Уважаеми г-жо зам.-министър (Августина Цветкова, зам.-министър на отбраната, б. ред.), уважаеми г-н посланик (Филип Отие, посланик на Франция, б. ред.), уважаеми г-н Димитров (Мартин Димитров, председател на СДС, б. ред.), уважаеми депутати, скъпи дами и господа,

Днес за втори път отбелязваме Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Инициативата беше стартирана през януари 2011 г. с решение на Министерския съвет по предложение на българските президенти Желю Желев и Петър Стоянов.

На 1 февруари 1945 г. 147 души от политическия елит на Третото българско царство, в това число регенти, депутати, министри, офицери, общественици, получават смъртни присъди от самопровъзгласилия се за народен съд. Тяхната смърт се налага като един от символите на репресиите срещу българския народ, последвали установяването на комунистическия режим.

Въпреки желанието да гледаме напред, а не да ровим в старите рани, истините за комунистическия режим са живи в нашите спомени, в спомените на нашите родители, в спомените на обществото.

А фактите не трябва да бъдат забравени. Фактите за репресиите срещу елита на българската нация, фактите, че в Пиринския край нашите родители с милиция бяха принуждавани да забравят, че са българи; фактите за онова национално предателство, извършено от ЦК на БКП, когато единодушно гласуваха да подарим независимостта и националния си суверенитет на Съветския съюз. И други престъпления, които със сигурност историята ще посочи и оцени по достойнство, свързани с тоталитарния режим могат да бъдат изброени, вие ги знаете.

Когато в историята не само на България, а и на много европейски държави ХХ век е белязан от идеологическо мотивирано политическо насилие, жертви на които в Европа има милиони. Разликата е, че в Европа жертвите на това насилие се помнят и почитат, докато у нас все още могат да се чуят призивите: да забравим миналото.

Стремежът на гражданите на Европа е да почитат тази памет, да почитат своята история във всичките нейни елементи, в нейната цялост, за да може паметта на следващите поколения да знае и помни.

И 23 август – общият европейски ден, всички ние възпоменаваме жертвите на сталинизма, на нацизма, инициатива, която беше подкрепена и от България и тепърва ще намира своето развитие.

Честването на деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим съм убеден, че повече ще ни обедини, отколкото да ни раздели.

Повече от 20 години след краха на тоталитарния режим свободата и демокрацията са неотменима ценност. Те са даденост, всички ние се ползваме от тях. Но това не беше така в съвсем не далечното ни минало, когато свободата и демокрацията трябваше да се отстояват и много достойни българи доказаха това със съдбата си, включително и със усилията си да защитават тези ценности в България в едни не леки времена.

Техният живот е свидетелство за това, че свободата и демокрацията не просто трябва да се ползват, те трябва да се защитават, включително и в тежки времена. Осмислянето на най-близката ни история е задължително условие, за да можем да приемем ценностите, върху които се гради нашето общество. Това осмисляне е един от пътищата за постигане на независимост, на справедливост, на помирение, към които продължаваме да се стремим и днес.

Благодарение на гражданското общество в България през последните години, усилията за осмисляне на комунистическото минало дават своите конкретни резултати. Израз на това е членството на България в Европейската мрежа за памет и съвест, създадена през 2011 г.

В този контекст се вписва и инициативата на Ханс-Герт Пьотеринг, който в качеството си на президент на Европейския парламент застана зад идеята да бъде създаден Европейски дом на историята, чието изграждане да започне през 2014 г. Основната цел на този проект е да задълбочи знанията на европейците от всички поколения за тяхната собствена история. И да покаже, че Европа е обединена от общите ценности и може да живее в мир със своето минало, но и със своето бъдеще.

Нека да почетем паметта на всички тези достойни свободни граждани, пострадали в защита на собственото си достойнство в годините на тоталитаризма. Поклон пред паметта им!

*Цялата реч на президента Росен Плевнелиев, произнесена на 1 февруари 2012 г. пред Мемориала за жертвите на комунизма в София.

На 22 ноември 1947 г. Министерството на народната просвета издава окръжно №423, с което нарежда да бъдат въведени поправки при преподаването на учебния материал по география и история.

Документът онагледява докъде е стигнало националното предателство на БКП по въпроса за Пиринска Македония. Поправките в учебника по география са следните:

1. Когато се говори за Югозападна България, да се обяснява, че долината на р. Места, Пирин планина, средното течение на р. Струма от Кочериново на юг се включват в Пиринска Македония. За пирин да се говори не като за българка планина, а да се разглежда като планина в Македония. При разглеждане на населението в България да се говори, че в нея живеят и македонци.
 

