В деня, в който светът се сбогува с починалия на 5 декември 2013 г. борец за граждански права Нелсън Мандела - първият президент на ЮАР, избран с всеобщо гласуване (1994-1999), от Съюза на репресираните от комунистическия режим припомниха, че докато световните лидери и целия свят отдава своята почит и уважение към делото на южноафриканският борец за човешки права, в България и извън нея почти нищо не се знае за българските антикомунисти, политически затворници, нареждащи се до него по престой в затвора по политически причини.

Нелсън Мандела (1918-2013) получава през 1962 г. доживотна присъда по обвинения в саботаж и други престъпления в ЮАР и прекарва в затвора общо 27 години. Нобеловият лауреат за мир обаче заема второ място по най-дълъг престой на политически затворник в света.

Другата България. Много години преди да се появи популярното предаване по Би Ти Ви с това заглавие, а от няколко години и политическа партия със същото име, изразът е изречен за първи път от Стефан Попов (1906-1989), известен философ, общественик и политически емигрант след съветската окупация на България.

Тези неделя в електронна библиотека на desebg.com ви представям едно от задълбочените изследвания, посветени на българската политическа емиграция по времето на комунистическия режим. Книгата е с недвусмисленото заглавие „Прокудените”, а нейни автори са историците Елена Стателова и Василка Танкова.

През 1997-1998 г. двете участват в научен проект по издирване и проучване на архивни документи, материали, периодичен печат и други издания на българската политическа емиграция за периода 1944-1989 г., финансиран от фондация „Отворено общество”, който става основата за изследването им, публикувано през 2002 г.

Макар и по обясними причини авторите да не използват документи целия архив на бившата Държавна сигурност (по това време например архива на Първо главно управление на ДС, работило срещу „вражеската” емиграция, изобщо не е достъпен) изследването дава широка и пълноценна перспектива върху живота на българската политическа емиграция след 9 септември 1944 г. до падането на Берлинската стена.

С едно уточнение. Още в уводните думи историците подчертават, че вън от вниманието им остават емигрантските организации от левия спектър (по определение на авторите). Сред тях са двете големи организации Български национален комитет и създаденото през 70-те години Българско освободително движение, както и формациите на социалдемократите, анархистите и БЗНС-Врабча 1. Според Стателова и Танкова те трябва да бъдат предмет на самостоятелно проучване.

„Другата България” са хилядите българи, прокудени в чужбина от комунистическата власт след преврата на 9 септември 1944 г. Разпръснати по целия свят, те живеят с образа на родината, с нейното оспорвано минало, трагично настояще и неизвестно бъдеще. Ревностно пазят своите спомени, българските традиции и обичаи, честват националните празници и тачат историята. Принудени да се вградят в чуждия свят, българските изгнаници стават „другата България”, пишат авторите.

В историята на българската политическа емиграция след съветската окупация са обособени три групи емигранти. Първата е свързана с напусналите страната в периода 1944-1946 г. Някои от тях като дипломати, стопански дейци, студенти, са заварени извън страната преди окупирането й от армиите на Трети украински фронт, други я напускат непосредствено преди 9 септември 1944 г., трети бягат след започване на червения терор.

Втората, много по-голяма, вълна от политически емигранти се оформя сред процеса и убийството на земеделския лидер Никола Петков през 1947 г. и смазването на политическата опозиция в страната. Масово спасение зад граница търсят привържениците на земеделците. Това е периода, в който започва национализацията и насилствената колективизация, които принуждават много дребни градски собственици и селяни да изберат пътя на емиграцията чрез бягство от родината си.

Времето от 1989 г. до сега не беше загубено. То беше много умело употребено от различните днешни превъплъщения на Държавна сигурност, за да бъдат насадени в  съзнанието на хората и в публичното пространство няколко мита, които смятам че сега чрез вашите разкази и чрез отварянето на досиетата постепенно започват да се разсейват. Първият мит е, че досиетата са прочистени, че те не са важни, че в тях няма истина дори се появиха твърдения, че през 90-те години са били унищожени около 40% от документите oт архива на МВР. Ще ви кажа обаче, че прочита на документите сочи друго - една следа води към друга следа т. е следите остават. След три години и половина работа с документи в Комисията и двайсет години интерес към темата мога да обобщя така: Документи са унищожавани, но не са унищожени.

До този момент в Комисията има над 3 120 линейни метра документи, т.е. повече от 3 км, документи на 612 броя електронни носители, 300 броя CD и   DVD с документи и 100 броя филмови материали.

И не мислете, че това е цялата документация. Само архивните дела са над 458 000. Комплектуването на архива продължава. .

Сайтът desebg.com припомня, че честването на днешния Ден на народните будители е забранено от комунистическия режим през 1945 г. и не се отбелязва в продължение на повече от четири десетилетия, до рухването му в края на 1989 г.

За първи път честване на народните будители става на фестивала в Пловдив през 1909 г. Всепризнат патрон на българското будителство е Йоан Рилски, почитан като небесен покровител на българския народ и държава, който в народната памет е образец за себеотдаване, безсребърничество, любов към ближния и Отечеството и към когото народната обич и уважение остава жива през вековете на османско владичество.

През 1922 г. Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение, по инициативата на група интелектуалци, внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители.

На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излиза с окръжно №17 743, според което 1 ноември е определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“.