборника на Държавна агенция „Архиви” за горяните, след фундаменталната двутомна „История на комунизма в България” (2009), в която проф. Шарланов дава точна картина на въоръжената съпротива, след документалния филм на Атанас Киряков „Горяни”, дойде ред и на една по-различна книга.

Това, което Радостина Георгиева ни представя в „Горяните в Източния Балкан”  е много сходно с творческите търсения на Ваня Жекова. Двете ги обединява факта, че принадлежат към семейства, преживели репресии по време на комунизма.

Освен, че ще намерите много нови и важни сведения за дейността на сливенските горяни, мисля че книгата на Радостина Георгиева е особено ценна със смелостта на автора й да сподели преживяното. Тези деликатни за всяка фамилия моменти, още повече, когато става въпрос за невръстни момичета, каквито са случаите и Ваня Жекова, и с Радостина Георгиева, върху чието детство завинаги е останал отпечатъка на хора, свързани с „враг на народа”, всъщност са едно тежко емоционално бреме.

Ето как Радостина Георгиева описва детските си спомени:

На 6 януари 2013 г. се навършиха 13 години от смъртта на един от най-автентичните антикомунисти – основателят на Независимото дружество за защита на правата на човека Илия Минев (1917-2000). В електронната библиотека на desebg.com представи книгата на д-р Иван Гаджев за този забравен борец за човешки права – „Непримиримият Илия Минев”.

Публикацията предизвика голям интерес и това ме провокира да потърся връзка с Иван Гаджев, който живее от края на 60-те години в САЩ. Освен интервюто, което той даде, д-р Гаджев изпрати и специален текст, посветен на големия българин Илия Минев, който публикувам по-долу. Очаквайте интервюто с Иван Гаджев утре.

Христо Христов

 
Илия Минев ни даде неповторимия пример на мъченически и самоотвержено пожертвани здраве, щастие, живот. До средата на 1987 г. нямах представа за неговата личност. Името му започнах да срещам оттогава в бюлетина на радио „Свободна Европа”, който приятели със сходни на моите интереси и убеждения имаха грижата редовно да получавам. Този служебен обзор представляваше непрекъснат извор на новини от българския и западния печат, на коментари по политически, религиозни и други теми. Веднъж реших да се обадя по телефона на смелия, несломим борец за правата на човека в България и да му изразя своята морална подкрепа и възхищение.

От октомври 2012 г. на книжния пазар е книгата на журналиста Крум Благов „Загадката Людмила Живкова”. С нея авторът се опитва да представи дъщеря на Тодор Живков в светлина, различна от тази, в която може да бъде видяна в книгите, написани от хора от близкия й кръг.
 

Сайтът desebg.com публикува част от главата, посветен на Людмила и Държавна сигурност, предоставена любезно от автора на книгата.

Освен официалната власт, представител на която е Людмила Живкова, в България през онази епоха има и тайна, която формално е подчинена на първата, но често работи независимо от или дори срещу нея. Това е репресивният апарат. Тоталитарната власт съществува само благодарение на страха, а органите на МВР и по-специално Държавна сигурност трябва да вселяват това чувство. Като политик на Людмила Живкова почти всекидневно се налага да се сблъсква с представителите на тайната власт. Понякога тя й сътрудничи, друг път й се противопоставя, а понякога е принудена да й се подчини. Тези сложни отношения са поредица от конфликти и компромиси. .