2. Замяна на изречение „Македония бе присъединена към България” с „Македония бе окупирана от България” в учебниците за II клас.

3. В учебника за III клас да се обяснява, че Струма на юг от Рила, река Места и Пирин влизат в Пиринска Македония, а в урока за населението на България да се казва, че в Пиринска Македония живеят главно македонци.

4. В учебника за VII клас да се говори, че в Пиринска Македония жевеят главно македонци, че в Америка има много българи от България, а не от Македония.

Поправките в учебниците по история са:

1. В учебника за III клас Самуиловата държава да се разглежда не като Западна България, а като държава на македонските славяни.

2. В учебника за VII клас племенният съюз начело с Пребънд да се разглежда като пъри опит за създаване на държавна на македонските славяни.

3. Климент и Наум да се изтъкват като южнославянски просветители и книжовници.

4. Братя Миладинови и други учители и книжовници от възраждането да не се определят като българи, а като македонци.”

Това е само един щрих от последствията на предателската политика, която ръководството на БКП, води от 1944 г. за насилствено помакедончване на българите в Пиринския край.

Цитирам документа от книгата на историка Веселин Ангелов, „Хроника на едно национално предателство”, която тази неделя ви представям в електронната библиотека на desebg.com. Изследването е едно от по-новите исторически търсения, които детайлно разглеждат политиката, действията и последиците от опитите за насилствено денационализиране на Пиринския край в периода 1944-1949 г.

На 1 февруари България отбелязва Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.

Тази дата символично ни връща към трагичния 1 февруари 1945 г., когато над 147 души от политическия елит на Третото българско царство е произнесена и изпълнена смъртна присъда. Сред осъдените са 67 бивши депутати, 22 министри в кабинетите от 1940 до 1944 г., сред които и министър-председателите от този период Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов.

Но присъдите от 1 февруари 1945 г. са символ не само на политическото насилие, заляло българското общество след средата на 40-те години. През изминалия ХХ век Европа е сцена на сблъсък между две кървави идеологии - националсоциализма и комунизма, които доведоха до унищожаването и страданието на десетки милиони хора. България не е подмината от последиците от тяхното противопоставяне.

Първи февруари 1945 г. е символичното начало на насилствени политически, икономически, духовни и социални промени, които по брутален начин прекъсват връзката на България с цивилизована и демократична Европа и дават началото на безконтролното и тоталитарно управление на Българската комунистическа партия, доминирано от Съветския Съюз.

„Двуличие, лицемерие и демагогия. Такива бяха отличителните черти на комунистическия режим, установен през 1917 г. по земите на бившата руска империя.

Кой беше пламенен борец за пълна свобода на пресата по царско време и след това? Естествено, че болшевиките. А кой още на осмия ден след силовото заграбване на властта забрани всички опозиционни вестници и сложи край на идеята за свободна преса? Естествено, че болшевиките.

Кой непрекъснато обявяваше терора за несъвместим с комунистическия морал и с основните принципи на марксизма-лененизма? Естествено, че болшевиките. А кой, едва дошъл на власт, превърна терора в задължителен и при това фундаментален инструмент на своята вътрешна и външна политика? Естествено, че болшевиките.

Историята на света не се сблъсква за първи път с удържането на власт чрез тайни убийства и физическа разправа с политически противници.

Практиката да унищожаваш мними „врагове на народа” заради „благото на народа” стана толкова задължителен елемент на комунистическата система, че в съзнанието на населението тя десетилетия наред се възприемаше не като нещо извънредно, а точно обратното – като норма.

Съзнавайки, че не биха могли да победят в честен двубой, болшевиките създадоха безброй добре екипирани професионални убийци, които за три четвърти век унищожиха хиляди политици, военни, учени и творци. Списъкът на убитите е без начало и край, много от имената днес са забравени.”

С тези уводни думи започва книгата „Отровите на Кремъл” на Аркадий Ваксберг, която ви представям тази неделя в електронната библиотека на desebg.com.

Аркадий Ваксберг е известен руски журналист и писател, издал множество книги на Запад и който е един от изследователите, влезли в съветските архиви в кратния период, когато това е възможно в началото на управлението на президента Елцин. След 1996 г. живее повече в Париж, но пътува и до Москва. Струва ми се, че лед тази книга със сигурност визитите в Русия са намалели, ако не и спрели.